26.03.2019 г.

Голямата бомбардировка на 30 март 1944 г.


Откъс от "Градът умира и се ражда" на Боян Болгар (1946 г.)

30 март.

Още една страшна дата, която трябва да се запомни. Нощес пак бомбардировка на столицата. Зловещият фойерверк, след като отмина, не ми попречи да си заспя. „Всяко чудо за три дни.“

Тази сутрин жена ми и аз тръгваме към София, за да видим дали някои скъпи нам места не са вече неузнаваеми. Трамваят отива само до Инженерната работилница. Слизаме там и бързешком се запътваме към града...

Така сме стигнали докъм болницата „Червен кръст". Там ни задължават да заобикаляме, понеже наблизо имало неизбухнала бомба. В мига, когато завиваме по улица "Яким Крачовски“, се чува сигналът за тревога. Сега накъде? Попаднали сме в най-незащитения квартал. Затичваме се към тунела, изкопан под игрище „Славия". Той е вече пълен, а хора непрестанно прииждат към него и сетне не знаят накъде да се запътят. Връщаме се и решаваме да останем в един малък, частен, дворен окоп. През това време авангардите на неприятелските самолети се бяха появили на запад и чертаеха във висините над Люлин някакви въздушни йероглифи. Небето е безупречно синьо, но духа силен вятър и прегъва близките тополи. Ятата на злокобните птици вече се приближаваха. Чуваме все посилно непобедимото им бучене. Скрихме се в окопа. Над нас няколко сантиметра пръст, една дървена икона в дъното и нищо друго. Чуваме, как се приближава и отдалечава хохотът. Чуваме с цялото си тяло. Всичко у нас е настръхнал слух. Свистят бомбите и ни карат да се прегъваме на две. Пръстта от окопа се отронва по малко винаги, когато наблизо падне бомба.

Най-сетне трясъците спряха. Аз усещам да ме болят челюстите от това, че непрестанно съм си стискал зъбите. Излизаме на открито. Небето е все тъй ведро, тополите се огъват от вятъра. Врабчетата, които прехвърчаха из въздуха, пак си прехвърчат. Но изгледът на София е коренно променен. И колко ли човешки животи са пожънати тук през тия минути? Над центъра на града се дигат големи кълба дим. Тръгваме натам. На десетина метра от нашето скривалище — бомбени попадения.

Още не е ударил, значи, моят час. Господи, благодаря ти за дните, които ми дарявяш. Чувствувам, че ставам все повече фаталист! Пред безсилието, с което гледам на всичко наоколо, чувствувам, че поверявам живота си в ръцете на съдбата.

От Руския паметник надолу ужасът е пълен. Широкият булевард е покрит с разхвърлени павета, буци пръст, изпочупени дървета, изкъртени релси, изпопадали жици, тухли, късове бетон. Отдолу иде и бяга вън от града една вълна от хора. Някои са разкървавени и покрити с прах. Крачат към близките болници. По улицата — сърчи и кръв човешка.


И колкото повече навлизаме в града, толкова Нероновското зрелище расте в грандиозност. Пожари отляво и отдясно. Стигаме при „Света Неделя“. Изведнъж хората се разбягват. Нови ята самолети. Дигаме глава, точно над нас летят десетина от тия сребристи гибелни насекоми на твърде голяма височина. Бухваме се в едно високо здание на улица „Клементина“, чиито горни етажи горят. Едва сме се заслонили зад някаква чупка и — г-р-р-р — една бомба изригва насред улицата. Още веднъж животът ни се усмихна между развалините. Застанали сме точно до дупката на асансьора. В нея падат главни от покрива на зданието. Мирише на смола. Трябва да се бяга оттук. Намираме друг вход. Но това са стълби, които водят нагоре. Там са свряни десетина души. Не, и тук не е добре. През това време бомбени трясъци непрестанно бухтят. Няма ли вход за избата в тая сляпа къща? Лутам се трескаво в тъмнината. Най-сетне откривам нещо. Повличам жена си след себе си. Тя се противи, защото там точно падат главните от асансьора, и нахлува дим. Все пак навлизаме. Пълен мрак. Къде се изгуби другата госпожа, която беше с нас? Една клечка кибрит би свършила работа. Друг път трябва да нося кибрит със себе си. Но имам една бучка захар. Давам я на жена си, която сякаш трепери. Навън трясъците клокочат. Така минава може би половин час.

Когато излязохме на открито, пожарите в центъра бушуваха с невиждана сила. Големите булеварди около "Света Неделя" са непроходими тухлени грамади и реки от огън. Всички къщи горят. Вятърът раздухва пожара. Пръщят дървените стари постройки. Безброй книжа се вият из въздуха, като че искат да избегнат огнената смърт. Летят сажди и дим. Не може да се диша. Не може и да се ходи край тия страшни огнища. Топлината, която лъха, е апокалиптична. Едвам се добираме до нашата къща на улица „Екзарх Йосиф“. Тя стърчи като остров сред околните разрушения — нашата стара, тъй грозна и тъй мила къща. Отдъхвам си, Сега мога да преброя бомбените попадения наоколо — те са повече от две дузини в един радиус от петдесетина метра.

Камионът на съседа от въглищния склад потегля след малко към Драгичево. Значи, в наша посока...


Фотографии от бомбардировките можете да видите тук. От първо лице страшните дни описа и Крикор Асланян. За София "под огън и желязо" подробно разказва и тогавашното общинско списание "Сердика".