Луис Айнщайн (1877–1967) е американски дипломат и писател. Завършва Харвард и от ранните си години проявява интерес към историята и литературата, като същевременно изгражда кариера в дипломатическата служба на САЩ.
Прекарал дълги години като дипломат в Цариград, Айнщайн е назначен за шарже д'афер на САЩ в София през октомври 1915 г., в момент когато България току-що е влязла в Първата световна война на страната на Централните сили. По време на престоя му в България (1915–1916) американската легация поема и защитата на британските интереси в страната след скъсването на дипломатическите отношения между България и Великобритания. Поради липса на постоянна сграда и съответните помещения, Айнщай се настанява в гранд хотел "България", където наема две стаи за нуждите на легацията.
Кореспонденцията му със съдия Оливър Уендъл Холмс разкрива личните му впечатления от София като град с амбиция да бъде модерен и западен, но все още носещ белезите на Ориента. В писмата и докладите си Айнщайн описва политическия живот, военновременната атмосфера, тежките условия, при които според него се държат военнопленниците в България, което предизвиква остри протести към българското правителство. Особено любопитна е информацията за случая, когато предоставя убежище в американската легация на бившия британски вицеконсул Хърст – първи подобен случай в Европа от десетилетия.
Публикуваме писмата му, изпратени от София до съдия Холмс, отпечатани в книгата The Holmes-Einstein letters; correspondence of Mr. Justice Holmes and Lewis Einstein, 1903-1935 (1965 г.). Преводът е направен с изкуствен интелект с допълнителни редакции от наша страна.
*
Американска легация, София
15 ноември 1915
Уважаеми съдия Холмс,
Писмото Ви от 11 септември, което току-що получих, ме следва два пъти през Европа и после обратно.
Напуснах Цариград в средата на септември, отвратен от това, което ставаше там, и понеже бях безсилен да направя каквото и да било, нямаше никаква належаща причина да остана. Две седмици по-късно бях в Йестър, защото сега се пътува през Европа за две седмици, докато някога стигаха три дни. Прекарахме щастлива седмица там на семейно събиране. Племенникът ми, който беше прострелян в стомаха през май, когато две батальона от Гвардията загубиха 800 души под картечен огън за четири минути, също беше там и отново е добре след своето измъкване на косъм. След шест дни там и докато ловувах яребици в Ламермуърските планини, куриер ми донесе телеграма от Вашингтон с молба да замина веднага за тук, за да поема службата, защото имаме и британски интереси за защита, освен нашите собствени. Така че отново опаковах багажа си, чувствайки се като съвременен Одисей. Оставих Хелън в Шотландия, защото беше твърде изморена след дългото пътуване и имаше нужда от почивка. Надявам се по-късно да се присъедини към мен. Дойдох тук сам.
Едва ли знам какво да кажа за това място. Тук почти няма живописност, освен тази на македонските селяни, и почти нищо старо, но въздухът е добър (на Изток човек винаги усеща въздуха) и местоположението е хубаво. Липсва ми журналистическата способност за бързи и сензационни впечатления. Нещата ми въздействат като пластове безформени чувства, трудни за визуализиране в описателна форма, но които, подобно на паяжина, изплитам или разплитам от вече натрупаното. И тук всичко, което някога съм знаел за новия Изток, изпъква като някакъв рисунък, който хвърля сянката на своя дизайн. Улиците са безупречно чисти (поне тези в центъра), новите къщи са западни, и има една силна амбиция да се остави Ориентът възможно най-далеч назад; и все пак той изпъква, но без своите прелести, поезия и атмосфера, които обикновено свързваме с него в нашето въображение.
Тук, както и навсякъде, тегне потисничеството на войната. Цяла Европа сега е в окопи и обвита в телени мрежи – от Единбург до София човек е спиран от часови, и само в Берн, в стария Берн, въпреки един часови, който крачеше пред хотела, усетих покой. В София чуваме далечен тътен от оръдия – дали британски или български, не зная. А в покрайнините на града видях сръбски военнопленници, които ремонтират пътищата, докато болниците, както и навсякъде, са пълни. В една от тях видях на съседни легла френски пленник и българин. Всеки бе пронизал другия с щик, но след всичко станало българинът отказал да напусне французина, към когото се бе привързал, и въпреки различни опити да ги разделят настоявал да бъде откаран в същата болница и да лежи до него. Ах, каква борба между народите е това, и никъде повече, отколкото тук – на Балканите и в България с нейния амбициозен цар. В Катедралата има негов портрет в мозайка, облечен като византийски император, поддържащ изображението на самата Катедрала, и още един, още по-внушителен, като защитник на светската власт с меч и кръст, срещу образите на двамата покровители – светите Кирил и Методий. Казват, че вече са приготвени неговите одежди на древен български цар, в които очаква да бъде коронясан за император на Балканите.
