Крикор Асланян
Комплекс “България” е една от старите емблеми на българската Столица. През 1936 година започва да се строи първият хотелски комплекс на европейско ниво. Мястото не е избрано случайно. Точно срещу Царския дворец, на централния столичен булевард, носещ името на руския император Александър Втори.
Булевард “Цар Освободител” е не само централната пътна артерия на града, но е булевардът, на който са Дворецът на Царя, Народното събрание, Министерството на външните работи, а също така красивите и изключително стилни сгради на Италианската и Австрийската легации. На този столичен булевард е българската Алма Матер - Софийският университет, и две други знакови сгради - домът на столичния кмет Яблански (преди китайско посолство, а сега клуб на “милионерите”) и на известния столичен адвокат Харалампи Сърмаджиев (понастоящем резиденция на посланика на Република Турция).
Строителството на комплекса е завършено през 1939 година и се състои от хотел, основен ресторант, наречен “овален”, бирхале, лятна градина и кафе-сладкарница. Ако добавим и концертната зала “България”, се получава един прекрасен архитектурен ансамбъл, какъвто в София няма и до сега. Концертната зала сега вече не е най-голямата, но остава най-красивата, с най-добрата акустика, и единствена в стила на виенските концертни зали.
Но нашата цел е ресторантът и е време да се върнем към него. Огладняхме, време е да хапнем нещо вкусно. Пък и защо не и да се повеселим и потанцуваме под звуците на плачещата цигулка на Сашо Сладура. Известният софийски бохем Александър (Сашо) Николов, който тази вечер акомпанира на примата на българската естрада от 50-те години, незабравимата Леа Иванова.
Ресторант “България” имаше 5 зали на два етажа. На приземния етаж се намираше основният или “овалния” ресторант. Той се наричаше “1-ви грил”, над него на втория етаж беше 2-ри грил. Красиво, широко стълбище, покрито с червен плюшен килим, водеше към “втори грил”. Посредата между двата етажа имаше красиво оформена площадка, от която нагоре водеха две изящни извити стълби. Едната на дясно, а другата на ляво. Втори грил беше обграден с красив дървен парапет и масите бяха наредени покрай него, така че седящите можеха да виждат оркестъра, певците и певиците, както и танцуващите на дансинга пред подиума на оркестъра.
В онези години на цигарените кутии не пишеше, че са опасни за “вашето” здраве и мнозина пушеха. През лятото, особено по време на юлските “горещници”, въздухът ставаше тежък и би било трудно за дишане, ако архитектът не беше помислил отдалече за тези проблеми.
Покривът над “първи грил” беше подвижен и при силно опушване и при знойни горещини покривът се изместваше, за да даде път на свежия планински въздух, идващ от близката планина. Нашата прекрасна и неповторима, благодатна Витоша.
На втория етаж, зад 2-ри грил, беше “Бежов салон” за банкети до 20-30 човека, както и за коктейлни приеми за около 40-50 гости.
Най-“тузарският” салон беше “червеният”, чиито прозорци гледаха към булеварда. Тук закусваха, обядваха и вечеряха богатите гости на хотела, или се срещаха мастити банкери, търговци и високопоставени държавни чиновници и дворцови хора. Богати мъже тук водеха красивите си любовници, далеч от погледите на съпруги, съпрузи и познати.
Балконът над кафе-сладкарницата също работеше като ресторант. Между кафе-сладкарницата и основния ресторант има висока и много широка врата-хармоника, която се отваря при многолюдни празници, сватби, абитуриентски, абсолвентски и карнавални балове и залата става огромна.
Докато салоните на ресторанта бяха за по-подбрана публика, то “бирхалето” беше любимо място на софийската бохема. То се намираше в подземния етаж, където беше и кухнята на целия комплекс.
Бирхалето беше място където редовно се събираха приятели на чаша вино или газиран пелин, на мода през 50-те години на 20-ти век. Предпочитаните мезета бяха телешки език в масло, паниран телешки мозък, сирене в пергамент, кашкавал пане и паниран език. Имаше и скара. Масите бяха на гъсто, доста задимено и шумно. Тук не ставаха “свалки”, нямаше нито музика, нито танци. Беше място за “мухабети”. Ние бяхме мъжка компания, десетина-дванайсет човека между 25 и 30 години, които всяка вечер се събирахме в кафе-сладкарницата на хотел “Балкан”, а петък вечер задължително ходехме в бирхалето на ресторант “България”. Както в “Балкан”, така и в бирхалето, всеки идваше, когато може. След среща с гаджето, след кино или след работа. Знаеше се, че там винаги след 6-7 часа ще намери някой приятел. Понякога се събирахме и 15-16 човека и около масата сядахме на два реда. Обикновено ни обслужваше бай Данчо - възрастен, много опитен сервитьор. Тогава ги наричахме келнери. Беше бърз и много точен. Сметките бяха изрядни, без шмекерии. Когато поднасяше сметката, винаги казваше “едиколко си лева” без бай Данчо. Естествено ние се отблагодарявахме щедро и той ни резервираше всеки петък една от големите си маси.
