22.12.2014 г.

Коледен репортаж от 1940 година


Из "Вестник на вестниците", януари 1941 г. Изданието е дигитализирано от Народната библиотека.


Столицата в навечерието на Коледа

Загърнати в зимни палта, с големи пакети в ръце, мъже и жени прекосяват оживените улици, които сега са придобили някаква празнична тьржественост.

Утре е Коледа!...

Всеки бърза, суети се в навалицата, извръща се при всеки рев на такситата и на продавачите или, примамен от някоя пищно наредена витрина, преглъща пред наредените предмети и лакомства, за да се откъсне от нея с присвито сърце.

Небето висне над града, сиво и нсприветно, като помътено око. По цялото протежение на "Мария Луиза" са наредени сергии, сякаш ЦИГАНСКИ ТАБОР С РАЗНОЦВЕТНИ ЧЕРГИЛА, летви и кошове с евтини плодове.

Много сърца са омекнали, много кесии са разтворени за празниците, а "стоката", изостанала от лани, тъкмо сега би намерила добър пазар. Амбулантните продавачи дерат прегракналите си гърла, подканят минувачите с "евтина и чудо стока, само за празниците", а червенокос малчуган предлага "тамян, сега пристигнал от Абисиния".

Големите кооперативни сгради ме гледат високомерно и предизвикателно. Върху изопнатите медни антени по покривите се люлеят черни птици, вечните гостенки на Градската градина. Големите червени прозорци зеят, като очите на дракон. Отвътре ПРИВЕТЛИВО СЕ УСМИХВАТ ЕЛХИ, стройни и нагиздени като булки, те крият много радости за малките къдроглавци, нетърпеливо очакващи подаръците, които сега красят елхите, а утре непременно ще са в ръцете им, защото са обречени тем.

Вървя по улиците, а рой мисли дръзко и натрапчиво жужукат в главата ми, като в кошер.

На хоризонта се изрязват високите фабрични комини, които стърчат като огромни лули на великани от приказките. Някакви високи комини, опушени от дим и сажди, говорят, че желязното време пристъпя с тежки стъпки и поглъща ПАТРИАРХАЛНАТА ТИШИНА НА СОФИЙСКИТЕ ШОПИ, дави техните гърла с бензин и дим и смущава съня им с непривичния шум на трансмисии, юзини и фабрични сирени...

Улиците гъмжат от люде. Всички са еднакви в своите помисли и грижи за утрешния ден. Всички са излезли да набавят за семействата си най-необходимото за празниците. Минуват край мен като на парад: работници в сини рубашки и огрубели длани, с обрулени от студ и вятьр ланити и крака в подковани обуща. Дребни чиновници, движещи се като след тежка болест, с прозрачни бледи страни и хлътнали орбити, приведени под тежестта на житейското бреме и ИЗМАМНАТА НАДЕЖДА ЗА ОТСРОЧЕНИ ПОЛИЦИ на хлебари, бакали и въглищари. Пенсионери, с протъркани колена и безцветни връхни дрехи. Дребни физиономии, без име, без установена професия, с мънички радости под закърпената риза, с безцветна усмивка на обраслото лице и една велика скръб в очите. И най-сетне — млади момичета, с безкръвни устни, зацапани в евтино червило, които бързат нанякъде. Нарядко ще срещнете и някой безупречно избръснат, с грижливо изопнат ръб на панталона, с ръкавици и вратовръзка и нехайно перната шапка, изпод която се ветреят няколко къдри.

Къщурките тук са малки, прихлупени обиталища с четири стени и прозорци, често пъти закнижени. Освен керемидите, над тях тежат и олихвените кредити, получавани от различни места и в различни времена. Множеството от жителите тук са СОБСТВЕНИЦИ НА... ДЪЛГОВЕ, разбира се, защото и това, което имат, все още си остава на банки и лихвари.

Паважи, тротоари, канали, чешми ?

— Това в окрайнините е нещо непознато, толкова непознато, колкото за центъра — жителите на Марс. Но съвсем не е така с прословутата столична кал, която просто се лепи като баница. Има и улици и домове, където гражданите драговолно са се лишили от грижите на великодушния г. Себион. На много места подир Нова година ОСВЕТЛЕНИЕТО СЕ ПОЛУЧАВА БЕЗПЛАТНО — НАПРАВО ОТ ЛУНАТА.

Ето, това е някаква болница. Санаториум за гръдоболни. Спирам край сградата и вдигам очи нагоре. Накацали като ластовички по прозорците, момичетата наблюдават живия поток минувачи. Гледам бледоликите девойки и си мисля: тия пламнали очи крият една неизразима мъка, всяка една от тях носи по една трагедия — СЪКРУШЕНИЯТ КОПНЕЖ ЗА ЖИВОТ, ЗА СЛЪНЦЕ И ЛАСКИ. Малка девойка, с бяло колие и руси къдри, се усмихва кокетно, изпраща ми въздушна целувка и се потуля зад другарката си. Бедната! Тя сега, може би, спомня прекрасните звездни вечери, преживени нявга в дружба с любимия или, може би, в копнеж по дълго жаждания рицар на своето сърце, очаква да я навести поне в сънищата, нея — ПЛЕННИЦАТА НА ЖЪЛТАТА ГОСТЕНКА.

