След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.
Религиозното възпитание на затворниците
Религията е основата на възвишението душата и облагородяването на сърцето. Без религия няма душевен живот и благородни чувства. Без религия човек остава в животинско състояние. Ето защо, във всички възпитателни и поправителни заведения на религиозното възпитание се обръща особно внимание. Обикновено при тия заведения има отделни богомолни заведения със специален грижливо избран религиозен персонал. Религиозното възпитание заема почетно място в програмите на заведението. И в нашето поправително заведение - централния затвор - е отредено особно място за молитвено заведение - църковен параклис. Предвиден е по бюджета и особен свещеник. Параклисът се намира на третия етаж на южното крило. Първоначално е бил уреден твърде просто. Постепенно е бил подобряван, изключително със средствата и работата на затворниците. Сега има доста добро устройство. Прилича на добре обзаведена и украсена малка черквица.
Архимандрит Антим Върбанов. Параклиса се обслужва от затворническия свещенник отец Антим Върбанов. Родом от Самоков, свършил духовна академия в Русия. Образован, интелигентен и усърден духовен пастир. Всеки неделен ден и всеки официален празник служи литургия. Специални псалтове няма. Такива всякога се намират измежду затворниците: осъдени попове, църковни певци или любители. Затворниците и затворничките не са задължени да се черкуват, когато има богуслужение. Отиват само желающите. Изобщо, малцина са желающите да посещават параклиса. Главната причина на това е остарялата източно православна религия, в която отдавна отживелите времето си обряди, заемат почти всичкото време на богуслужението. В параклиса богуслужението се продължава около 2 1/2 - 3 часа. От него на обрядната част се посвещава около 2 1/2 ч., а на проповедната 20—30 м. През всичкото това време затворниците трябва да стоят прави. А на затворниците, които по-голямата част от денонощието прекарват седнали или легнали, краката са отслабнали. Те не могат да издържат да стоят на крака 2 - 2 1/2 ч. При това някои от тях са боси или полу-боси. Обрядите не ги интересуват и не ги привличат. Една умела приложна (не отвлечена) проповед съдържаща утеха, надежда и пр., макар и от един час, би ги заинтересувала и привлякла. За целта най-подходящо е, ако проповедта, при хубаво време, се държи в голямата градина на чист въздух и животворно слънце. Там има възможност всички да бъдат седнали. Само при не добро време проповедта да бъде в църквата, като се приспособят седалища: дъски.
Слушах как негодуваха интелигентните затворници, че през време на преноса се били споменвали по 160 имена на живи и 60 на умрели. Това може да се прави в друго време, при особна молитва, но не да продължава времето за стоене на крака.
Жената в затвора
В затвора при липсата на случаи за изразходването на мозъчната и физическа енергия, в затворниците има твърде силно полово влечение и желание. Всяко виждане на жена ги силно дразни. Ето защо, в затвора не трябва да стъпва женски крак, точно така, както в Атонските монастири - Св. Гора, е забранено стъпването на жена. Това не се отнася до посещенията, които се правят при специални условия, на специално място т. е. до посетителките в гостната стая. В соф. централен затвор това правило не се спазва. Жените от женското отделение се довеждат за черкуване в параклиса. Те са повечето млади паднали жени, от слугинския и циганския елемент. Написани, нашарени, нацапани, накъдрени, някои деколтирани и с къси ръкави, къси рокли, с високи токчета чепици и с играющи на всякъде очи, се довеждат за черкуване в параклиса. Младата надзирателка, която ги довежда, по надежност не се много отличава от затворничките. На затворниците, които са в църквата, очите и въображенията са в надзирателката и затворничките й. Затворниците, които не са в църквата, се трупат на вратата на коридора и гледат през стъклата.
От дружеството „Всях скорбящих радост" дохожда певчески хор, който пее през време на богуслужението. Хорът се състои от 15-20 дами от средната класа, от средна възраст и госпожици. Тяхното намиране между затворниците в църквата и преминаване по коридорите, облечени в модно облекло, е неуместно, дори и вредно. Още повече, че някои от тях са с весело настроение, при движенето из коридорите се смеят с глас и пр. Няма да споменваме нищо за посещението от някои от тях, макар и съвършено невинно и рядко, стаите на интелигентните затворници.
За да бъде църквата полезна, трябва затворниците да бъдат задължени да отиват на черкуване. Но трябва да им се дадат сгоди за сядане и да им се говори за религиозен и общ морал, а не да им се представлява представление. Никаква жена не бива да стъпва в параклиса. Така че, може да се каже, че на затворниците в централния затвор за поправление почти никак не се дава религиозно възпитание. А това е един от най-големите недостатъци на този затвор.
Един паметник в параклиса: През март месец 1922 год. донесох в затвора два средна величина латунени (перинчени) светилника, от по около 10 кгр., за пред царските врата на параклиса. Те бяха подарък от лежалите в затвора по чл. 4. братя Лазарови, притежатели на тютюнева фабрика в София. Имаха следните надписи на широката част на краката: „Църквата Софийският затвор. На небето ада, а тук член 4-й. Лежал 370 дена. От съда напълно оправдан. Д. Л. 1921 год. Обвинили го като следовател Шунтов и прокурор Лолов. Боже, Ти разбери защо!“