Преди да мина към лятната градина, ще се върна малко в основния ресторант, за да ви разкажа за прекрасното му меню. Няма да се спирам подробно на салати и ордьоври, тъй като интересното в менюто бяха специалитетите - основни ястия и по-точно тъй наречените “аламинути”, които се приготовляваха, след като се поръчат.
Официална вечеря в една от залите на ресторант "България", 30-те години
Естествено, като във всеки уважаващ себе си български ресторант, имаше скара - кебапчета, кюфтета, пържоли и мешана скара. С особен успех се ползваха агнешките котлетчета и флейки на скара, както и свинските рибици (бонфиле). С или без гарнитура.
Много интересно звучаха специалитетите като “Рамстек с лук”, “Медальон с гъби”, Турнедо “Росини”, Турнедо “Сара Бернар”, котлет по Киевски или котлет по Московски, шницел “Паганини”. А гарнитурата пържени картофи “Бомбай” ни хвърляха в “джаза”. Шницелите натюр, пане, по виенски или по милански бяха по-смилаеми и малко по-евтини. Особено почетно място в менюто заемаше специалитет “Шатобриян” за двама. Ястието, носещо името на великия френски поет и писател, привличаше вниманието на цялото заведение, когато количката с този екзотичен специалитет пътуваше към масата на поръчителите, ескортирана поне от двама келнери. По пътя си “Шатобриян”-а предизвикаше гръмки овации, “ох” и “ах” и силно слюноотделяне. И всички гледаха със завист хората, поръчали тази грамада меса, плуваща в ароматен кафяв сос и накичена като таралеж с малки парченца кренвирши, гъбки и дробчета, забодени на клечки за зъби.
Естествено листата на вината също беше впечатляваща. Бели и червени, ароматни и добре отлежали, те доставяха радост на небцето и решително повишаваха настроението на хората. Царицата на белите бяха Карловският мискет и рядко намиращите се Евксиноградски вина. Сред червените царуваха Асеновградският Мавруд и Новоселската Гъмза. По-късно се появиха колекцията вина “Monsieur Henri selection” от избата на Стамболово близо до Хасково.
Но не мога да скрия истината. През 50-те години на миналия век в София беше на мода газираният пелин. Щипещото ароматично и не скъпо вино много бързо завладя вкусовете на млади и стари. Не си спомням кога спряхме да го пием, но през 50-те години то беше “хит”.
За подслаждане на “душичката” имаше торта “Гараш”, крем “Дипломат” и крем “България”. Не мога да не спомена изключително вкусните “Плезири”- големи вафлени фунии, пълни с шоколадов крем и обвити с шоколадова глазура.
Ето едно меню, често поръчвано от моята приятелка и мен, при честите ни посещения в ресторант “България”:
Шопска салата - 2 порции;
Агнешки флейки или котлетчета на скара, с гарнитура - 2 порции;
Крем “Дипломат” - 2 порции;
2х100 гр. мастика;
Газиран Пелин - 1 бутилка.
Не помня отделните цени, но отлично помня общата сума, която никога не надхвърляше 22-23 лв.
Много често ни сервираше млад келнер на име Ванко. Естествено, давах му бакшиш. Така за 25 лв. прекарвахме няколко приятни часа, хапвахме вкусно, слушахме музика и танцувахме.
Току-що завършил Машинотехническия техникум “Сталин”, работех в проектантска организация “Заводпроект”. Като среден техник длъжността ми беше технически изпълнител. Една степен над чертожник. Заплата ми беше 650 лева. При предсрочно предаване на проектите получавахме и премии. Направете сметка с моята скромна заплата колко пъти в месеца можех да си позволя да заведа гаджето в ресторант “България”.
Когато през 1970 година постъпвах на работа в Сдружение “Интерпред” и трябваше да ме представят на Президента на това известно външнотърговско обединение, зад президентското бюро седеше моят келнер Ванко. Но това е друга тема.
След това “лирично отклонение” нека се отправим към лятната градина на комплекс “България”. Входът беше от улица "Аксаков" до входа на концертната зала. През една тясна врата и доста дълъг тесен коридор изведнъж се оказвахме пред един терасовидно разположен ресторант на открито. Четирите тераси образуваха амфитеатрално каре с един, а някъде и два реда маси. На всяка тераса имаше голям брой сандъчета с цветя, които превръщаха ресторанта в една огромна цветна градина.
Долу в центъра на карето беше дансингът. На малка естрада се разполагаше оркестърът, осигуряващ музиката. При хубаво, топло време нямаше по-хубав ресторант на открито в София.
Днес всичко това е в руини или изобщо не съществува.
