Днес представяме една интересна статия за столицата, публикувана от френското списание "Monde & Voyages" в поредицата "Столици". Броят е от 15 март 1936 г. Разкошният превод дължим на нашия приятел Крикор Асланян.
СОФИЯ
София е много древен град. По времето на император Аврелий е била столица на провинция Дакия. Разграбена от Атила през 447 година, от българите през 809 г. и от турците през 1382 г., тя е присъединена към империята през 1389 г. Турците я владеят до 1878 г. След тази дата тя става столица на България. Неотдавнашното посещение на Цар Борис в Париж, което съвпадна с посещението на сръбския регент Павел и това на вице-канцлера на Австрия Принц Щархемберг, стана повод за важни дипломатически разговори, отнасящи се до Централна Европа. Така че сега е подходящият момент да продължим нашата поредица „Столици” със София, столицата на България.
Разположена в подножието на витошките върхове, София е в центъра на една равнина, от която тръгват четири долини, те водят към Тракия, към гръцка Македония, към Сърбия и към Дунавската равнина. София е една от спирките на Ориент Експреса, главната между Белград и Константинопол, но много малко пътници се спират там. Имам предвид от тези, които определят престоите си според красотата на пейзажа и местата за разходки. Бих посъветвал туристите любители на ориенталски живописни места да отделят от скъпоценното си време за българските градове на север и на юг, съответно Търново и Филипополис.
София почти не е балкански град. Вместо лабиринта на ориенталските сокаци, в София вие виждате само улици, пресичащи се под прав ъгъл, улици, които оформят почти правилни правоъгълници. Това, което трябва да потърсите тук, е всичко друго, но не и турското. Даже и да сте малко разочаровани в надеждите си да видите ориенталски багри, не може да не се възхитите от усилията на един току що освободил се народ да превърне един скромен провинциален град в една модерна столица и да видите резултата от тези усилия.
По времето на Траяна и на Марк Аврелий, на византийските императори, на първите български царе, на западните Кръстоносци, името на Сердика, на Средец, на Триядица или София, се е появявало от време на време в някоя хроника, но след сгромолясването на царствата на Крум и Асен вече не се споменава.
И изведнъж, на 4 януари 1878 година, фанфарите на руската конница-освободителка прозвучаха в тесните улици на малкия отомански град, откъдето току що бе побегнал башибозукът.
Няма и шестдесет години, откакто София стана столица на Княжество България, преди да стане столица на независимото Царство България. Нито един квартал, нито една улица не е запазила отпечатъка на отоманския град.
От епохата на пашите не е останало нищо друго, освен Голямата джамия - Буюк джамиси, която, лишена от минарето си, е превърната в Национален музей, и червено-бялата джамия „Баня Баши”, която все още служи на мюсюлманската религия.
От средновековния град е останала малката черква Св. Георги, която е била баня преди да стане християнска черква и която при султан Селим става джамия, наречена „Гюл джамия” /Джамията на розите/. Както и старата черква Света София, много пострадала навремето, чиято реставрация продължава.
С изключение на няколко колекции в Музея, няколко джамии и черкви, оставаме с впечатлението, че историята на София започва от деня, в който генерал Гурко влезе в града, начело на руската армия.
Двата най-видни паметника на града са посветени на Освобождението: един паметник и една катедрала. Паметникът е посветен на Царя Освободител, Императора на Русия Александър Втори, като израз на благодарността на българския народ за това, че застана на страната на възстаналите средногорци и след тежка едногодишна война прогони армиите на султана, благодарение на което бяха подписани Сан Стефанският и Берлинският мирни договори.
В страни от центъра на площада, белязан от огромната конна статуя, се издигат Парламентът или Събранието, боядисано в охра, традиционният цвят на всички обществени сгради в Русия, Министерството на външните работи, Етнографският музей, Филологическият факултет, съвсем нова сграда, както и Академията на науките. Това е характерно за новите нации - /намираме същия пример в Белград/ - да се предопределят за държавната администрация, за научните и културни институции, сгради, на които още не е положен основният камък. Докато при нас се използват стари сгради, често прекрасни, но неподходящи за целта. Често пъти в един бивш дворец се помещават министерство и музей.
От площада с брозовия Император много оживена улица води към Царския дворец, минавайки пред една тясна и висока черква с три блестящи кълбовидни кубета и зелена стрела.
Широка, много къса улица и градини водят към най-високата част на града, към Свети Александър Невски, най–голямата и съвсем нова катедрала, най-голямата на Балканите. Тя е дело на руски архитект. Вдъхновена от византийската архитектура, със златните си кубета, вътрешните прегради и сводовете, напълно покрити с мозайки и стенописи, които са творение на най-видните руски творци, катедралата вдъхва чуство на разкош и великолепие.
