Деца без подслон

 ДЕЦА БЕЗ ПОДСЛОН

(из списание "Подслон", април 1936 г.)

Те са много. И навсякъде. При някои възлови улици те са гъмжило. Боси, дрипави, немити, с дръзки погледи, често с наведени очи...

Навсякъде те дебнат някаква плячка.

Ето — пресечката на „Клементина“ и бул. „Ботев“. Площад „Възраждане“. Гальоти, широки открити коли за багаж, работници, които чакат някой да ги потърси, хамали с груби въжета на рамене. Тук човешкият поток е гъст и буен.

По каменната улица труполят гальоти с каменни въглища. Зад последната гальота върви дрипав гаврош в широки чизми. Черното му широко палто е превързано с канап. Мургавото му лице е похлупено със смачкан каскет. Той върви близо до дясното колело и с устремен поглед преценява едрите буци каменни въглища, които подскачат пред очите му, като мираж...

Там, дето всички тичат улисани, със запалени глави от сметки и грижи, не е трудно да се открадне една буца от някоя гальота. Стига да си майстор и да си предвидил всичко...

В един миг, когато гальотата поспре, мургавото момче протегна ръце, дигна една буца, смъкна я и не мръдна от местото си. В същия миг се доближи от невиделица друго момче, босо, с оръфани гащи до колената, гологлаво. То грабна с кльощавите си ръце буцата и тръгна назад. Гальотата тръгна, момчето с чизми също тръгна.

Елате сега да видите къде отива откраднатата буца, за да се уверите, че организацията осигурява успеха. Босото момче се отбива в дясно. Там улиците са разровени, търкалят се купчини тръби, но каналите не са цели — тук-там имат земни мостове, под които има кухина за бъдещата тръба. Момчето спира запъхтяно на рова, слага тежкия си товар и като ястреб се озърта, за да разбере дали не го дебне некаква опасност. Нищо няма. Добре. Бутва буцата и като котка скача долу. Дотътрува буцата под земния мост, да не се вижда. После плахо подава главата си надъ рова, пакъ се озърта и, най-после, съвсемъспокойно излиза...

Босото момче се загубва из навалицата и не се страхува за стоката.

Наблизо има широк двор, ограден с каменен зид. В двора е безпорядък — захвърлени са някакви колелета, разглобени вършачки, пробити варели. А отгоре на оградата са наклякали като врани три-четири дрипави момчета. Единият спуска голите си крака, смъква се на земята и спокойно тръгва към скривалището. След него тръгва още едно момче. Другите двама остават като часови. Скоро буцата е извадена, пренесена и прехвърлена зад оградата. А зад оградата е главният щаб и главният склад. И касата, и началникът. Складът е един пробит варел. Всяка буца влиза в тоя варел и се съобщава от коя посока идва. Началникът на тая банда е дрипав и зъл, той иска да знае, чия е заслугата.

Друга група деца влизат и излизат през портата, която въобще не съществува, а просто още не е направена. Всека група е по двама. Те са с чували. Те са търговците на стоката. Разпродават я и донасят парите. Кантар няма, но началникът мери с ръка. Слага няколко буци, дига чувала, слага още една и казва:

— Стига. Шест лева. Хайде сега по-скоро...

Двамата търговци си приличат. Те не са братя, но всеки би ги взел за братя...

Началникът не дава нови въглища без да е получил шесттях лева за старите. Но търговецът не смее да се върне без шестгях лева.

Колко мислите, че са членовете на това събирателно, кооперативно и прочие предприятие? Според случая. Според естеството на работата. Някъде работят задружно само двама. Там, където има вярност — могат да се съберат и десетина, двадесет души.

Те имат само един закон, който е неизменен и неотменим — да бъде човек верен на организацията и да го бива за работа. Измениците се наказват и никога не се приемат на работа...

***

Никой не е проявил особен интерес и грижа за тия изхвърлени в живота деца, никой не се е замислил да им се създаде приют, прехрана или напътствие. Полицията се загрижва за тях едва когато ги хване, че прескачат закона.

Къде живеят, къде спят, с какво се хранят, как изкарват хляба си — никой не знае. Лятно време е по-леко за тях. Свират се в кошове, в бараки, вагони. Но зиме е лошо. Работата им спира. Тогава затворът ги мами — там е и топло, и хляб има, и лекар дори има...

