След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.
...Откакто свят светува, две са най-могъщите сили в света - на мъжа парата, на жената красотата. Ето защо, хумористите казват, че мъжът с парата, а жената с красотата могат да изкушат даже Св. Петра да ги пусне в рая. Първата от тия всемогъщи сили - парата, е всякога действувала, действува и вечно ще действува, както във всички затвори, така и в централния затвор. Всякога заможните осъдени са били привилегировани в затвора: ...
Пашата на затвора
От всички затворени по чл. 4 най-щедро, на време и умело е давал известният покойник търговец-милионер Никола Алтимирски. С десетина хиляди лв. на директора на затвора и други по-дребни суми на по-долния персонал, според думите му, той бе съумял да си откупи почти пълна свобода за излизане от затвора и три стаи в политическото отделение. В едната се беше разкошно уредил той самия. Във втората беше наредил своя кухня с готвач, затворник. В третата живееха готвача и прислужника му — затворник. Всяка сутрин, също както в ресторантите, готвача се върщаше от пазаря с кокошки, месо, риба, хляб, зеленчуции и пр. Ехтеше зданието от цепене дърва върху циментовия под, в самата кухня, палеше се огън, вряха тенджери с няколко ястиета, слагаше се разкошна трапеза, на която като почти постоянни гости бяха затворните органи, от които зависеше пускането в града: директор, дежурен надзирател, секретар и писар (дядото). Ядеше се, пиеше се ракия и вино, сърбаше се кафе, като се пушеше, играеха се карти или табла, до късно вечер. По някога, повече за утеха, се чуеше особния глас на „пашата“ да пее: „Ах бейолунун конаклари, яндъ да яндъ, кюл олду“! Или „Слънцето трепти изгрява зад зелената гора“! Сутрин от рано се разкашляше, развикаше, по-скоро прислугата да му донесе обущата и закуската. Закусваше и бързо излизаше от затвора. Пред вратата го чакаше нов първоразряден файтон с грамадни сиви с красива упряж коне. Пашата се качва във файтона, файтонджията държи фуражката си в ръка. Качва се стражаря на капрата, държащ вертикално пушката с набучен нож. Всичко това даваше вид, че пътува големец, придружаван от стражаря да пази живота му, от злосторници, а не конвоиран затворник. Обикновено Пашата излизаше около 8 ч. пр. пл. и се върщаше вечер около същия час. В града отиваше право в кантората си, (там е и дома му), където през целия ден упражняваше търговските си работи.
Денем само празничен ден можеше Пашата да се види в затвора. Станеше късно, закусеше, облечеше се в празнично облекло, вирнати мустаки, издадено благоутробие, важно лице излезеше из стаята си, изпроводен от ординареца си, съпроводен почтително от някой от другарите по затвор, пашата тръгнеше по тесния светъл коридор да отива на разходка в градината. Всеки, който го срещнеше, сваляше му шапка и му правеше път. Пашата хвърляше важни погледи на дясно и на ляво, доближаваше си ръката до шапката, за някои си я похващаше, а за други дори я и повдигаше. Ключари, надзиратели, даже и директора, благоговееха пред него. В градината Пашата се само изправяше някъде до стената, на слънце, поразгледаша разхождащите се другари затворници, подхвърлеше по някоя шега и скоро се прибираше в стаята си. Той не обичаше да ходи. След някой „пасианс“, игра на карти или на табла, се слагаше празничния обед. На него понякога се поканваше и затворническия свещеник, архимандрит Антим Върбанов. Обядът се продължаваше дълго време. След него продължителна почивка, на леглото. Пак малка разходка, пак игра и дълга вечеря.
