Крикор Асланян
Можете ли да си представите живота без игри и без играчки? Според мен е невъзможно. Малки и големи се стремят да имат все нови и още по-нови играчки. Понякога струващи безумно скъпо.
Игрите и играчките съпътстват човека през целия му живот. Естествено, през различните етапи на развитието му, т. е. в различните възрасти, игрите, както и играчките ни, се различават коренно. Възрастните не играят “Ринги, ринги рае” или “Пускам, пускам, кърпа", както и децата не играят покер или “Шегите на Амура”. Всяка възраст си има свои игри и свои играчки.
В епохата на компютрите на първо място се класират електронните игри и игри по интернет. Днес можете да поиграете шах, табла или бридж с китайци, японци или с братовчед си от Ню Йорк, без да напускате стаята си. А като вземете лаптопа, със същите партньори или противници можете да играете любимата си игра в парка или на двора на вилата, даже в някое кафене.
Първите ни играчки са дрънкалките. Те привличат вниманието на пеленачето, макар и движени от някой възрастен - майка, баща, баба, дядо или по-голям брат или сестра. Но когато бебето се научи да държи тази първа своя играчка, трудно можете да му я отнемете. Стиска здраво и не я пуска. В моето детство тези дрънкалки бяха направени от целулоид. С появата на пластмасата разнобразието на бебешки играчки се разшири чувствително.
Ако трябва да направя класация на играчките, без никакво колебание, на първо място бих поставил ТОПКАТА. Тя е играчка номер 1 за всички времена и на петте континента. Топката е царицата на играчките! Гумена или кожена, с плондир или плътна, целулоидна или даже парцалена, топката е най-желаната, най-търсената играчка, защото с нея може да се играят множество колективни игри. Народна топка, футбол, виенска, волейбол, баскетбол, ръчна топка (хандбал), пинг-понг, тенис. Можем да добавим още хокей на трева, поло, водна топка, билярд, моникс, и т. н. и т. н.
Преди войната в София имаше множество магазини за детски играчки. По ул. "Пиротска", ул. "Алабин" и ул. "Търговска", в Пасажа "Св. Никола", по бул. "Мария Луиза", “Солунска” или “Царица Йоанна”, можехте да намерите десетки магазини за детски играчки. Асортиментът беше богат. За момичетата на първо място бяха куклите с цялото им разнообразие. Малки и големи, голи или облечени, дървени, гумени или целулоидни. Някои “заспиваха”, т. е. си затваряха очите при накланяне, имаше и говорящи. Те издаваха звук, напомнящ думичката “мама”. Имаше комплектчета с мини дрънкалки, биберони за хранене на куклите, дрешки за тяхото преобличане и т.н.
Момичетата обичаха да играят с мини готварски “печки”, разни кутийки за храни и подправки, тенджерки и тигани, шишенца с надпис “олио” или “оцет”, а на шишенцето за зехтин пишеше “дървено масло”.
С игрите си момичетата се готвеха за бъдещи майки и домакини, и хич не предполагаха, че ще станат тъкачки и стругарки в завода. Съпрузите им не получаваха достатъчно за да издържат семейството и се налагаше майките да оставят децата в детската градина на грижите на “лелките”, а сами да работят в шивашката кооперация или в ЗММ, за да допълват семейния бюджет до необходимия минимум. Девизът беше “Който не работи, не трябва да яде!”.
На ул. "Княгиня Клементина", срещу Народната банка, имаше голям магазин за детски играчки (по-късно представителен магазин на Българска фотография). На витрината имаше прекрасен влак, състоящ се от локомотив, тендер за въглища и три пътнически вагона, който се движеше по релси. Задвижваше се от пружина, която се навиваше с ключе, като много други играчки.
Всеки път, когато с родителите си минавах покрай това влакче, ми потичаха лигите и исках да ми го купят. Не беше евтино, но много исках да го имам. Накрая склониха да ми го купят при условие, че няма да плача цял един месец (явно съм бил голям ревльо).
Обещах и зачаках да мине месецът. Броях дните, а те се нижеха бавно, със скорост 24 часа в ден. Стисках зъби и не плачех. Но един прекрасен ден прищипах пръстчето си между прозорците. Свитки изскочиха от очите ми и от нетърпимата болка не издържах и заплаках. Обхвана ме ужасен страх, че мечтаният влак ще си остане мечта завинаги. Естествено, татко беше на работа и мама не скри моя плач, но каза, че било “форс мажорна” ситуация и случаят не беше взет под внимание.
Купиха ми влакчето! Колко радост, какво щастие за едно дете да има мечтаната играчка. Лягах и ставах с това влакче, водех всички деца вкъщи, за да си играеме с него и накрая го развалих. Разглобих го, за да го поправя, но така и не успях, въпреки че завърших механо-техникум - влакчето остана повредено дълги години, докато накрая го изхвърлих. Бях вече на 20 години.
