Годината е 1935. Кооперациите съвсем скоро са се утвърдили като предпочитан начин за придобиване на достъпни жилища от столичани. Новата форма на съжителство обаче е съпроводена и с нови преживявания за задомилите се софиянци. Част от тях са описани по хумористичен начин в следващия текст на Матвей Вълев. Въпреки че са изминали близо 80 години от неговото създаване, мнозина от нас вероятно ще се припознаят в описаните герои.
Из в-к "Час" от 15.10.1935 г., дигитализиран от Народната библиотека.
КООПЕРАТИВЕН ДОМ
Репортаж от Матвей Вълев - Босяка
Октомврийска утрин е, хората от кооперативния дом се намират още в обятията на Морфея, а откъм Лозенската планина се задава халата, пръска се из улиците и свири, кооперативният дом с тънките стени и подове се надува като гайда, но не успява да засвири, защото някъде из сърцето му се разнася трясък, и още един, и много други, все с отмерени паузи.
Земетресение ли е или кооперацията просто се събаря етаж по етаж, природата ли е виновна или архитектът? Наскачват храбрите мъже и тръгват по стълбите. Всичко си е в ред, само на третия етаж в празния апартамент бояджиите забравили да затворят вратите и прозорците. Това е всичко, но и то стига, за да не могат чиновниците и учителите, търговците и шивачките и другите съжители да намерят спокойствие.
А спокойствие е нужно, особено на няколкото членки на спестовно-строителната кооперация „Небесен рай”. Ето, край тоя шум шивачката от втория етаж забравила цялата реч, която си беше намислила за днешното годишно събрание в Учителската каса. Искаше да пита кога най сетне ще й дадат истински заем, за да плати междинния и да уреди въпроса с вноските, и още много искаше да пита, а сега отгоре се хлопа, мъжът й до нея надува носовата музика и ходът на мислите й е смутен. Не стига това, но от първия етаж се разлайва булдогът на двете сестри. Уж са от знатен произход, баща им фабрика за сапуни имал в Русе, пък един булдог не могат да вьзпитат да не лае сутрин, особено пред годишното събрание! Фабрика за сапуни, а на никой сапун не виждаш името им и цепките на роклите правят по новата мода, да дразнят окото на мъжете, да будят завистта на жените. Знае ги тя, не е вчерашна. Добре ще е, да спомене в речта сн нещо и за морала. Как би могла да го каже? И току да го намисли, пак се стресна, пак залая кучето отдолу, някъде от горните етажи друго куче започна да лае, котка се размяука, по стълбите тръгнаха хора, заблъскаха се врати, кооперацията заприлича на зверилник и шивачката се отказа от решението си да държи реч и да става членка на управителния съвет.
Какви ли не работи се случват в една кооперация. Всеки ден има нещо ново. Днес най-новото е, че пак откраднали крушките. Гледат всички празните фасунги, слизат и се качват, взират се един в друг, всеки си мисли: тоя ще да е крадецът. Тръгна секретарят да събира пари за нови, никой не дава пари, всеки препоръчва:
— Да можехте да надникнете из апартаментите...
Двете сестри, и те не искат да плащат. Поставете, казват, мрежи телени, за да не крадат крушките. На тях гости не им идвали, крушки не им трябвали. Разговаря секретарят на кооперативния дом, възрастен човек е, кавалер на оpден за храброст, но и сестрите са кавалерки на ордена за храброст, защото като говорят, устните им една о друга се лепят, и му става някак особено, като че гледа как друг яде портокал.
— Какво, моля, работите? - Съседи сме вече от толкова време, а нито се познаваме, нито на гости си ходим.
Те го гледат, усмихват се, може би искат да го поканят, но от горния етаж пристига една вада, скача от стъпало на стъпало, през площадките, все надолу, все покрай стената. Хлопат се врати, надигат се викове, хора тичат по стълбите, секретарят взима по четири стъпала наведнъж.
Къде се е пробил кооперативният дом?
Все по вадата стигат до петия етаж, пред апартамента, нает от общинския книговодител. Госпожата му отишла заедно с шивачката на събранието, а той останал сам, обръснал се, вчесал се и седнал да пише заявление да го повишат в деловодител. Пише го и се унася, мисли и го поправя, а чешмата в банята забравил да затвори. Отокът задръстен, водата надделяла и тръгнала, може би и тя иска да си каже думата в събранието. Нахълтват всички в апартамента, едни тичат в банята, други в стаята.
— Ах нищо, — казва той. — Заявление пишех.
Ясно му става, че нищо не ще постигне, в тая страна няма управия, другиго ще назначат, да напише заявление поне за въглища на изплащане, ча инак сам не знае как ще изкара тежката зима. До кого ли да го адресира? Над него ечи кучешки лай, отдолу му отвръща булдогът на русенките, по средата се обажда ловджийският пес на капитана, зверилницата работи, а на вратата на унесения книговоднтел пак се звъни.
— Какво обичате, госпожице?
Малката сестра от първия етаж е, пита го само, дали не е негово онова куче, което преди малко лаеше.
— Не, госпожице, не е наше. На горния етаж живее художник, там има куче.
Тя отива нагоре, той се връща в стаята, тя звъни горе, той седа и пише в галоп заявлението за повишение, като че цял живот с това се е занимавал и никога не се е спъвал при писане на подобни листове. А горе се отварят две врати, едната е на художника, другата е на вдовицата отсреща.