И затуй, в това лирическо опиянение, тя е тъй безмълвна и разточителна в нежности и ласки...

Виелицата се хвърля в лицето ми като котка. Вдигам яката на балтона си и отминавам по-нататък. По улицата се носи изтърканата мелодия на позната песен. Свири шарманка. Двама клетници обхождат магазини и кафенета, мъкнат на гръб олющената шарманка, свирят и пръскат житени зърна за "плодородие и сполука", а сетне подканят за няколко дребни монети. Стоплени от напевната мелодия, минувачите тръгват по-добри, но все така мълчаливи и унесени.

КРИЗАТА И НЕМОТИЯТА СА ПРЕСУШИЛИ УСМИВКИТЕ от лицата на людете. Радостта грее само в детските сърца и се прелива в очите им.

Утре е Коледа. Коледа за невръстните граждани. Коледа за малките деца на заможните столичани, на децата в сиропиталищата и приютите. Повечето от тях утре ще получат подаръци, може би за пръв път в живота си. И ще се радват искрено и от сърце, както само децата могат.

На ъгъла се тьлпят любопитни. Приближавам насъбралите се. Гражданин държи някакъв предмет, който мърда в ръцете му и писука като пиле. НОВОРОДЕНО!

То се е пръкнало на света едва преди няколко дена и се нуждае от грижи, от майчина нежност и любов. То сега плаче и протестира срещу неправдите в живота и проявената жестокост спрямо него, ТОЧНО В НАВЕЧЕРИЕТО, КОГАТО СЕ РАЖДА ВИТЛЕЕМСКИЯТ МЛАДЕНЕЦ, а людете се готвят за радост и веселие. Протестира новодошлият земен гражданин, реве безгласно, като малко котенце, и рита със слабите си крачка, като яре. Не го интересуват нито посланията на папата, нито войната. То иска твърде малко: кърма и топла майчина прегръдка.

Разказват, че покойният французки държавник Бриян е дошъл на света точно при същите обстоятелства, намерен на улицата и отгледан от добри люде. Кой знае: Може би новият гражданин е УТРЕШНИЯТ ДИКТАТОР НА БЪЛГАРИЯ или кмет на столицата?

Денят отхожда бавно. По улиците се чува проточеният глас на вехтошар, който купува стари дрехи. Дрезгавият глас прозвучава в привечерния сумрак тъжно и се удавя в бездънната бездна от мрак.Черни драперии се спускат над града и покриват къщите и улиците.

Изнурените от труд и мъка люде се приютяват в своите топли домашни огнища. Там тази вечер ги очаква малка радост. Усмихнатите очи на невръстни рожби и топлата ласка на любящо сърце.

Улица "Сердика" е бременна от похот, много мрак, коварство и кал. УЛИЦА БЕЗ СЛЪНЦЕ И БЕЗ РАДОСТ. Сборище на "горски нимфи" и "нощни пеперуди". Да не мислите — някои знатни дами или Венери с маниерите на Холивуд? Те имат много от красотите на Венера Милоска, само че са по-целомъдрени от нея. Те раздават сърцата си, продават телата си, за да живеят. У тях любовта се купува с пари.

Ах, тази ПРОЗА НА ЖИВАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ! — да носиш сърце — символ на най-възвишеното — и редом с него и някакъв стомах, който настоятелно иска своята определена доза — по два пъти на ден!...

Сега е Коледа. Празник на всички. А ето, че и на Коледа вие се пробуждате в леглото и пращате да ви купят вестник, за да узнаете новините на деня. Помисляли ли сте някога, драги читатели, за ония безименни труженци, които ви доставят ежедневно всички новини? — Това са репортерите.

РЕПОРТЕРЪТ Е ОЧИТЕ И УШИТЕ НА ОБЩЕСТВОТО, който е навсякъде и всичко знае. Той търси новината и я улавя, за да ви я съобщи, да я направи ваше достояние, да я научите. Вие всички го знаете и все пак той си остава безименен и непознат за публиката. Неговите най-близки са редакторът, който стои над бюрото и чака материал за вестника, и малката машинописка от прашната архива, която често пъти е най-щедрият доставчик на новини, след министрите и приближените им.

Сега е Коледа. Празник за всички. Но и на Коледа, когато вие почивате, репортерите работят. Когато вие празнувате, те трябва да научат как празнува народът, за да съобщят това на своите читатели. Мисълта на репортера е все във вестника и винаги в предстоящия брой, който утре ще бъде в ръцете ви. ЗА РЕПОРТЕРА ПРАЗНИЦИТЕ СА САМО ЧЕРВЕНИ ТОЧКИ, отбелязани в стенния календар. Позволено е да си спомним за репортера поне веднъж в годината.

Честита Коледа!

Атанас Душков


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...