Спокойната дейност на Вашингтон ми се струва далечна. Имате ли много интересни дела пред себе си, или имате време за своите мемоари? Искрено се надявам на второто и че ще обогатите писменото слово на страната не по-малко от правото. Имам малка представа какво се случва у дома, макар интересът ми винаги да е жив. Но вестниците още не стигат дотук, а пощата е оскъдна.
Моите най-добри почитания към госпожа Холмс.
Ваш предан,
Л. Е.
Американска легация, София
3 февруари 1916 г.
Уважаеми съдия Холмс,
Току-що получих редовете Ви от 1 януари – винаги добре дошли със своите пожелания и с онези препратки от гравюрите на Дюрер до „Ню Уилард“, които ме карат да се чувствам като малко момче, търкащо нос в прозореца на сладкарница. Само си представете – почти от прозорците си виждам дивия Родопски масив; или, преведено на съвременен език – макар че тротоарът е добър и електрическото осветление изобилно, онази вечер, отивайки към Клуба за вечеря, минах край двама мъже, току-що убити на тротоара.
Този жалък живот на дипломатическо странстване е болест като всяка друга. Мразя го, и все пак бих бил нещастен, ако не вършех нещо такова в момента. За щастие има достатъчно работа. Тъкмо приключих един доста интересен случай, който ме въвлече в международното право. Когато Антантата арестува консулите на Централните сили в Солун, тукашните хора веднага опитаха ответни действия, като задържаха френския консулски служител и се опитаха да заловят Хърст, англичанина. Но последният дойде при мен за закрила и аз му дадох убежище. Живея в хотел, управляван от германец, който оттогава неколкократно се опита да ме изгони, докато правителството изпрати войници, полицаи и всякакви лица да ме склонят да предам Хърст. Проблемът възникна заради коридора на хотела – това е старомодна сграда и стаите са отделени. Тъй като по естествени причини на Хърст му се налагаше да напуска стаите на легацията, те възнамеряваха да го арестуват в коридора и поставиха войници с тази цел. Затова писах на министър-председателя, че ще считам това за равнозначно на нарушение на неприкосновеността на легацията, и го помолих да изтегли агентите си, за да избегнем инцидент. Но дълго време всеки път, когато Хърст трябваше да отиде до тоалетната, аз стоях на стража отвън, за да се уверя, че дежурните войници няма да го хванат. Цялата работа беше комична и обсадата в една или друга форма продължи над месец, през който се налагаше да му пращам храна отвън, тъй като хотелът отказваше да го обслужва. Но вчера, след като получих нужните гаранции, го върнах обратно в помещенията на британската легация. Вярвам, че това е първият случай на предоставено убежище в Европа (освен в Турция) от петдесет години насам, и той поставя и други нови въпроси. Прилагам копие на документ по темата и бих приветствал впечатленията на il maestro di color che sanno относно повдигнатите въпроси.
Британските интереси ми създават немалко грижи, защото вече има към петстотин пленници за гледане, а – както подобава на една източна страна – тукашните хора ги смятат едва ли не за домашна собственост и смятат моите разпити за тяхното благосъстояние за нахалство. Официално нямам право да ги виждам, макар че на практика имам достъп до ранените в болниците. Но старият военен министър, когато наскоро отидох при него и отбелязах, че в Европа вече е практика да се посещават военнопленници, спокойно ми каза, че България не е като никоя друга страна! Тук човек може да беснее и да настоява без дори да получи отговор, правителството е невидимо, а нотите остават без отговор. Чувал съм за доларова дипломация и за тайна дипломация, но тук цари запекла се дипломация.
Тъкмо докато пиша тези редове, министър-председателят изпрати съобщение, че ще ме приеме днес. Минаха повече от два месеца, откакто съм го виждал.