Как прекарват затвора обикновените затворници
Несъмнено, назначението на софийския централен затвор е било такова, каквото е онова на западноевропейските такива: да приема осъдените на дълго време от цялото царство престъпници, да им представи сгоди за живот и за възпитание, щото те да излизат от затвора поправени граждани. В подобните затвори на запад е приета така наречената „селюлна“ (килийна) система, т. е. всеки затворник живее в отделна стаичка (килия). В църква, в клас, на работа и пр. затворниците са с мрежа на лицето, за да не се познават помежду си и от външни лица. Забранено им е да разговарят. По строго определена програма, непрекъснато се действува върху възпитанието, образованието и даването занаят на всеки затворник. Така щото през време на прекараните няколко години в затвора, престъпникът да се направи възпитан, достатъчно образован и със занаят за прехрана човек - поправен, безопасен, полезен гражданин.
Помещения: Видяхме, че само 2/3 от помещенията (две от трите предвидени само за затворници крила) на затвора, предвидени за затворници, са построени. В град София няма отделен окръжен затвор. Ценралният затвор служи и за такъв. Ето защо, в него, освен дългосрочните затворници, се затварят още и всички престъпници от софийския окръг, които са още под следствие (предварителен затвор) и такива, които са осъдени даже на най-късите срокове (по на няколко месеци). Освен това, в него всекидневно пристигат затворници от провинцията и остават било докато им се разглеждат делата в апелативния и касационния съд, било които са били викани като свидетели. Тази е причината, че в 240-те стаи на затвора се затварят често пъти до 800—1000 затворници. Или средно се падат около по 4, наместо само по един затворник в килия.
Мобилировка: В западноевропейските затвори във всяка килия има сгъваем железен креват. Той се разгъва само вечер, за спане. Денем е сгънат и представя от себе си шкаф (маса), на която затворникът може да чете, пише и работи. Всеки затворник има металически кана, чаша за вода и гърне за ходене по нужда. У нас, видяхме, че първоначално е било имало кревати с потребите за спане. Но сега почти ги няма. Съд за държане вода и чаша за пиене от нея няма в килиите. Затворниците си купуват стомни, от които пият общо в килията. А всякога в затвора има сифилитици и бленораги. Общото пиене вода от стомните е причина за предаване тия опасни венерически болести на здравите затворници. Гърнета за ходене повън в килиите няма. Само в някои от тях има вехти, олюскани, счупени, вонящи чугунени кофи за ходена по нужда нощем. От вечерната проверка до утринното разбуждане, килиите са заключени. Заключена е и желязната врата на входа във всяко крило. Ключовете се пазят в дежурния ключар, който нощува в дежурната стая на етажа, която е на колелото. На всеки етаж и на всяко крило има по един двоен нужник и до него чешма. Ще каже, че на 40 стаи във всяко крило, в което има около 160 души затворници, има по един двоен нужник. Когато сутрин се отворят килиите да излизат затворниците да отиват по нужда и да се мият, всички рукват да тичат към нужниците. За няколко минути не само подът на нужниците е покрит с нечистотии и пикоч, но още и пред самите нужници. Невъобразима смрад! Понеже храната се състои от черен хляб, боб или зеле, то повечето от затворниците не могат да издържат ходенето по нужда до сутринта.
От стаите, в които няма кофа, често пъти нощем се раздават отчаяни викове и блъскане вратата да отиде ключарят да отвори, да отиде нуждающият се по нужда. Докато да отиде часовият да събуди ключаря, който или благоволява, с псувни, лениво да отиде да отвори, или не, често пъти тежкият товар се изтърсва зад вратата на килията. Тогава пък се чуват викове и псувни от другите затворници в килията. На 5.III.1922 год., като се разхождах, видях под прозорците на една от килиите на западното крило вехта войнишка фуражка, пълна с грамадно, като от мечка извержение. Тя бе изхвърлена през железата на прозорчето.
Проветряването е недостатъчно, за което в целия затвор се усеща особна специфична смрад на нужници, мухъл, влага.
Отоплението на затвора е парно. Често бива неизправно. Отопление не се прави редовно. Ето защо, даже лятно време, масивно построените с бетонен под, с малки прозорчета, килии са студени. А зимно време те са същински ледници. Голяма част от затворниците си набавят на собствени средства чугунени или ламаринови печки и потребното топливо, че си отопляват килиите, за да не замръзнат в тях. Понеже при строенето на зданието не са направени кумини, то тръбите на печките се прекарват през стъклата на прозорчетата. От това някои от стените на стаите, както отвътре, така и отвън, са ужасно опушени.
