Духовният живот на софиянци преди Освобождението
Петър Динеков
/Списание "Отец Паисий", декември 1936 г./
Свикнали сме да си представяме София преди Освобождението като малък, западнал турски градец, нечист и неугледен, с криви и прашни улички, който едва ли не по една случайност става столица на България. Тъй ли е всъщност? Няма да припомням, че почти през цялото робство София е седалище на беглер-бея, т. е. управителя на турските европейски владения; че градът е важно административно и военно средище, че тук се намира многобройна турска войска. Свидетелствата на европейските пътешественици от онова време твърде добре характеризират тогавашна София. За XIX в. имаме и твърде любопитни домашни свидетелства. Ето какво пише, напр., д-р Ив. Богоров в своята "Кратка География" (Букурещ, 1851 г.): "София или Триадица (60 хил. жители, българи, турци и евреи) недалеч от планината Витоша, гъбава с руди, един от по-хубавите и главните градове на турско, по правда иман за столица на цяла България, разложен на приятно и лично поле при р. Искър и Нишава, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървйе, добричко българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена вехта твърдина. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко близо извън".
Ето образът на София през средата на миналия век. Богоров рисува града в много симпатична светлина. Днешната столица още тогава е била смятана за столица на цяла България и нищо чудно, че 25 години по-късно, когато през 1875 г. се повдига въпроса да се премести седалището на Българската екзархия някъде в българските земи, най-много гласове се чуват в полза на София. Трябва да предположим тогава, че духовният живот на софиянци преди Освобождението не ще е бил беден и замрял. Наистина, документите потвърждават това. Ще посочим само най-характерните негови прояви.
Преди всичко — участието на софиянци в черковната борба. Още в 1847 г. те изпращат в Цариград три остри протеста срещу гръцкия владика Милетия. В тях се оплакват от злоупотребите и лошите дела на владиката, когото наричат тиранин и молят патриарха и Светия синод да им пратят добър и просветен архипастир. По-късно, когато движението срещу гръцкото духовенство избухва в цяла България, софиянци поддържат непрекъсната връзка с другите български градове. В 1859 г. подават всенародна жалба до султана. През пролетта 1860 г. принуждават гръцкия владика Гедеон да изхвърли от служба името на патриарха и да спомене имената на Иларион Макариополски и султана. За тая постъпка владиката бил отзован и заточен. Все същата година пристигнал в София напъдения самоковски владика Паисий и отседнал в митрополията. Наговорени от учителя С. Филаретов, софиянци решават да го изгонят: „След един час — четем в писмото на С. Филаретов до д-р Ст. Чомаков (сбБАН, кн. XII, с. 541, № 437) — дворът на софийската митрополия беше пълен от народ, кой хокаше с негодование върху Паисия, наричаше го чапкънин, едепсис и пр. и пр. и най-после му исхокаха всички с един глас: Вън! вън! махни са от нашата митрополия. Он са залиса, не седеше. Приближиха и му казаха — тоя час да са махнеш, а то с дърво ще та истикаме. Он стана и, сред хокания на многоброен народ, кой го не остави, а го последва до ханът с най-добри псувни, свря са в одаята пожълтял и разтреперан. Пратил после до мене (С. Филаретов), като да придумам ханджията, да го не пъди. Отговорих му, че аз не се меша у владишкьи работи. Ханджията му исхвърли партушината на улицата и Паисий натовари конете. Децата го псуваха и безчестиха чак до край градът".