Кубчетата бяха друга любима играчка на децата от моето поколение. В дървена или картонена кутия (според цената) имаше 12 дървени кубчета със страна около 4-4,5 см. Три хоризонтални реда и 4 вертикални. Всички страни бяха облепени с част от цветна картинка. В кутията имаше и 4 листа със съответната картинка и детето трябваше да нареди кубчетата така, че да се получи същата картинка. След това кубчетата се разбъркваха отново и се нареждаше следващата картинка. Нещо като съвременен пъзел, спомагащ развитието на детското въображение.
Голяма страст на момчетата беше колекционирането на “оловни войници”. Бяха десетки, а може би и стотици видове - пехотинци, кавалеристи, артилеристи, гвардейци, знаменосци, танкисти, стрелци, залегнали, “на нож” или “бой с приклади” и други, и други. Колекционирахме, разменяхме, ако имахме повече от 1 от вид, нареждахме ги в боен ред готови за атака и т. н. Въобще играехме на войници и война, но нямахме представа какво нещастие са войните за човечеството и цивилизацията.
До 1944 год. имаше голям внос на детски играчки от Германия. Самолетчета, които правеха лупинги, танкове, оръдия, пушки, шмайзери и пистолети. Много играчки имаха пружинен механизъм, който се навиваше с ключе и играчката правеше разни движение. Срещу храните и кожусите за германската армия сме внасяли играчки за бъдещите строители на социализма. Парадокс, нали?
За малко да забравя една от най-любимите играчки - люлеещо се конче, което яздехме и пришпорвахме до припадък. Но кончетата, макар и от дърво, бяха издържливи и красиво боядисани. От двете страни на главата имаха две дървени дръжки, за които се държахме, докато ги пришпорвахме из прериите на Аризона. Колко много деца са снимани на тези люлеещи се кончета.
Игра с пясък беше друго любимо занимание. За целта ни купуваха кофичка и лопатка и правейки пясъчни кофички, разни къщи, дворци и замъци, прекарвахме часове в пясъчника, обграден с ниска дървена оградка. На морския бряг беше още по-интерсно, защото мокрият пясък даваше възможност да се изградят крепости с кули, охранителни ровове и бойници. Радвахме им се, докато някоя по-силна вълна отнасе нашия замък към вътрешността на морето. Аз бях от малкото щастливци, защото всяка пролет дядо ми правеше кофичка, лопатка и гребло, с които играех на двора - копаех, ринех, садях и т. н.
Днешните деца, седнали пред “нинтендото” или таблета, не са и чували за “ашици”, “коняци”, за топчета-биячи и “американчета”. Всеко дете в махалата имаше цяла торба с ашици, 1-2 “коняка” (по-голям ашик, изтъркан отгоре и отдолу, за да стане плосък и се пързаля по циментова или мозаична повърхност. А майсторите в тази игра умееха да движат “коняка” и по земя. Нареждахме “мизата” (всеки участващ слагаше един ашик) в пенала (правоъгълник, начертан с тебешир или остър предмет), отмервахме необходимото разстояние и плъзгахме подред своите биячи “коняци” към пенала. Колкото ашика избиехме, те ставаха наши - печалба. А какво е ашик? Това е коленната става на агнето, които най-старателно събирахме, изчиствахме, сушахме и, ако са големи (от някой як овен) ги превръщахме в “коняк” (ударението пада върху буквата “О”).
Занимателна и полезна играчка бяха “конструкторите”. Метални пластинки с различни дължини и форми и множество дупки, колела с главина, оси, винтове и гайки, позволяваха на детето да реализира предметите, показани на картинките или да изработи своя конструкция, плод на собствената му техническа фантазия. Различни по обем “конструктори” бяха предназначени за деца според възрастта. Това беше “Лего”-то на нашето поколение. Домино, “Не се сърди, човече”, шах и други игри ни забавляваха в свободното от училище време.
Естествено, разнобразието на играчките беше много по-голямо от описаното от мен, но е време да премина към “игрите”, които бяха по-интересни и се играеха от цяла група деца. Това ни караше да се учим на колективност, да печелим, ценим и уважаваме приятели. Да се учим да побеждаваме и губим с еднакво достойнство. Разбира се, не всичко минаваше гладко, имаше сръдни, караници, даже понякога размяна на юмручета. Но само след минути всичко се забравяше и отново бяхме приятели. Такива си останахме и до днес.
Естествено, разнобразието на играчките беше много по-голямо от описаното от мен, но е време да премина към “игрите”, които бяха по-интересни и се играеха от цяла група деца. Това ни караше да се учим на колективност, да печелим, ценим и уважаваме приятели. Да се учим да побеждаваме и губим с еднакво достойнство. Разбира се, не всичко минаваше гладко, имаше сръдни, караници, даже понякога размяна на юмручета. Но само след минути всичко се забравяше и отново бяхме приятели. Такива си останахме и до днес.