Царският дворец, издигнат на мястото на бейлербейския конак, е много по-дискретен, въпреки че е разположен в самия център на града и е предшестван от най-оживения площад. През отворените решетести порти, обградени с трикольорни караулки, пред които бдят часовите, обути с ботуши и с пушки на рамо, се вижда само богатата растителност на дърветата в парка.
Впрочем този дворец е без тайни. Владетелят е гостоприемен и често може да бъде видян навън без протокол. Не рядко той може да бъде видян на кормилото на спортна кола - млад мъж със спортна стойка и сив каскет, когото минувачите поздравляват със сърдечно уважение: това е Цар Бориc III, Цар на българите.
Това, което характеризира София, е богатството от големи свободни пространства. Паметниците са на големи разстояния, площадите са обширни, улиците широки, градините са многобройни и добре поддържани. Това е град с много въздух, където може да се диша. София е чиста като северен град и се мие всяка вечер с изобилна вода.
Пътниците, които биха дошли с едничката цел да се забавляват, са предупреден от брошура, издадена тук, че забавления като в Париж, в Берлин, както и в други европейски столици, в София липсват.
Това е най-тихата столица – качество необходимо за едно място за почивка и балнеолечение. Действително не се чува никакъв шум, трамваите се плъзгат върху релси, смазани на завоите; никакви викове по улиците; малко музика. Нощният живот е сведен почти до нула. Вечер се танцува само в хотел България, и в две-три зали в стил „централна Европа”, които местните хора не посещават. Ето един голям град, където може да се почива. София е считана и за град на минерални води.
Тишината на София не пречи на определено оживление. То е съсредоточено главно в неделя към обяд, а през седмицата - вечер след работно време, когато към 7-8 часа по булевард Цар Освободител множеството разхождащи се окупират жълтите павета. Да му мислят колите!
Когато се изморите от ходенето и шляенето пред витрините на чуждестранните книжарници, пред магазините за тютюн и цигари, които са особено богато заредени, пред бутиците, където продават вълнена и копринена бродерии, или бижута от филигран, седнете при някой кафеджия, наслаждавайки се на едно турско кафе или една светла боза, гъста и освежаваща, и съзерцавайте разхождащите се.
Военните са много: в офицерските униформи и сабите, които те носят винаги отстрани, ще откриете спомена от влиянието на Царска Русия.
Попове с дълги коси и широки ръкави, студенти с червени или зелени фуражки с малки козирки. Това са детайлите, които ще забележи пътешественикът, наблюдавайки тълпата, в която мнозинството естествено е облечено като вас и като мен. Впрочем, тук и там селските носии се смесват с костюмите на гражданите.
Последните ще можете да изучите не толкова сред празнично облечените хора по улиците или в тесните зали на етнографския музей, а на пазара. В петък там кипи живот. Селото завладява града. Селяните са облечени изцяло с бели или кафяви вълнени дрехи, с червени пояси и кожени калпаци. Повечето от слугините и селянките са облечени в черни дрехи, богато украсени със златни бродерии, с червено цвете зад ухото и пъстро шалче, с което е вързана косата, сплетена на дебела плитка и падаща отзад на гърба.
След това, някоя неделя, трябва да отидете в околностите на София, на някой селски празник, за да видите момите в черно и златно как танцуват „хоро в съпровод на гъдулки” - вид танц, при който се държат за поясите - и да видите грациозните стъпки на ръченицата.
Поне тук, в този час, човек се чуства на Балканите. Шетнята на просещите цигани - мъжете облечени с европейски сака, а жените забрадени като местните селянки, но облечени като някогашните туркини, с широки панталони – „шалвари”, боси и захапали цигара или лула, те носят пеленачетата си на гърба, в нещо като кърпа. Вечер циганите се прибират в покрайнините, към улица Татарли.
Чувам веселото скрибуцане на цигулките, буботенето на тамбура. Има голяма циганска сбирка. Един услужлив полицай обяснява: „сватба”. Да, действително това е сватба.
Ето, след като сме изслушали утринната серенада, предвождан от музикантите и придружен от съседите и съседките, от дечурлигата от махалата, младоженецът тръгва тържествено с една окичена с цветя каруца. В нея има един бял овен с розова украса, който той носи като дар на семейството на годеницата си. Това е традиционият подарък.
Ето ни отново в централните квартали, след като сме изчерпали всичко екзотично, което София може да предложи на любопитните западни туристи. Естествено, от тази гледна точка, ние бихме видели повече в съседните области и в други български градове.
Не е ли произведение на изкуството създаването на една толкова европейска столица. Произведение, което има своя цена.
Знам, че в други страни, най-вече на друг континент, биха ме карали да се възхищавам на съвсем нови градове, изникнали по-бързо и сигурно изглеждащи още по-величествено. Но стореното от този народ от селяни, тръгнали от дълбоко робство, без капитали, почти без образование и без кадри, и умъртвени от кървави войни, е признак на сила, която заслужава нашата симпатия.
Ф. Де Во Де Фолетие