София преди и сега: Union Club

Без съмнение, най-престижният частен клуб, записан в историята на София преди 1944 г., е емблематичният за епохата Union Club (Юнион клуб). Близо 60 години той се помещава в едноетажна сграда с градина, разположена на пресечката на улиците "Раковски" и "Иван Вазов".

Създаден през 1884 г. от дипломатическите и политически среди в София, Union Club се утвърждава като класически клуб от западен тип, обединяващ социален кръг от най-висок порядък и описан от един чужденец като "център на тамошния обществен живот".

Сградата на Union Club, началото на века

Union Club предлага ресторант с изискан интериор и първокласна кухня, разполага с читалня с последната европейска преса, с работна стая и салони за срещи и игри, които се превръщат в удобна среда за разговори на четири очи или оживени дискусии в по-широк кръг. 

Достъпът до клуба е ограничен до тесен и внимателно подбран кръг. Членове са най-изявените представители на държавния връх, на военния, обществения и финансовия елит, чужди дипломати, журналисти и предприемачи. Жени не се допускат в клуба освен като придружители. 

Приемът е възможен едва след препоръка от двама действащи членове, която подлежи на гласуване от всички участници в клуба и решение на ръководството. Показателна за стриктния подбор е историята на народния поет Иван Вазов, чиято къща е от другата страна на улицата, приет в Union Club едва през 1919 г.

Самият Вазов е във възторг от красотата и чистота в клуба, както и от прислугата. "Тука е като в двореца", предава думите му неговият приятел Иван Шишманов.

Персоналът на клуба, началото на века

Поради тесния кръг на допуснатите в клуба (през XX век членовете му не надхвърлят 250 души) в мемоарната литература не са запазени кой знае колко свидетелства за ежедневието в Union Club. Любопитен спомен от зората на неговото съществуване ни е оставил италианецът Вико Мантегаца:

"...този клуб е бил основан с едничката цел да бъде сборно място и добра гостилница за чужденците, които поради службата си или занятията си, са принудени да стоят в София. Ясно е, прочее, че най-големите старания са били насочени към трапезата, и че най-голямото занятие на членовете, които посещават клуба, е да узнават и да разискват листата за обеда и за вечерята... Union Club се помещава в едно малко, скромно наглед здание, което обаче е много добре разпределено. Зданието, едноетажно, се състои от читалня, дето се получават главните европейски вестници, една стая за писане, две-три стаи за стоене, една билярдна зала и една трапезария, наскоро уголемена...  В Union Club се живее охолно, свободно, без много етикеции. За чужденеца, който е намерил достъп в него, клубът му става скоро постоянна квартира, в която прекарва по-голямата част от деня. Вечер, едничкото развлечение е игра на „вист" и билярд, с което се убива времето до къде 11 часа, когато обикновено всинца се разотиват."

Сградата на Union Club е опожарена при англо-американските бомбардировки през 1944 г., когато са унищожени обзавеждането, библиотеката и архивът. Впоследствие дейността на клуба за кратко се премества на улица "Славянска" 17 до закриването му през 1949 г.

Мястото на някогашния Union Club днес

---

Софийските царе на кюлотите

Из "Тристахилядна София и аз между двете войни" с автор Драган Тенев

...Не по-малко колоритни от този забележителен търговски „терк“, останал твърдо в спомените ми от моята младост, бяха и тримата братя евреи, които продаваха разноцветни кюлоти в петък на огромната си сергия до входа на Синагогата на улица „Екзарх Йосиф“.

Междувременно тези изключителни дяволи притежаваха не само дарбата на чудесни търговци, но, от друга страна, бяха и забележителни актьори. По-късно по световните сцени успях да видя много малко толкова „достоверни“ сценични майстори като тях. И единствените, които ги доближиха според мен в „театралното изкуство, се оказаха други трима братя французи. Наблюдавах ги с огромно удоволствие много години по-късно как продаваха фалшиви златни бижута в парижкото метро. Въпреки това не от патриотизъм, а с дълбоко убеждение ви гарантирам — нашенските евреи отпреди войната бяха много по-добри от „франсетата"!

Героите, за които ви разказах дотук, разхвърляха всеки петък върху своята набързо скована сергия по двеста-триста чифта кюлоти с ластици на крачолите, които можеха да бъдат обути само от много дебели жени. Дори и за търговски дилетанти от моята класа бе явно, че стоката им беше брак, закупен от фабриките на безценнца. Най-чудното в случая обаче бе, че те успяваха винаги да продадат по-голяма част от нея и към края на деня огромният куп на сергията им почти се стопяваше.

Още от сутринта, щом отвореха своя „дюкян“ под открито небе, който приличаше на истинска дъга след дъжд поради пъстрите цветове на тяхната стока, най-старият от тримата сергиджии изуваше обувките си, слагаше ги акуратно под сергията и се възкачваше с неповторимо самочувствие върху огромния куп кюлоти. С жест на „господар на света“ той нахлузваше на главата си някой голям чифт от тях, а двамата му братя, стоящи на тротоара, заставаха от двете му страни, хващаха по един от крачолите на кюлотите и почваха да викат колкото им глас държи: „Дръжте го! Дръжте го, хора! Той е луд! Дава кюлотите по пет лева! Дръжте го!"

Дали тази любопитна снимка от Женския пазар, правена през 30-те години, не е уловила именно персонажите, които описва Драган Тенев?

Развеселени от техния безплатен цирк, хората, които отиваха или се връщаха от „Женския пазар“, се струпваха около тяхната сергия и сиромашките жени почваха да купуват от шарената им стока. Какво пък — в края на краищата един чифт от предлаганите кюлоти струваше едва пет лева. А това правеше навремето кило хляб. Не беше чак толкова скъпо в мащабите на онези дни.

Като пълен контраст на енергичните търговци актьори на около пет-шест крачки вляво от тях пред малката си сергийка всеки петък се мъдреше един евреин — също търговец на кюлоти. Той беше старец на около осемдесет години, бе облечен винаги от горе до долу в черно и на главата му неизменно стоеше все същата островърха филцова шапка с широка периферия независимо от времето. „Конкурентът“ имаше дълга, бяла като сняг брада и приличаше в лицето на библейски пророк от някой стенопис на италианските куатрочентисти, но неговият непрестанен припев: „Кюлоти от мерсеризиран памук, граждани, кюлоти! Сери, пери, глади!“, проваляше изцяло това първо впечатление и караше дори и най-мрачният минувач край него да се засмее. Въпреки това работата му не спореше, макар че неговата стока бе много по-доброкачествена. „Артистите“ го проваляха изцяло със своето кюлотно „шоу“, както се наричат подобни представления в наше време...

---