Ето няколко случайни представители на тия деца, според г. К. Петков, учител в „Дом на човещината“. Иванчо, наричан „Гяволето“, е на 14 години момче, родено в Пазарджик, сега живее в София, българче, осъждано осем пъти за кражба. Има двама братя, които след женитбата си заживели отделно. Бащата починал преди 12 години и цялата грижа за издръжката на семейството остава на майката. Докато бил по-малък Иванчо ходил винаги с майка си, но като порастнал, 7—8 годишен, започнал да се изтръгва от ръцете й. На училище ходил само 1—2 месеца в първо отделение и напуснал. — „Учителката беше много лоша. Ноктите ми все бяха изрязани, а тя — цап, цап — с пръчката ! Все мене биеше, а момичетата не закачаше. На другите деца даваше блокчета и боички да си рисуват у дома, а моите ги прибира да ги пази, и аз така, само гледах... Щом е така, аз рекох, че няма вече да ходя на училище и това е...“ Завързва приятелство с деца от квартала „Коньовица“ и почти всичкото си време прекарва с тях в игри и лудории.

В един двор с него живял и Ангел, 14 годишен, наричанъ „Гелешо“. Бащата на Ангел забегнал в чужбина, а майка му и по-големият му брат останали сами да се грижат за прехраната. Иванчо и Ангелчо започнали да вършат пакости. Срещат някое дете, по-малко от тях, изпратено за покупка, накарат го да си покаже парите, грабват ги и вместо тях му дават грошове или пулове и „фъснат“. На пазара старец продавал шоколади. Те се приближили полека и му разграбили шоколада. Старецът се ядосал, викал, гонил ги, но не можал да ги улови.— „А ние му се смеем и го ядосваме".

За много такива пакости те са били гонени, а понякога и бити. Често са „яли пердах“ и от майките си, но затова пък започнали да не се прибират у дома. Събират се пред някое кино и влизат „контрабанд“, ако успеят, или си купуват билети „от най-предните“. Една вечер пред касата на кино „Арда" Иванчо видял по-малко от него момче, че си купува билет. То имало „портмоненце“ пълно с пари. Влезли в киното. Иванчо седнал до него и през време на „представлението“ бръкнал в джоба му. Но, за голяма изненада, малкият му хваща ръката. — „Ти от мен ли искаш да гепиш? Аз съм по-голям апаш от теб!" Така те се запознали и веднага се сприятеляват.

Това момченце си разказало биографията. Казва се Тодорчо. Живее в Подуене. Майка си не помни, а има мащеха. Баща му играе по цирковете. И Тодорчо се научил от него да ходи на ръце, да се премята и т. н. С тоя „занаят“ той си изкарвал достатъчно пари, та никога не крадял. Понякога ходел да проси с Величка. Оказало се, че Иванчо е приятел със същото момиче. Величка е 13 годишна, без майка. Баща й чешмеджия, алкохолик. Тя проси. „Хората й дават повече пари, защото е момиче“. Тодорчо я нарича „Вили Фрич“, защото много харесала един филм с тоя същия артист и все за него приказвала.

Започнали да ходят вече тримата заедно. С „Гелешо“ се срещали по-рядко, защото той не смеел от брата си винаги да излиза. Често пъти след кино или пък след дълго скитане през нощта лягали да спят в една изба на ул. „Екзарх Йосиф“ или в кошове и сандъци на пазара. Обикновено Величка лягала между тях, в средата. Разбира се, понякога са отивали да спят по домовете си — заедно или по отделно.

Към тая група започнали да се присъединяват кога за късо, кога за по-дълго време и други момчета и момичета. Започнали да правят и кражби, защото парите от просията и продажбата на разни дреболии не стигали. При това, просията е забранена, та кражбата е по-лесна.

Едни от по-новите членове на тая детска компания са двете братчета Янко и Дачко. Първият е 14 годишен, а вторият — 11 годишен. Родителите им се разделили преди шест години. Бащата е алкохолик и непорядъчен човек. Майката остава с четири дребни деца без подслон и средства за препитание. Тя е гладачка. Янко продавал вестници и така изкарал първи клас. Преди две години майката забягва в Пловдивъ с двете си по-малки деца, за да принуди бащата да поеме издръжката поне на останалите. Но бащата не се погрижилъ за децата си. Така Янко и Дачко остават на улицата и завръзват дружба с „Гяволето“ и компанията му. Наскоро майка им се завърна в София и ги посети в „Дом на човещината“. Тук те идват за трети път, винаги заедно с 5—6 души. Първият път, през миналата зима, бяха крали пуловери от един амбулант. През лятото — пари, за да заминат в Кюстендил на курорт, но из пътя ги залавят. А последният път, през ноемврий 1934, са крали банички.