Осветлението е електрическо - от градската инсталация. Както в града, то е нередовно и в затвора. Някои от затворниците си имат лампи или свещи.
Храната на затворниците е твърде незадоволителна, както по количество, така и по качество. Дневната дажба е 800 гр. черен и с нечистотии хляб. Най-често се готвят сух боб с кокаляци, зеле и картофи. Много често топлата храна, под разни предлози, се заменява с миниатюрно късче сирене. Сутринна закуска не се дава. Ето защо, от домовете на затворниците постоянно се носят пари и хранителни припаси: хляб, сирене, кашкавал, пастърма, салами, суджуци, сардели, плодове и др. Пазарен и празничен ден пред затвора е цял пазар от донесени от селянки хранителни припаси на свои затворници. Ония нещастници, които не получават пари и хранителни припаси от домовете си, допълват недостига от храната си с излишъка на ония, които получават такава от домовете си. Всеки такъв е храненик, като куче на турчин, на някой по-заможен затворник. Той му яде остатъка от твърдия черен хляб или облизва останалите на дъното на съдчето кокаляци. Във всеки етаж на всяко крило има турната бака (съд), в който негладните затворници изсипват остатъците от храната си. Гладните тичат и се надварят, също както кучетата, кой да изгребе и излапа изхвърлените остатъци. Има до такава степен изгладнели затворници, които изравят из боклука на двора оцапаните кори и залъците, след като ги само поотдухнат, гладно ги поглъщат. От там изравят опалците, нещастниците, които пушат и нямат пари да си купят тютюн. Средство за разпространението на венерическите болести.
Дюкянчето (лавката) на затвора. В затвора, при „колелото“, има отделено място, в което е уредено дюкянче (лавка), от съдържател. То е прилично на войнишките такива. В него се намира всичко, което е потребно по храната, подържането облеклото и обувките, по кореспонденцията и тютюн. Продава се по цени, утвърдени от директора на затвора. Дюкянчето е една въпиюща необходимост в затвора. Понеже утринна закуска не се дава на затворниците, то сутрин пред дюкянчето (не се влиза в него) е пълно със затворници, така както нa ж. пътните гари е пълно от пътници. Всеки бърза да си купи закуската и да си изпие чая, преди да е ударил проклетият пукнат звънец за влизане в килиите. Почти всичките пари, които затворниците получават от домовете си, отиват в дюкянчето. Там затворниците черпят с храна или чай ключарите и помощниците им, за да бъдат добре разположени към тях. При всичко това, има хора, които от глад са станали малокръвни, измършавели и заприличали на сенки.
Специално тъмнично облекло, според правилника (тъмно-жълтеникав шаяк с черни вертикални линии) има малко и то е неизправно. Ето защо, в такъв са облечени само най-тежките престъпници и ония, които са съвършено оголели. Има затворници до такава степен оголели, че им се виждат месата.
За чистоплътността на затворниците в подземния етаж има бани, които са недостатъчни, неизправни и нередовно отоплявани. Па кой смее да се къпе и да отиде да легне в ледената килия! Практически баните служат за перални за тия, които имат какво да перат.
Болничен лазарет със санитарен персонал няма, за което болните се изпращат на лечение в арестантското отделение на Александровската болница. Болничните лекар и фелдшер дохождат в затвора периодично, а не, според правилника, всеки ден.
