София преди и сега: В квартал "Изток"

Днешната ни фоторазходка в миналото ще се състои в известния квартал "Изток", заснет около началото на 70-те години на 20 век. Престижният жилищен комплекс е изграден десетилетие по-рано и до днес остава едно от предпочитаните места за живот в града. В 13 фотографии ще се опитaме да проследим какво се е променило до наши дни и какво - не. Разбира се, вашите спомени и лични разкази, допълващи снимките, са добре дошли.

Миене с водоноска на улица "Акад. Методи Попов" при пресечката с ул. "Чарлз Дарвин"

Сега на този ъгъл се намира посолството на Република Азербайджан. А откога тук не е минавала водоноска, не успяхме да установим.

Днешната улица "Акад. Методи Попов"

Стълбовете на уличното осветление се оказват един от най-устойчивите елементи през последните близо 45 години

Деца играят на площадката при бл. 46

Буйната зеленина днес скрива фасадата на блока

Колкото по-високо е антената, толкова по-добре

Булевард "Фредерик Жолио Кюри", поглед към "Цариградско шосе"

Раззеленена София скрива голяма част от днешния изглед

Бул. "Фредерик Жолио Кюри" с новите дипломатически блокове

Днес сградите на преден план отстъпват място на ново строителство

Дипломатическите блокове

Панорама към телевизионната кула, на преден план е приблизително пресечката на сегашните улици "Акад. Методи Попов" и "Чарлз Дарвин"

днес

---

В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)

След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.

Преминаване на времето

В килиите. Както вече видяхме, във всяка килия се намират от 1 до 4 затворника. Според правилника на затвора, килиите трябва да бъдат постоянно заключени. Отключват ги и затворниците излизат само сутрин, за да отидат по нужда, да се омият и да си почистят килиите, за да получат обеда и вечерята си и да се нахранят, От 2 до 4 ч. сл. пл. излизат на чист въздух в градината. Излизането на чист въздух и отварянето килиите и коридорите зависи от благоволението на директора и на надзирателите. Понякога килиите и коридорите са отворени по цял ден. Затворниците сноват навсякъде като мравки. Друг път са затворени и не се пускат даже на разходка! Тогава цари мъртва тишина. Чуват се само псувни и закани! Когато затворниците са в килиите си, те обикновено пушат и играят на карти, на „маца“ (дама). Това са начертани с тибишир, въглен и др. концентрични четвероъгълници, по които се движат бобчета или камъчета. Твърде често повтарят да си разказват извършените престъпления, съденето и осъждането им и др. Любим е разговорът на затворниците за предстоящи помилвания, амнистии, предсрочни освобождения, промяна на правителството, обявяване на война и пр. Във всяка килия има и сериозни, но има и смешници, които, макар с глупости, търсят да развеселяват и разсмиват другарите си. Във всеки етаж на всяко крило има по някой музикант с гайда, цигулка, мандолина, китара, тамбура, дайре и пр.

От време на време, в дневните или вечерни затишия, се разнасят музикалните звукове и се зачуят весели провиквания от килиите. Намират се и певци, които изпяват някоя серенада или с безцензурно съдържание любовна песен. