17.12.2020 г.

Софийски вестникарчета


Сред най-устойчивите носталгични образи от миналото е картината на малкото улично вестникарче, тичащо по улиците с поредния сензационен брой на някое издание. Така било и в някогашна София. 

От печатницата вързопите с вестници бързо преминавали в ръцете на истинска армия от хлапаци. Хванали под мишница цял куп вестници, те бързали да ги разнесат из столицата. Виковете им привличали вниманието на минувачите, любопитството надделявало и срещу дребна сума прясно отпечатаните добри или лоши вести често се разграбвали за минути. Така, най-бързата медия на епохата успявала да разнесе последните новини из всички краища на града.

"Да живее войната!" - софийски вестникарчета с извънредни издания по случай влизането на България в Първата световна война, октомври 1915 г.

Фотография от преди век пък е запечатала едно от безбройните вестникарчета на София. Момчето на снимката продава вестник "Deutsche Balkan-Zeitung" в годините на Първата световна война. Изданието е всекидневник, който се публикува в София от Deutsch-Bulgarische Gesellschaft. 


Вестникът е основан на 16 февруари 1916 г., а първият брой излиза на 19 февруари 1917 г. Има и илюстровано приложение, наречено "Витоша". Просъществува до абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г., като са издадени общо 481 броя без прекъсване.

За вестникарчетата на София научаваме и от един любопитен материал от столичната преса, публикуван през 1936 г.:

Онези, които първи ви поднасят новините

Из вестник "Дневник", 19 май 1936 г.

Всеки ден, когато излизаш от къщи, драги читателю, или пък от канцеларията — непременно ще срещнеш онези млади окъсанн момчета, които, свили под мишците си стотица вестници, се изпречват пред вас и настойчиво ви предлагат: Купете си вестници. Има интересно "Утро", "Дневник".

И научили наизуст новините на деня, те ви ги изброяват на един дъх... и без да чакат вашият оттовор, тикат в ръцете ви вестника.

Тези малки дрипави момчета - повечето от тях деца на улицата, са първите, които ви поднасят новините, събрани с такава мъка и нерви само за няколко часа - новини не само от България, но и от и цял свят. Вие давате левчето си, вземате вестника, а малкото вестникарче се втурва напред, провира се през навалицата и вика с целия си глас... Вестници.


Малцина знаят за техния живот. Той е тъй безрадостен, тъй еднообразен. Повечето от тях, ако не всички, са деца на бедни родители, или дори без такива, израснали на произвола на съдбата. Улицата има най-големия дял в тяхното възпитание...

Макар и малки, те знаят много неща, които дори и възрастннте не знаят. Преминали са през пламъците на живота и той ги е опърлил... И все пак, вместо да тръгнат по плоскостта на падението, те предпочитат с вестници под ръка да тичат по цели дни из улиците, за да припечелят 20-30 лева.

И вечер, капнали от умора, ще отнесат вкъщи хляб. Ще прекарат една безпокойна нощ под скъсаните завивки и на утрото, когато още всички спят, те ще се съберат пред "Стрела", за да вземат новите вестници.

И така всеки ден... Зиме, лете... За тях няма почивка, няма празник.

Бил съм между тях много пъти. И знам добре, че и тогава, когато са с празни стомаси, от лицата им не слиза усмивката на безгрижието. Това са волни птици, които и в най-голямата мъка, са весели и радостни.

Трябва само веднъж да ги видите събрани да чакат излизането на вестника, за да имате представа за техния живот. Закачат се, бият се, често пъти си разменят "любезности" и все пак се обичат. Ще видите някой, излегнал се на скъсани вестници, сладко дреме, а други до него пее "шлагерите" и получава възторжени овации от слушателите си. Други, грабнал парче хляб, гризе го сладко, като че ли яде най-вкусно ядене.

Но излезе ли вестникът, всички се преобразяват. Безгрижието се заместя от напрежението. Чакат с нетърпение да грабнат вестниците. И когато голямата врата на редакцията се отвори, те като стрели се спускат навън и улицата се оглася от виковете им.