В дните, в които дохожда лекарят, (два пъти в седмицата) от рано сутрин се трупат болни пред вратата на така наречената амбулатория - стая в „политическия коридор“, да бъдат вписани в книгата на болните. Това прави фелдшерът, ако е дошъл. Той прави първото преглеждане, като не записва тия, които той определя за не много болни. Често пъти болните чакат до обяд, без лекарят да е дошъл. Разотиват се с псувни. Лекарят прави нов избор. Отбелязва да бъдат изпратени в болницата само съвършено болните. Другите връща. Книгата за болните се праща на прокурора при окр. съд за разрешение да се изпратят болните в болницата. Често пъти това разрешение не се получава същия ден, а последния и на всички вписани не се разрешава, след това се пита по телефона има ли място в „арестанското отделение“ на болницата. Там от четирите стаи 2 са заети от „политическите“ (по чл. 4) затворници. За около хилядата затворници са оставени само две стаи с около 20 легла. Ето защо, почти всякога са заети. За новозаболелите няма място. Едва когато изпишат някой болен, тогава може да се изпраща новозаболял. Ето защо, често пъти болните закарват от затвора в болницата, когато са вече в агония. Те, след ден-два умират в арестанското отделение, а не в специалната стая. Такъв бе случая със софийския общественик Ив. Хр. Попов, закаран в болницата и след един ден починал.
Според правилника за окр. затвори 1919 год. прилепчиво болните трябва да бъдат в отделни помещения. В ц. затвор сифилитиците и краставите са заедно с другите. В началото на 1927 год. в затвора имаше сифилитици около 40 души.
Така че един осъден на няколкогодишен затвор, ако няма представата каква е уредбата на затвора и не се е приготвил за постъпване в него, ще изпадне в следното тежко положение: 1) ще спи без постилка и покривка във влажна студена килия върху студен циментов под; 2) до обяд ще стои гладен, за да получи недостатъчни и недоброкачествени обяд и вечеря; 3) Да бъде яден от въшки, блъхи и дървеници; 4) Да бъде заразен от венерическа болест, чрез пиене вода; 5) когато неминуемо се разболее, да изнемогва без медицинска помощ. Да бъде изпратен в болницата, когато е вече на умиране.
За да не изпадне в това тежко положение, отиващия в централния затвор, трябва да е наредил, щото с неговото там пристигане да му са донесени топли постилки, покривки, храна и съд за вода. Да се е запасил с достатъчно пари. За да не бъде поставен в стая при апаши, трябва да даде нещо на надзирателя и на ключаря. Сутрин ще си купува закуска от дюкянчето, което е на колелото. Обяда и вечерята ще се попълва от същото. Който не знае съществующия ред в затвора, който няма материални средства и който не знае да дава, той е обречен, след адски мъки, да си повреди здравето и да си изгуби живота.
В затвора не трябва да се мисли, а да се живее в животинско състояние - машинално. От недостатъчната храна, от страшната обстановка за живот и от многото мислене, някои си полудяват в затвора. Както всички заболели, така и полуделите, не се изпращат своевременно в психиатрическото отделение на Александровската болница. Опитват се да ги изцерят с „дървото". От отчаяние в живота, някои си се самоубиват, чрез хвърляне от четвъртия етаж на „колелото“. Хвърлилият се долу на плочите е вече сигурен смазан труп.
В затвора се предава следният оригинален случай на самоубийство от „колелото“: жената на новодокаран затворник чиновник, често дохождала при мъжа си, като все му искала пари „да живее!“ Иначе, според закона зa разводите, щяла била да поиска развод и да се омъжи за другиго, за да „живее“! Мъжът я увещавал да не прави това. В отчаянието си, един ден се хвърлил от „колелото“ и моментално издъхнал. На следния ден жената пак дошла с настроение да измъчва нещастния си мъж, но узнала, че той се бил вече отървал от нея. Тя станала свободна да живее и да се наживее!
В затвора, случайно попадналите добри хора, могат да бъдат ограбени, изнудени, окрадени, дори и убити от разните апаши и бандити, заедно с които ще бъдат затворени.
Но в затвора може да се усъвършенствува и изкуството на джебчилъкът, на отварянето брави, ключове и катанци, на разни обири и пр. Там се преподава от старите катили как да се държи подсъдимият пред съдиите, как да отговаря и пр. Най-после там се решава, когато някой бъде освободен, как да си отмъсти на затворното началство, което се отнася жестоко спрямо тях. Така бе смъртно наранен жестокият надзирател Иванов и пр.
Вижте също:
В софийската Бастилия (част 1 - сградата)
В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)Вижте също:
В софийската Бастилия (част 1 - сградата)