Старософиянци на курорт
Крикор Асланян
През лятото жителите на големите градове обичат да поживеят край море, на планина или просто да пътуват из страната или в чужбина. За отдиха им се грижат стотици туристически агенции, които предлагат за целта множество интересни дестинации. И всеки според “джоба” си избира дали да почива или да пътува.
Днес софиянци имат голям избор. Почивка в Анталия или на Халкидики, програма 55+ в Сицилия или Южна Испания, на Палма ди Майорка или в Пуля, централна Италия. Други се качват на луксозните автобуси с климатици и минибарове и пътуват с дни по Европа. Естествено, има и такива които избират по-екзотични дестинации, като остров Бали, Тайланд или остров Мавриций. Това са “баровците”. Така е днес в средата на второто десетилетие на 21-я век. А как беше преди 70-80 години?
Първите ми спомени са от началото на 40-те години на миналия век. Има и малко от края на 30-те години, но тях не бих могъл да ги нарека спомени. По-скоро това са откъслечни картини от детството ми, запечатали се в моето подсъзнание.
Днес искам да ви разкажа онези спомени, които са живи в паметта ми и мога да ги споделя с вас, без да преувеличавам или да си измислям. Защото има и такива, които си измислят спомени и ги разказват наляво и надясно, като в края на краищата започват сами да си вярват. Но Кико не е от тях и вие неведнъж сте се убеждавали в това.
И така. Горещо лято нагрява базалтовите павета на София, въздухът трепти от горещина и цял ден никаква прохлада не идва откъм Витошата наша. Трябва да настане вечер, да изгрее луната и звезди да обсипят небето, та софиянци да подишат най-после малко свеж Витошки въздух.
Недалеч в околностите на Столицата на Царството има малки живописни селца, сгушили се в подножието на Витоша, които са спасение за старософиянци по време на “юлските горещници”. Бояна, Княжево, Горна Баня, Владая. Селца по Искърското дефиле са прекрасни места за летуване.
Моите спомени са от Бояна, Княжево и Владая. Не знам дали тогава е имало хотели в тези селца, дали туристически агенции са предлагали почивки “all inclusive”, но моите родители ме водеха на курорт в едно от тези китни селца.
Моите детски спомени са свързани най-вече с онази къща в Бояна, срещу Юзината, където ходехме на курорт няколко последователни години. Това са спомени от годините непосредствено преди 1944 год. Най- вероятно е да са от 1941, 42 и 43 години. От разказа ми по-нататък сами ще се убедите, че не бъркам с датировката.
Не знам баща ми как беше открил тази къща, много вероятно да сме се разходили в Бояна и питайки от къща на къща дали дават стаи на курортисти, да сме попаднали на това семейство. Те живееха в София, а летата прекарваха в малката си кокетна къщичка в подножието на Боянския водопад.
Всяка година даваха под наем една от стаите на курортисти. Една стая това означава една неголяма гола стая - четири стени, 1-2 прозореца и толкова. За обзавеждането има грижата курортиста. Поне три години ние наемахме стаята за един месец, така че постепенно се сближихме с това семейство и станахме приятели.
На курорт в Княжево 1941 г. Мъжът беше инспектор в Трамваите, върл хитлерист, цялата му стая беше окичена с фотографии на Хитлер. С тази снимка можех да кандидатствам за "активен борец против фашизма"
Подготовката за отиването на курорт беше дълъг процес. Навярно е траела повече от седмица. Изготвяне списък на необходимите вещи. Събиране на покъщнината, връзване на денковете с дюшеци и юргани. Те биваха завити в черги или стари одеяла и връзвани с конопени въжета. Списъкът на домашните потреби беше безкраен, като централно място заемаше примусът.
Дрехите и спалното бельо се подреждаха в куфари. Нашите бяха от пресована мукава (картон) с метални ъгли за якост. Досега е пред очите ми един тъмносин куфар, с който често пътувахме.
В уречения ден баща ми наемаше една “платформа” (голяма правоъгълна каруца със свалящи се бордове), теглена от 1 или 2 коня. В договорения час “платформата” се паркираше пред дома ни на ул. „Братя Миладинови“ 55 и започваше товаренето на багажа.
Все едно, че се изнасяхме в друга квартира. Легла - пружини, дървени “магарета”, на които да поставим пружините, денкове с дюшеци и юргани, възглавници и одеяла, ами чаршафи и калъфки за възглавници, пешкири и хавлии. Отделно куфари с дрехи - горно и долно. За кухнята всички необходими тенджери и тигани, задължителният “примус” на газ (течен), чинии, чаши , ножове, вилици и лъжици. Абе, почти цялата къща се пренасяше за един месец в Бояна.
Това товарене траеше най-малко час. И след като каруцарят опасваше багажа ни с въжета, за да не изпадне нещо по пътя, каруцата тръгваше теглена от кончето. Моето любимо място беше до каруцаря и ако той се окажеше “арабия” и ми дадеше да подържа поводите на кончето, от мене по-щастлив едва ли имаше в този момент.
Майка ми и татко не пътуваха с каруцата, предполагам, че те са ходили до Бояна с трамвай номер 5 и от спирка Павлово са се прекачвали на малкото трамвайче.
За моя най-голяма радост кончето едва се движеше, горкото, под тежестта на цялата ни покъщнина, та удоволствието от возенето траеше часове.
Пристигнали до целта на пътуването, започваше разтоварване, пренасяне до стаята и подредба. Баща ми се разплащаше с каруцаря и уморени, но щастливи се настанявахме в лятната ни “резиденция” в село Бояна. След години Бай Тошо ни завидя и си построи и той резиденция в същото село. С тази разлика, че той не си пренесе багажа с каруца “платформа” - горкият нямаше никакъв багаж, само един чифт кърпени чорапи.