Толкова често напоследък почти бях готов да си опаковам куфара (включително след оставка, три пъти изпратена във Вашингтон преди близо три месеца), че никога не пожелах Хелън да дойде тук. Но сега, тъй като изглежда, че ще остана, ще я очаквам скоро. В момента е при Маргерит, която чака бебе и се надява на наследник.
Моите почитания на госпожа Холмс.
Винаги Ваш,
Луис Айнщайн
9 април 1916 г.
Уважаеми съдия Холмс,
Харесвам Вашия празник и ми се искаше да имам честта да пия среднощния пунш. Последния път, когато бях във Вашингтон, беше петдесетата годишнина от раняването Ви, а сега е седемдесет и петата Ви годишнина. Пожелавам Ви, в японски стил, още десет хиляди такива!
Приятно е да мисля, че някъде по света има веселие, защото аз тук имам само униние, безкрайни караници и препирни. Политическите нрави тук са още от XV век, а министър-председателят би могъл достойно да се сравни с някой Малатеста или Висконти – без културата им. Той публично прегръща враговете си, обявява, че хармонията е възстановена, вечеря с тях, а час след като парламентът приключи и вечерята е свършила, ги арестува. „Много бащински се отнасям към тях“ – каза той неотдавна на един колега. „Да, ще ги обесите по бащински“, беше отговорът. Но същият колега ме помоли една вечер да го изпратя от Клуба до дома му, защото се страхуваше от покушение.
В момента ми е бесен, защото нарекох нещата с истинските им имена в лицето му относно варварското отношение към английските пленници. Започнаха с това, че изиграха холандския министър, който отговаря за френските интереси. След повече от три месеца чакане и поредица бурни разговори с местния „Кичънър“, който ми каза, че България не е като никоя друга страна, накрая получихме разрешение да видим пленниците, които трябваше да бъдат съсредоточени в Пловдив. Но в самата сутрин на нашето пристигане изведоха всички освен шепа от тях и, след като бяха почистили лагера, искаха да докладваме, че всичко е в ред и „кандианско“ в своето съвършенство. Французите повече не се върнаха, но аз върнах англичаните. Спомняте ли си „Човекът, който беше“ на Киплинг? Никога не бях виждал по-жалка гледка – изтерзани, без ботуши, всички в дрипи, измършавели и изгладнели. Българската народна дума за пленник е същата като за роб, и с тях са се отнасяли като с такива, или дори по-зле, защото роба поне господарят се е стремял да запази жив, а тук не е така. Карали са ги да работят до изнемога в работни отряди под камшика, с половин хляб на ден, оставяни болни и умиращи в плевни без храна и грижи. Попитах колко от тях са болни от предназначените за новия работен отряд – четиридесет и седем от сто и дванадесет излязоха от строя. Когато попитах защо не са отишли в болница, чух, че лечението било толкова лошо, че предпочитали да не ходят! Това ме отврати и разгневи, и без колебание написах на министър-председателя какво съм видял и чул, като изпратих копие от писмото си и в Двореца. И сега всички са изпаднали в ярост срещу мен, а аз съм най-непопулярният човек тук. За мен това е напълно безразлично.
Много повече ме тревожи телеграмата, която току-що получих от съпругата си – тя лежи тежко болна в лондонски санаториум. Изпратих кабелограма до Департамента с молба за отпуск и ако, както се надявам, ми бъде разрешено, ще тръгна незабавно. За щастие тук в момента няма много работа, а вярвам, че разправиите ми за пленниците вече са дали някакъв резултат. Повечето от останалите ми дела бяха за Сърбия, а тя вече е „изцеден лимон“ що се отнася до американци и англичани. Така че се надявам, че могат да изпратят някой секретар от близко посолство тук, докато ме няма. Нямам представа колко ще отсъствам. Най-силно желая да видя жена си отново. Тя преживя много тежки моменти при последното раждане на Маргерит – второ малко момиче, за разочарование на майка си. Опасвам се, че Хелън е рухнала под напрежението на разделите и тревогите. Страшно се е измъчвала, но нямам подробности и губя себе си в догадки.
Винаги Ваш,
Л. Е.
P.S. — По-късно. Получих по-добри вести за жена си и се надявам, че засега поне няма да е необходимо да заминавам. Тук веднага биха казали, че съм бил принуден да се оттегля!
*
През 1968 година Луис Айщайн публикува и книга със своите дипломатически спомени. Една глава в нея е посветена на престоя му в София. Можете да прочетете книгата тук (стр. 144-173).