„Гяволето“, освен зарад баничките, сега е задържан и зарад кражби на електрически крушки, часовник и др., което е правил заедно с големия си брат. Той е придобил опитност и не се страхува: „Ако ни хванат — хванат! Много пъти се случва да не ни хванат“.

Тази есен Тодорчо изчезна. Всички го търсихме. Не го срещна никой. Той беше за всички най-обичният. Чу се, че бил умрял. Тръгнал бил да търси баща си по панаирите. И умрял някъде из пътя. Ходи „Гяволето“ да пита мащехата му, къде му е гробът. Казала, че не знае.

Ето какво говорят цифрите на една анкета в „Дома на човещината“ в София: 45 на сто от тия, които са заловени и подведени под отговорност, са сираци, полу-сираци или изоставени — младежи без нормални семейни грижи. От тях 28 на сто са останали без грижи до 5 годишната си възраст, 35 на сто — 6—10 годишни и 37 на сто — 11—15 годишни. Освен липсата на родители, интересно е да се знае, какъв възпитателен лик имат семействата, от които изхождат тия деца. 16 на сто имат между членовете си алкохолици, 14 на сто осъждани и 6 на сто явни психически недостатъци. Едно от най-главните неблагоприятни за възпитанието условия в семействата е материалната им необезпеченост — 28 на сто от семействата са безимотни, само 10 на сто притежават само жилища. Това е принудило много от селянчетата (50 на сто) да напуснат малоимотните си и безимотни семейства, за да поведат от рано самостойна борба за хляб — като слуги и чираци в града, предимно София. Ето какво е било занаятието на тия „малолетни престъпници“, както се наричат: безработни и скитници 22 на сто, занаятчии и чираци 15 на сто, общи работници 15 на сто, земеделци и помощници 26 на сто, овчари 9 на сто, слуги 8 на сто, ученици 5 на сто. По образование — 61 на сто са завършили основното образование, 39 на сто не са го завършили. Най-много са задържани за кражба и няколко за убийство...

* * *

В днешно време на сбъркани пътища и на подкопана материална сигурност, когато трагедията на възрастните е в безконечни действия, единственото убежище на децата все пак си остава бащиният подслон, домът.

Затова тия деца, които са без подслон, които се скитат гладни и дрипави и като малки хищници дебнат някаква невинна плячка или ви предлагат евтина стока — не ги отминавайте, не ги укорявайте. И те, може би, искат честно да живеят и да имат всеки ден топла стая и хляб. Но са слаби. За тях няма закон, няма социална грижа.

Погледнете изпитите им лица, живите им очи. Дали с тия очи не ви гледа укорът на утрешния ден? Не ги оставяйте да погиват. Не се знае дали заедно с тях не погива и надеждата ни за добър човешки живот на тая кална земя.

Сава Мак

Писмата на един американски дипломат от София (1915-16 г.)

Луис Айнщайн (1877–1967) е американски дипломат и писател. Завършва Харвард и от ранните си години проявява интерес към историята и литературата, като същевременно изгражда кариера в дипломатическата служба на САЩ.

Прекарал дълги години като дипломат в Цариград, Айнщайн е назначен за шарже д'афер на САЩ в София през октомври 1915 г., в момент когато България току-що е влязла в Първата световна война на страната на Централните сили. По време на престоя му в България (1915–1916) американската легация поема и защитата на британските интереси в страната след скъсването на дипломатическите отношения между България и Великобритания. Поради липса на постоянна сграда и съответните помещения, Айнщай се настанява в гранд хотел "България", където наема две стаи за нуждите на легацията. 