Още съвсем малки се научихме да играем на “жмичка”- криеница. По жребий един от нас определяхме като “търсач”, а всички останали се криеха. Навярно ще ви бъде интересно как се провеждаше жребия. Ето как. Нареждахме се в кръг и един от нас с пръст посочваше участниците рецитирайки следното:
Алабаланица, турска паница,
Ей гиди Ванчо, наш капитанЧО!
Този, при когото се паднеше сричката “ЧО”, излизаше от кръга. По този начин последователно всички излизаха от кръга, последният останал беше “търсачът”. Той заставаше с лице към стена със затворени очи и броеше до десет. Ние се криехме кой къде може, а “търсачът" трябваше да ни намери. Първият намерен беше следващият “търсач".
Този, при когото се паднеше сричката “ЧО”, излизаше от кръга. По този начин последователно всички излизаха от кръга, последният останал беше “търсачът”. Той заставаше с лице към стена със затворени очи и броеше до десет. Ние се криехме кой къде може, а “търсачът" трябваше да ни намери. Първият намерен беше следващият “търсач".
“Гоненица”- пак по жребий един гонеше да докосне бягащите. Щом докоснеше участник в играта, този излизаше от играта, докато бъде хванат и последният.
“Пускам, пускам кърпа”, Кральо Портальо”. “Влакче”, “Бели пеперудки” и много други игри запълваха времето ни, особено през дългите летни дни, когато бяхме във ваканция.
“Влакче” се играеше така: участващите се нареждаха в кръг, а в средата един от нас обикаляше в кръга, заставаше по избор пред някого и започваше да пее:
Виждам те, гледам те,
С теб играя аз, дете,
Ако искаш заповядай,
да направим влакчето!
Обръщаше се с гръб и избраното дете тръгваше след него, хванал се за кръста му. Спираха пред следвашото дете и така, докато всички участници се наредят един зад друг и образуват влакчето.
“Ринги, ринги рае”. Тази игра имаше много странни думи. Всички хванати за ръце, като хоро, обикаляхме и пеехме:
Ринги, ринги рае
Наш петел играе
Чужд петел го гони
За кило бонбони.Чуш!
и всички клякахме.
"Стражари и апаши" също беше любима игра. Обикновено я играехме само момчета, но понякога се включваха и някои момичета. Моята братовчедка Марияна играеше с нас не само на стражари и апаши, но с успех играеше и футбол и виенска, на “ашици” и топчета. След 1944 г. "Стражари и апаши" беше заменена с партизани и полицаи, или германци и съветски маршали. Имахме си и песничка:
Кукувица кука, Хитлер на боклука.
Славейчето пее, Сталин да живее!
Ха кажете, че сме били политически неграмотни!
“Томбола” беше игра с картони с цифри и пулове, които лежаха в една торба и последователно се теглеха и обявяваха номерата на изтеглените пулове. Днес тази игра се казва “Бинго” и се играе масово в цял свят.
За нас, момчетата, най-любима игра беше да играем мач (хайде да направим мачле), т. е. футбол. Събирахме се 7 и повече деца, разделяхме се на два тима и започвахме безкрайни мачлета. Терен ни бяха малките улички с бетонова настилка. Слагахме 2 тухли или по-големи камъни, за да определим границите на вратите и започвахме. Обикновено двамата най-добри заемаха капитанските роли и по ред си избираха играчи.
При малък брой деца играехме “Виенска” - там нямаше съприкосновение с противника, всеки риташе от там, където противникът е изпратил топката, а врата беше цялото платно на улицата. "Виенска" най-добре се играеше от 2 тима по двама души.
Непосредствено след войната гумени топки нямаше. Бяхме принудени да си правим парцалени и да играем с тях. Натъпквахме един чорап с парцали, придавахме му кръгла форма и отгоре обвивахме с копринени дамски чорапи. Стараехме се те да бъдат максимално твърди, за да отскачат добре и да имат форма най-близка до кълбовидната. Сред моите приятели най-голям майстор на “парцалките” беше Станислав Бостанов (Чави). Когато от някъде ми донесоха гумена топка, на нашата улица настъпи необикновен празник и веднага бяха счупени 1-2 прозореца. С парцалките такъв проблем не съществуваше.
Народна топка се играеше само с футболна топка и затова тя влезе в репертоара ни по-късно. Същото беше и с волейбола.
От махленските футболни мачове, се раждаха и звезди на българския футбол - Димо Печеников в “Левски”, Чоко Василев в Славия и много други.
Моля за коментар! Поправки, добавки са допустими! :)