Обаче голямата упоритост на софиянци се проявява най-добре през следната година. На 31 май 1861 г. се получава известие, че за софийски владика патриаршията изпраща гърчеещия се Доротей, по народност българин от Копривщица, преди това владика във Враца и Пирот, от където бил изгонен заради злоупотреби и своеволия. Цялото софийско гражданство настръхва и заявява веднага на пашата, че не иска Доротея и че се е отказало завинаги от патриаршията. Софиянци затварят здраво митрополията и всички черкви и отказват да предадат ключовете на властта. През това време Доротей пристига. Пашата арестува 33 по-видни софиянци и заповядва на войниците да разбият вратите на митрополията. Доротей се настанява там, но черквите продължават да бъдат заключени, поради което владиката не може да служи. Цялото гражданство е против него. Когато минавал по улиците, децата викали "ура", а жените не се помествали от скамейките и само го проклинали с „Господ да го убие". Борбата трае няколко месеца — до 6 декем. 1861 г., когато се случва едно особено събитие. В митрополията умира някакъв българин. Владиката с хитрост извиква градския свещенник поп Тодор да опее мъртвеца. Затваря го в една от стаите, отрязва му брадата и косите, смъква му калимавката, поставя му един фес и го напъжда. Вестта за това безчинство се разнася мигновено из целия град. Българите са страшно възбудени. Грамадна тълпа се събира в двора на черквата Св. Неделя и от там напада митрополията. Дохожда войска и с пушки и саби разгонва народа. 20—30 мъже и жени падат ранени. Нима това не е един митинг, ако щете — улична революция от преди 75 години? Тя бива последвана от още по-интересно събитие — от първата софийска стачка. Еснафите и търговците в знак на протест затварят веднага дюкяните си и заявяват на пашата, че докато Доротей не бъде изгонен от София, няма да ги отворят. Самият губернатор вече не може да спре народното негодувание и телеграфически докладва в Цариград. Телеграфът донася заповед Доротей да напусне града. На 14 декемврий владиката бива изпратен със стража за Одрин. Така завършва смелата и упорита борба на софиянци срещу гръцкото духовенство. Гръцки владика вече не стъпва в София.
Днешната столица на България преди Освобождението се е отличавала и със своите уредени училища. Такива са съществували още преди XVIII в., но по-определени сведения имаме тепърва за XIX в. През 1831 г. било съградено общо училище, в което учителствувал Стоимен Рилчанинът. В 1839 г. дохожда знаменитият взаимоучителен даскал Захари Ик. Круша от Самоков, най-даровитият ученик на Неофит Рилски. Той учителствува ред години, урежда добре училището, учи децата на география (с глобуси и карти), славянска граматика, аритметика, краснопис и т. н. Особени заслуги за софийските училища има софиянецът Ив. Н. Денкоглу, търговец в Москва, щедър благодетел. Той довежда през 1857 г. за учител в София своя възпитаник Сава Филаретов, бележит обществен и книжовен деец, роден от с. Жеравна, Котленско, следвал в Цариград, Одеса и Москва. Филаретов, който притежава голяма култура, рядък такт и организаторска дарба, урежда софийските училища образцово, с модерна програма. Всеобщо уважаван от граждани и власти, той взима живо участие и в черковната борба, та поради гръцки клевети бил принуден в 1861 г. да напусне София. Отива в Русия, влиза в дипломатическата кариера и бива назначен в Цариградското руско посолство. И тук продължава да работи за българската просвета — пише статии, издава книги и т. н. Но скоро тежка болест го сваля на легло и той умира през 1863 г. Дейността на Филаретов в София представя епоха в културната история на града. Следите му се чувствуват дълги години. След него тук учителствуват видни българи като К. Геров, Хр. Ковачев, Хр. Т. Стоянов, Б. Горанов и др., но никога вече училищата не достигат такъв разцвет. Все по почин на Филаретов се отваря през 1858 г. и първото девическо училище в София. Мнозина от видните граждани погледнали с недоверие на училището и не само не го подпомогнали, но му създавали пречки. Обаче, скоро се убедили в неговата голяма полза и сами изпратили дъщерите си в него.