Кореспонденцията му със съдия Оливър Уендъл Холмс разкрива личните му впечатления от София като град с амбиция да бъде модерен и западен, но все още носещ белезите на Ориента. В писмата и докладите си Айнщайн описва политическия живот, военновременната атмосфера, тежките условия, при които според него се държат военнопленниците в България, което предизвиква остри протести към българското правителство. Особено любопитна е информацията за случая, когато предоставя убежище в американската легация на бившия британски вицеконсул Хърст – първи подобен случай в Европа от десетилетия.

Публикуваме писмата му, изпратени от София до съдия Холмс, отпечатани в книгата The Holmes-Einstein letters; correspondence of Mr. Justice Holmes and Lewis Einstein, 1903-1935 (1965 г.). Преводът е направен с изкуствен интелект с допълнителни редакции от наша страна.

*

Американският шарже д'афер Луис Айнщайн (с папионката) заедно със секретаря си и укрилия се в помещенията на легацията британски консул Хърст, април 1916 г.

Американска легация, София

15 ноември 1915

Уважаеми съдия Холмс,

Писмото Ви от 11 септември, което току-що получих, ме следва два пъти през Европа и после обратно.

Напуснах Цариград в средата на септември, отвратен от това, което ставаше там, и понеже бях безсилен да направя каквото и да било, нямаше никаква належаща причина да остана. Две седмици по-късно бях в Йестър, защото сега се пътува през Европа за две седмици, докато някога стигаха три дни. Прекарахме щастлива седмица там на семейно събиране. Племенникът ми, който беше прострелян в стомаха през май, когато две батальона от Гвардията загубиха 800 души под картечен огън за четири минути, също беше там и отново е добре след своето измъкване на косъм. След шест дни там и докато ловувах яребици в Ламермуърските планини, куриер ми донесе телеграма от Вашингтон с молба да замина веднага за тук, за да поема службата, защото имаме и британски интереси за защита, освен нашите собствени. Така че отново опаковах багажа си, чувствайки се като съвременен Одисей. Оставих Хелън в Шотландия, защото беше твърде изморена след дългото пътуване и имаше нужда от почивка. Надявам се по-късно да се присъедини към мен. Дойдох тук сам.

Едва ли знам какво да кажа за това място. Тук почти няма живописност, освен тази на македонските селяни, и почти нищо старо, но въздухът е добър (на Изток човек винаги усеща въздуха) и местоположението е хубаво. Липсва ми журналистическата способност за бързи и сензационни впечатления. Нещата ми въздействат като пластове безформени чувства, трудни за визуализиране в описателна форма, но които, подобно на паяжина, изплитам или разплитам от вече натрупаното. И тук всичко, което някога съм знаел за новия Изток, изпъква като някакъв рисунък, който хвърля сянката на своя дизайн. Улиците са безупречно чисти (поне тези в центъра), новите къщи са западни, и има една силна амбиция да се остави Ориентът възможно най-далеч назад; и все пак той изпъква, но без своите прелести, поезия и атмосфера, които обикновено свързваме с него в нашето въображение.

Тук, както и навсякъде, тегне потисничеството на войната. Цяла Европа сега е в окопи и обвита в телени мрежи – от Единбург до София човек е спиран от часови, и само в Берн, в стария Берн, въпреки един часови, който крачеше пред хотела, усетих покой. В София чуваме далечен тътен от оръдия – дали британски или български, не зная. А в покрайнините на града видях сръбски военнопленници, които ремонтират пътищата, докато болниците, както и навсякъде, са пълни. В една от тях видях на съседни легла френски пленник и българин. Всеки бе пронизал другия с щик, но след всичко станало българинът отказал да напусне французина, към когото се бе привързал, и въпреки различни опити да ги разделят настоявал да бъде откаран в същата болница и да лежи до него. Ах, каква борба между народите е това, и никъде повече, отколкото тук – на Балканите и в България с нейния амбициозен цар. В Катедралата има негов портрет в мозайка, облечен като византийски император, поддържащ изображението на самата Катедрала, и още един, още по-внушителен, като защитник на светската власт с меч и кръст, срещу образите на двамата покровители – светите Кирил и Методий. Казват, че вече са приготвени неговите одежди на древен български цар, в които очаква да бъде коронясан за император на Балканите.

Спокойната дейност на Вашингтон ми се струва далечна. Имате ли много интересни дела пред себе си, или имате време за своите мемоари? Искрено се надявам на второто и че ще обогатите писменото слово на страната не по-малко от правото. Имам малка представа какво се случва у дома, макар интересът ми винаги да е жив. Но вестниците още не стигат дотук, а пощата е оскъдна.