Не помня имената на хазяина и на хазяйката, нито пък фамилното им име, но за сметка на това прекрасно помня имената на трите им деца. Най-голямата се казваше Маргарита - студентка по медицина, Виолета беше абитуриентка в 8-ми клас на гимназията и се готвеше да следва право. Най-малкият беше Илия - ученик. Аз съм бил на 5-6 годинки, още не ходех на училище. Като анализирам събитията през следващите 1-2 години, почти със сигурност мога да кажа, че последното летуване в тази къща е било през 1943 г.
Баща ми и тримата му братя имаха обущарска работилница на ул. „Цар Симеон“ 112, където произвеждаха обувки - дамски и мъжки. А на ул. „Пиротска“ 10 беше магазинът, където обувките се продаваха. В онези времена занаятчиите не затваряха работилниците, за да почиват. Работеше се 12 месеца в годината. С други думи - почиваха, работейки. Всяка сутрин от Бояна татко отиваше на работа в София, на обяд се връщаше, за да обядва с нас и пак тръгваше за София. Привечер пристигаше, натоварен с храна и плодове за семейството. Естествено, нямахме автомобил и татко носеше всичко на ръце. Като имате предвид, че от последната спирка на малкото трамвайче до Юзината беше доста голямо разстояние и баир нагоре, бая пот е хвърлял горкият ми баща. Но той беше силен и отдаден изцяло на семейството си и явно го вършеше с удоволствие. Такива бяха тогавашните софиянци.
Бях злояд и много слабичък, вейка. Тези, които ме познават сега, се смеят и вероятно не ми вярват, като имат предвид сегашните ми 105 килограма, но така беше и това беше голямата грижа на моите родители, особено на майка ми. Какво ли не правеше жената, за да напълнея с 1-2 килограма, водеше ме при най-известните педиатри, които ми изписваха разни лекарства-сиропи за отваряне на апетит, курортът също беше с тази цел. Да поживеем на чист въздух, та дано да проям. Да, ама не, би казал П. Бочаров. Светла му памет!
Цял ден бяхме сами с майка ми. Тя готвеше обяд, а аз си играех сам или със съседските деца. С мама ходехме на разходка в близката борова гора, по пътя за Боянския водопад, и събирахме борови връхчета. Добавяйки захар, мама вареше от тях боров мед като средство за апетит и напълняване, но за най-голямо съжаление на родителите ми консумацията на този боров мед тогава не доведе до желания ефект. Това стана много, много години по-късно, когато никой не очакваше, и сега се чудя как да се отърва от излишните килограми. Явно този боров мед и бил със забавено действие, ама откъде да знаем.
1942 г. в Бояна, по време на курорта. Младата жена до мен е дъщерята на хазяите Маргарита - студентката в Медицинска академия.
Тук ще отворя една скоба, за да разкажа за една романтична любовна история, в която и аз взимах участие. Спокойно, не се чудете, историята не беше моя, макар да имах пръст в нейното осъществяване.
Маргарита, голямата дъщеря на хазяите - красавица и студентка по медицина, имаше сериозен ухажор. Млад, красив, висок, строен юнкер от Военното на негово Величество училище или може би млад офицер току-що завършил въпросното училище. Ходеше със сабя и пелерина и често прескачаше до Бояна, за да види любимата си. Но вкъщи не идваше, явно връзката не е била приета за официална от родителите й, и той не е имал право да я посещава у тях. Тук започваше моята роля на “пощальон на Св. Валентин”. Те си кореспондираха с малки бележчици, които аз носех и предавах на получателя. Много ми харесваше тази роля и я вършех с удоволствие. Усърдието и акуратността ми бяха високо оценени и на сватбата им следващата година бях шафер Номер 1. За съжаление скоро след това Българската Армия влезе сериозно във военните действия на Втората световна война, той замина за фронта и никога не се завърна. Смъртта му не беше обявена, записаха го безследно изчезнал. Години след това Маргарита, вече лекар педиатър, се ожени за известен професор по химия. Виолета успешно завърши Право в Софийския университет и работеше като адвокат. Беше станала много интересна и чаровна жена.
Цял месец курортувахме в малката симпатична къща на хазяите, радвахме се на красивите цветя, посадени в градинката на двора, хапвахме от плодните дръвчета, каквито имаше доста в двора. Имаше едно дърво със странни за мене плодове, което привличаше вниманието ми. Оказа се, че е мушмула.
Дните минаваха в безгрижие, разходки и игри, но настъпваше денят на прибирането. Отново се връзваха денковете, куфарите с дрехи, чанти, кошници с кухненски прибори, дървените магарета, маса и столове. Всичко се натоварваше на голямата каруца и по живо, по здраво, седнал на капрата до каруцаря, моя милост се връщаше към градското си ежедневие, което през тази далечна вече 1943 година щеше коренно да се промени и да стане нов етап в моя живот. На 15 септември 1943 година станах ученик от 1-во отделение във Френския мъжки колеж “Св. Св. Кирил и Методий” на улица „Пиротска“ номер 9 в центъра на София.
Поглеждайки десетилетия назад, виждам прекрасни човешки отношения между почти непознати хора. Възхищавам се на саможертвата и всеотдайността, с която родителите са обгрижвали децата си.
Каква осанка имаха тогавашните офицери - високи, стройни, мъжествени, възпитани и красиви. Неслучайно френският пътешественик, посетил София през 1909 година, се възхищава от достойнството и мъжествеността на българските военни. Но това е минало!
Сега за летния отдих на Столичани се грижат стотици туроператори, предлагайки почивки и екскурзии по разни екзотични дестинации.