След миг по всички краища на града прокънтяват техните гласове. Как са могли за 5 минути да бъдат в най-далечния квартал? Това знаят техните тренирани крака. Какво не прави борбата за живот.



Жената, която среднощ продава вестници

— Пътували ли сте среднощ с княжевския трамвай?

— Да!

Тогава вие сигурно сте виждали онази бедна жена, която за да изхрани децата си е станала вестникопродавачка. След уморителния ден тя не се прибира у дома си. Не! Тя чака да изпрати и последния пътник по княжевската линия и да му поднесе в трамвая своите вестници.

Настоява, моли - и вие без друго ще си купите.

И когато градът заспи, тя пеша се отправя към крайнините на града - при своите деца.

И е щастлива, че под мишницата си носи два хляба - спечелени с труд...

Само тя ли е? Хиляди като нея са прегърнали най-тежкия труд... само за да спечелят парче хляб.

Стефан Брашнаров


Хамалите на София


При онези, които предлагат труда си на безценица

Из вестник "Дневник", 22 май 1936 г.

Рано е още градът да започне своя делничен живот. Спуснатите рулетки на магазините, бавно една след друга, с грохот се отварят и показват пищно наредените витрини. Уморените стъпки на недоспалия стражар бавно отекват из каменния паваж.

А животът на площада Трапезица е започнал. Първите и постоянни посетители - ХАМАЛИТЕ, са вече тук. Насъбрали се на групи, те чакат да започне новия ден - за да ги потърси някой и му предложат на безценица своя труд.

Чакат, но ще ги потърси ли някой през деня? Този въпрос е изписан по загорелите им лица.

Хамалите в очакване на работа

От рано и аз съм между тях. Търся своя репортаж. Ето той е пред мен. Защо да не пиша за тези хора на черния труд, които от ранно утро до късна вечер, препасали през кръста дебели замърсени въжета, чакат някой клиент, който ще им купи хляб...

Те всички са дрипави, уморени, със загорели лица и черни живи очи. Истински тип на цигани... цигани, които с честен труд искат да изкарат прехраната си.

Заобикалят ме и всички с един глас, на един дъх изказват болката си.

— Няма вече за нас живот... Няма работа, няма и хляб. По цял ден стърчим тук и чакаме. Но никой не идва. Ако пък дойде, малко ще даде. Няма и за хляб.

Те не лъжат. В това, което казват, има чистосърдечност и болка, която се чете по лицата им.

— Колко души сте?

— Две хиляди души.

Две хиляди хамали всеки ден чакат по всички пияци на София и предлагат на безценица своя труд.

А той е тежък и опасен. Нима е лесно да понесеш на гърба си 300-400 кгр. и да го качиш на пететажното здание. Ако този тежък товар ви притисне, вие ще останете труп под него.

Под тежкия товар

А те не се страхуват от работа - само че няма вече такава. Кризата се отрази и на тях - и то най-вече на тях. Няма кой да купува и те няма какво да пренасят.

Сали, който е нещо като председател на организацията, ми разказва:

— По-рано носех 500 кгр. на гърба си, а сега не мога и 200 кгр. да нося. Носи ли се на празен стомах? Ето вчера през целия ден не само аз, но и всички, нямахме дори сефте. А вкъщи жена и деца чакат хляб... Отидохме си с празни ръце. И днес ако е така...

Той не се доизказва. Мисълта, че този ден може да мине без лев в джеба потъмнява блясъка на черните му очи.

Не е само Сали. Като него има 2000 души, които предлагат своя труд на безценица - и все пак няма кой да го купи.

А и те са хора и те искат да ядат... Имат по пет-шест деца, които вечер ги чакат с вечната дума на уста - хляб.


Стефан Брашнаров


Софийски хамалин, второто десетилетие на XX век.

В очакване на клиенти за деня, началото на 40-те години

До днес столичните хамали остават запазената марка на площад "Македония".

Макар и числеността им да намалява, все още можете да се възползвате от техните услуги.