Моите най-добри почитания към госпожа Холмс.

Ваш предан,

Л. Е.

Генерално консулство на САЩ в София, април 1916 г.

В средата с бомбето е генералният консул Доминик Мърфи - 

добър приятел на България, на когото днес е кръстена едноименната улица в Подуяне

Генерално консулство на САЩ в София, април 1916 г.

В средата с бомбето е генералният консул Доминик Мърфи.

Американска легация, София

3 февруари 1916 г.

Уважаеми съдия Холмс,

Току-що получих редовете Ви от 1 януари – винаги добре дошли със своите пожелания и с онези препратки от гравюрите на Дюрер до „Ню Уилард“, които ме карат да се чувствам като малко момче, търкащо нос в прозореца на сладкарница. Само си представете – почти от прозорците си виждам дивия Родопски масив; или, преведено на съвременен език – макар че тротоарът е добър и електрическото осветление изобилно, онази вечер, отивайки към Клуба за вечеря, минах край двама мъже, току-що убити на тротоара.

Този жалък живот на дипломатическо странстване е болест като всяка друга. Мразя го, и все пак бих бил нещастен, ако не вършех нещо такова в момента. За щастие има достатъчно работа. Тъкмо приключих един доста интересен случай, който ме въвлече в международното право. Когато Антантата арестува консулите на Централните сили в Солун, тукашните хора веднага опитаха ответни действия, като задържаха френския консулски служител и се опитаха да заловят Хърст, англичанина. Но последният дойде при мен за закрила и аз му дадох убежище. Живея в хотел, управляван от германец, който оттогава неколкократно се опита да ме изгони, докато правителството изпрати войници, полицаи и всякакви лица да ме склонят да предам Хърст. Проблемът възникна заради коридора на хотела – това е старомодна сграда и стаите са отделени. Тъй като по естествени причини на Хърст му се налагаше да напуска стаите на легацията, те възнамеряваха да го арестуват в коридора и поставиха войници с тази цел. Затова писах на министър-председателя, че ще считам това за равнозначно на нарушение на неприкосновеността на легацията, и го помолих да изтегли агентите си, за да избегнем инцидент. Но дълго време всеки път, когато Хърст трябваше да отиде до тоалетната, аз стоях на стража отвън, за да се уверя, че дежурните войници няма да го хванат. Цялата работа беше комична и обсадата в една или друга форма продължи над месец, през който се налагаше да му пращам храна отвън, тъй като хотелът отказваше да го обслужва. Но вчера, след като получих нужните гаранции, го върнах обратно в помещенията на британската легация. Вярвам, че това е първият случай на предоставено убежище в Европа (освен в Турция) от петдесет години насам, и той поставя и други нови въпроси. Прилагам копие на документ по темата и бих приветствал впечатленията на il maestro di color che sanno относно повдигнатите въпроси.

Британските интереси ми създават немалко грижи, защото вече има към петстотин пленници за гледане, а – както подобава на една източна страна – тукашните хора ги смятат едва ли не за домашна собственост и смятат моите разпити за тяхното благосъстояние за нахалство. Официално нямам право да ги виждам, макар че на практика имам достъп до ранените в болниците. Но старият военен министър, когато наскоро отидох при него и отбелязах, че в Европа вече е практика да се посещават военнопленници, спокойно ми каза, че България не е като никоя друга страна! Тук човек може да беснее и да настоява без дори да получи отговор, правителството е невидимо, а нотите остават без отговор. Чувал съм за доларова дипломация и за тайна дипломация, но тук цари застояла дипломация.

Тъкмо докато пиша тези редове, министър-председателят изпрати съобщение, че ще ме приеме днес. Минаха повече от два месеца, откакто съм го виждал.

Толкова често напоследък почти бях готов да си опаковам куфара (включително след оставка, три пъти изпратена във Вашингтон преди близо три месеца), че никога не пожелах Хелън да дойде тук. Но сега, тъй като изглежда, че ще остана, ще я очаквам скоро. В момента е при Маргерит, която чака бебе и се надява на наследник.

Моите почитания на госпожа Холмс.

Винаги Ваш,

Луис Айнщайн

Американският консул Доминик Мърфи на моста в Борисовата градиа, април 1916 г.