— Искам да попитам, ваше лн е кучето, което лае?
Вдовицата не дочаква отговора на запитаната, пристъпя и навиря нос:
— Вие на първия етаж ли живеете? Съпругата на художника я стрелка презрително.
— Вие пък защо се бъркате в чуждите работи? Боже, какви хора се навъдиха — всичко искат да знаят! Влезте, госпожице, заповядайте.
Те, всъщност, нямали още куче, но мъжът й, художникът, рисувал календари и картини за ловците и обичал да лае, когато рисува кучета, искал да ги чувствува като живи. Русенката от първия етаж пък искала да види кучето им, те били любителки и имали булдог, мислели да влязат в роднински връзки. От стаята излиза художникът, ризата му е разгърдена, панталоните му изцапани с боя, показва календарите, показва картините с кучешките глави, весело му е на човека. Пуска грамофона, прихваща жена си и се върти с нея, оставя жена си и се залавя с русенката. Отпусна се и тя, това е живот — да разбереш, че си млад, да лаеш и да танцуваш. След малко слизат заедно с нея надолу, из цялата кооперация се носи радио и кучешки лай, само вдовицата отсреща се яде от мъка. Иска да види и чуе всичко, а събитията я отминават, едни я ругаят, други не я поглеждат. При всеки звьн на двете други врати тя отваря и своята, поздравлява, разпитва, подслушва, лошо никому не прави, каквото събере само го доокичва и разнася по махлата, но нима това е престъпно, та всички да я презират. Ето, до нея скърца вратата на учителя, тя изтичва до своята, открехва я. Учителят е смъкнал от тавана пернишката печка, чисти я на площадката и се обръща гьрбом към вдовицата.
— Ще я продавате ли?
— Мммм.
Той грабва печката, носи я вътре, отнася и кюнците и блъска вратата. Вдовицата гледа след него, вдига рамене, слиза до апартамента под нея. Но приятелката й не е там. Какво да прави сега? Нещо я души за гърлото, иска да си поговори с някого, днес е неделя и всички са си в къщи, би могла тъй сладко да се наприказва. Тя звъни на друга врата.
— Макар, че не се познаваме, рекох да ви услужа. Моят съсед продава пернишка печка, не бихте ли я купили?
Майката на капитана клати отрицателно глава.
— А вие как сте, син ви на границата ли е или по маневри?
Майката на капитана затваря вратата. Вдовицата звъни отсреща. Ученик от гимназията отваря, в ръката си държи лисг и молив, косата му разчорлена.
— Майка ти няма ли я? Продават горе една пернишка печка. Познавам една учителка...
Ученикът просто се извръща и отива навътре, забравя и вратата да затвори.
Така обикаля вдовицата, едни я изслушват, други затварят вратите, трети отговарят с кимане и махане, но тя сияе, най-после намери правия път, така може навсякъде да надникне, за три дни материал да събере. Тя е вече самонадеяна, тя си оправя кока и звъни вече на другата врата.
Така минава неделята, а в понеделник по обяд книговодителят получава неочаквано за самия него три тона въглища и всички нависват по прозорците, елитът се струпва около гальотите, докато слисаният книговодител напълва мазата и поставя голям катанец. Но още преди да помете тротоара, се указва, че въглищата били за съседната вила, а не за него, и цялата история почва от началото.
Във вторник през нощта търговският пътник се връща и заварва жена си в стаята на квартиранта, разнасят се писъци, докато всички наизлизат по стълбището, а агентът заключва вратата и оставя жена си по нощница между струпалите се кооператори. Жена му плаче и се вайка, пищи и заплашва, кълне и припява, докато една делегация успява да убеди мъжа й да я прибере вътре, за да миряса големият дом. Прибира се тя, но след малко той си отнася куфарите, жена му хълца до разсъмване и пак си ляга при квартиранта.
В сряда и капитанът си постави радио, a шивачката си купи електрическа шевна машина, в четвъртьк художникът почна да рисува календар за жокей клуба и да цвили като кон. Не можеше да се разбере, той с жена си ли живееше долу при русенките или те горе при него, цял ден бяха заедно, булдогът им сновеше нагоре надолу по стълбите, сестрите сновяха с бурканчетата и художникът с картините.
Живее кооперативният дом, настръхва в страховити нощни бури, почива в полудремка през октомврийски дъждове, кара се, смее се, съди, оплаква. А в петък в кооперацията влизат крадци, без никой да ги усети, отключват вратата на учителя и му задигат балтона. Той не иска да повдига въпрос, но вдовицата съобщава на полицията по свой почин и си навлича белята. Тук крадец — там крадец, указва се, че нейният ключ се хваща на вратата на съседа, почват разпити и обиски. Застарява жената, мускулите й изкачат, гласът й пресеква, кае се, но е вече късно, опетнява се името й, опетнява се славата на кооперативния дом, всички почват да събират пари за секретни брави, да подпират вратите с лостове, да трупат в коридорите барикади от столове и сандъчета, докато един ден учителят отива в полицията и съобщава, че работата се уредила, че балтона си намерил отново, но не в разбойнически гнезда, а забравен в едно кафене.
А ето иде и краят на месеца с вноските за заемите и ипотеките, с наемите и предупрежденията, с новите квартиранти, и грижи, и радости.