Напредъкът на просветата засилил и интересът към книжнината. Софиянци купували книги твърде ревностно. Получавали вестници (Напр. през 1870 г. в София дохождали 70 екземпляра от вестниците Македония, Турция, Право и сп. Читалище). В 1867 г. било основано читалище, а две години след това — женско д-во „Майка", което съществува до днес. Естествено, станало нужда да се открият и книжарници. Такива имало при черковно-училищната община. От професионалните книжари известни са: Костадин Михаилов книгопродавец, от 1863 г., и Никола Стефанов Крушкин, след 1871 г. Съдбата на втория е много трагична. Революционер и приятел на Левски, той отначало бил дякон в Драгалевския монастир, но след това захвърлил расото и отворил книжарница на ъгъла на днешните улици "Алабинска" и „Ц. Иоанна". Преоблечен като дървар, той обикалял с Левски из софийските села, за да сее семето на революцията. Бил обесен от турците в 1877 година.
Софиянци са вземали дейно участие в борбите за политическо освобождение, въпреки че София е бил важен административен турски центьр, изпълнен с войска. Левски е дохождал няколко пъти в града и е основал революционен комитет, в който най-виден деец е бил учителят Хр. Ковачев, арестуван и заточен след Арабаконашкото приключение. Комитетьт се възобновява през 1874 г. под председателството на дякон Игнатий Рилски. През 1876 г, софиянци крият някои Ботеви четници. През 1877 г., след отваряне на Освободителната война, биват арестувани и заточени по-първите граждани, а четирима обесени на градските площади. Изобщо, народното съзнание никога не замира, духът на населението е бодър и в най-тежките изпитания, винаги готов за упорита съпротива и борба.
Но София не е само град на обществени борби и национални устреми. София преди Освобождението е и град на изкуствата. И тогава музиките са вдъхновявали нейните обитатели, както и днес. В центъра на днешната столица се издига великолепната сграда на Народния театьр, от която чужденците не веднъж са се възхищавали и в която служителите на най-голямото изкуство — театъра — сега всяка вечер раздават възторга на душите си. Но ето че и преди 76 г. в София е имало театър — не български, но немски. За отношението на софиянци към него четем следното в една дописка до в. „Дунавски лебед" от 1860 г.: „От няколко дни насам в София се дават театрални представления от една чета немски актьори. Они представляват доста любопитни неща, доколко позволяват средствата и удобството на мястото. При представленията се събира доста народ от българи, турци, гърци и евреи. Пашите, беговете и по-първите човеци посещават тия представления, кои се дават с начин благопристоен, и минуват дългите вечери с удоволствие и полза, защото се запознават с ония невинни и полезни удоволствия, за кои питомните народи полагат толкова грижи и разнасят толкова пари. Смешно и пресмешно е да слуша човек някои простаци, а с тях заедно и някои бабички, какъ разсъждават върху това нещо. Они казвали, че било тежък грях да ходи човек у театърът, защото, казват они, то било дяволска работа, нечиста сила. Актьорите били антихристи, актрисите били — самовили".
София преди Освобождението има и своя поет, влюбен в поезията не по-малко от днешните столични поети. Това е Манол Лазаров. Роден в София, ученик на Зах. Круша, Манол Лазаров учителствува дълги години в София, Етрополе, Ловеч, Брезник, взима живо участие в революционното движение, дочаква Освобождението на България, умира в 1881 г. Отдаден на неуморна обществена работа, той се вдъхновява и от друга служба — също тъй благородна: службата на музеите. Манол Лазаров е автор на доста голям брой стихотворения, написани в духа на времето — сантиментални и наивни, но сърдечни и искрени, изпети със забележителна лекота. В 1858 г. той издава „Разна любовна песнопевка", която съдържа освен негови, още и песни от П. Р. Славейков.
В меланхоличните въздишки на някои от неговите песни, наистина, няма много поезия. Но трябва да се пренесем 80 години назад, в безплодната нива на тогавашната българска художествена литература, за да преценим и почувствуваме благоуханието и на тия горски цветя. Ако искаме да проникнем в духовния живот на софиянци преди Освобождението, трябва да прочетем и песните на М. Лазаров, влюбения поклонник на поезията, чиито скръбни тонове така сладко са звучали под софийското небе. Чрез тия песни ще се приобщим по-лесно към тогавашната духовна атмосфера, по-лесно ще разберем душата на нашата интелигенция преди Освобождението.