Американска легация, София

9 април 1916 г.

Уважаеми съдия Холмс,

Харесвам Вашия празник и ми се искаше да имам честта да пия среднощния пунш. Последния път, когато бях във Вашингтон, беше петдесетата годишнина от раняването Ви, а сега е седемдесет и петата Ви годишнина. Пожелавам Ви, в японски стил, още десет хиляди такива!

Приятно е да мисля, че някъде по света има веселие, защото аз тук имам само униние, безкрайни караници и препирни. Политическите нрави тук са още от XV век, а министър-председателят би могъл достойно да се сравни с някой Малатеста или Висконти – без културата им. Той публично прегръща враговете си, обявява, че хармонията е възстановена, вечеря с тях, а час след като парламентът приключи и вечерята е свършила, ги арестува. „Много бащински се отнасям към тях“ – каза той неотдавна на един колега. „Да, ще ги обесите по бащински“, беше отговорът. Но същият колега ме помоли една вечер да го изпратя от Клуба до дома му, защото се страхуваше от покушение.

В момента ми е бесен, защото нарекох нещата с истинските им имена в лицето му относно варварското отношение към английските пленници. Започнаха с това, че изиграха холандския министър, който отговаря за френските интереси. След повече от три месеца чакане и поредица бурни разговори с местния „Кичънър“, който ми каза, че България не е като никоя друга страна, накрая получихме разрешение да видим пленниците, които трябваше да бъдат съсредоточени в Пловдив. Но в самата сутрин на нашето пристигане изведоха всички освен шепа от тях и, след като бяха почистили лагера, искаха да докладваме, че всичко е в ред и „кандианско“ в своето съвършенство. Французите повече не се върнаха, но аз върнах англичаните. Спомняте ли си „Човекът, който беше“ на Киплинг? Никога не бях виждал по-жалка гледка – изтерзани, без ботуши, всички в дрипи, измършавели и изгладнели. Българската народна дума за пленник е същата като за роб, и с тях са се отнасяли като с такива, или дори по-зле, защото роба поне господарят се е стремял да запази жив, а тук не е така. Карали са ги да работят до изнемога в работни отряди под камшика, с половин хляб на ден, оставяни болни и умиращи в плевни без храна и грижи. Попитах колко от тях са болни от предназначените за новия работен отряд – четиридесет и седем от сто и дванадесет излязоха от строя. Когато попитах защо не са отишли в болница, чух, че лечението било толкова лошо, че предпочитали да не ходят! Това ме отврати и разгневи, и без колебание написах на министър-председателя какво съм видял и чул, като изпратих копие от писмото си и в Двореца. И сега всички са изпаднали в ярост срещу мен, а аз съм най-непопулярният човек тук. За мен това е напълно безразлично.

Много повече ме тревожи телеграмата, която току-що получих от съпругата си – тя лежи тежко болна в лондонски санаториум. Изпратих кабелограма до Департамента с молба за отпуск и ако, както се надявам, ми бъде разрешено, ще тръгна незабавно. За щастие тук в момента няма много работа, а вярвам, че разправиите ми за пленниците вече са дали някакъв резултат. Повечето от останалите ми дела бяха за Сърбия, а тя вече е „изцеден лимон“ що се отнася до американци и англичани. Така че се надявам, че могат да изпратят някой секретар от близко посолство тук, докато ме няма. Нямам представа колко ще отсъствам. Най-силно желая да видя жена си отново. Тя преживя много тежки моменти при последното раждане на Маргерит – второ малко момиче, за разочарование на майка си. Опасвам се, че Хелън е рухнала под напрежението на разделите и тревогите. Страшно се е измъчвала, но нямам подробности и губя себе си в догадки.

Винаги Ваш,

Л. Е.

P.S. — По-късно. Получих по-добри вести за жена си и се надявам, че засега поне няма да е необходимо да заминавам. Тук веднага биха казали, че съм бил принуден да се оттегля!

Британски и френски военнопленници, лекувано в софийска болница (вероятно пригодена гимназиална сграда) под надзора на Червения кръст, април 1916 г.

*

През 1968 година Луис Айщайн публикува и книга със своите дипломатически спомени. Една глава в нея е посветена на престоя му в София. Можете да прочетете книгата тук (стр. 144-173).