След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.
Страшните наказания в затвора
Наказанията, които се налагат на затворниците за извършени в затвора провинения са: а) Оковаване в железа (прангата); 6) Бой с „гумата“; в) Карцер: обикновен и воден.
а) Оковаване в железа. Макар в наказателния закон да е предвидено наказанието строг тъмничен затвор — с окови, обикновено последните не се прилагат. Оковават се затворниците само в случаите, когато ги карат в града при следовател или в съда. Оковаването се състои от тежка дебела верига (пранга), заключена с един край за един от краката, а с другия за една ръка на затворника. Целта е да не може по пътя да избяга. За провинение оковават се затворниците за известно време и в килиите им.
б) Бой с „гумата". За известни провинения в затвора на затворниците се налага наказанието „бой с гумата“. Наказаният се оковава в „голямата пранга“, слиза с нея от етажа долу в дежурната стая, поваля се на пода, сяда му един на главата, а друг го бие с гумата, докато припадне. Свестяват го, след това на ново го бият до второ припадане. Пак го свестяват и завеждат обикновено в карцера. Такъв бе случая със затворника Пешо. Той бе избягал от арестантското отделение при Александровската болница. Бе хванат в града и докаран в затвора. Една вечер, всред тишината, се зачуха тежки стъпки и особно ритмическо дрънкане на вериги. Другарите се стреснаха и казаха: „Пак някого карат в дежурната стая да го бият!" Един погледна през прозорчето на вратата и каза: „Пешо откараха". След известно време пак се чуха същите, само по-бавни особни тежки стъпки и ритмическо дрънкане на веригите. Смазания от бой Пешо бавно отиваше във водния карцер. В продължение на много дни той не можал да седне. Този млад здравеняк бе заприличал на смъртник.
На 11.V. 22 год., при вечерната проверка, оказало се, че един затворник липсва. След дълго търсене, намерили го скрит на тавана на женското отделение. Едни предполагаха, че това бил направил с цел да може от там през нощта да избяга. Пашата предполагаше, че бил „загорял“, че през нощта щял да слезе при „женските“. След като затворниците бяха прибрани, килиите и антретата заключени, чуха се из коридора, откъм „колелото"за дежурната стая особно тежки и бързи крачки на няколко лица. Това бе скрилия се затворник и придружаващите го ключар, надзирателски палач. Слязоха в дежурната стая. Всичко навън замря, а в дежурната стая, затворника бил окован с прангата, повален на пода и бит с „гумата“ до вторично припадане и свещаване. Пак се зачуха в коридора тежки, но вече бавни крачки и дрънкане на проклетата "пранга", Бития до смърт караха във водния карцер. Оттам, след няколко деня, ще излезе сянката му! Колко е жесток човека към животните и подобните си!
Палачите. Не всеки може да има немилостивото сърце да бие така жестоко. Навремето имало особни палачи, които били нарочно повиквани от града, срещу възнаграждение. Когато бях в затвора, ролята на палач за бой се изпълняваше от неколцина помощ. на ключаря. Един от тях беше късия със сини очи Киро, от Бояна. Затворниците му се бяха заканвали, когато бъдат освободени, да го пречукат.
„Гумата". Затворниците най-много се плашат от "гумата". Когато се споменеше това име, всеки трепваше от страх! Това страшилище е нещо като част от гумата на файтонджийско колело. Дълга е около 60 см. и тежи около един килограм.
в) Воден карцер. Това е най-страшното за затворниците наказание. За него се само слушаше от лежалите в тоя карцер, но нямаше възможност да се види. На 15.V. 1922 год., един от старите, добре познат ключар, има любезността да ме заведе да ми покаже да видя това страшилище. То е ужасно! В под етажа, на дълбочина около два метра, между две дебели каменни стени са разположени една до друга три килийки с размери два метра дължина и 1 1/2 широчина. Тия килии, както всички такива в затвора, са предвидени за по един затворник. Обаче, по нямане достатъчно килии, във всяка такава се затварят по 3—4 затворника. В стените няма никакво прозорче. Светлина прониква само през решетката на желязната врата. Подът е циментиран. За да не може да се ляга или сяда, подът се покрива с пласт от десетина см. вода. По малка нужда се ходи през решетката. По голяма се ходи в една дупка на канала, който иде от нужниците на затвора. Има ужасна отвратителна смрад на извержения, амоняк и мухъл в и пред водния карцер. Затворникът е само с облеклото си. Може да му се разреши да има и една покривка (одеяло). Наказанието във водния карцер може да се продължава до един цял месец. Обикновено, битите с „гумата" веднага се пращат във водния карцер.
Обикновения карцер се състои от по-пространна килия с прозорче, все в подземния етаж. Наказания трябва да спи на голия циментов под. Разрешава му се да използва само една покривка. Както в този, така и във „водния“ карцер, само през два деня в третия се дава топла храна. В другото време - само черен хляб със сол! Разхождаме се един неделен ден в малката градина с "Пашата". Спира се последния пред едно малко прозорче на подземния етаж и ми казва: „Гледай, гледай, г-ле! Това е карцера! Гледай как се е свил този нещастник на кълбо на влажния и студен циментов под! Гледай с какво скъпо палто се е завил през главата и е смачкал хубавата мека шапка! Вероятно това е млад момък, галено дете на майка си! Да го види в това положение, тя би припаднала"!
Вижте също: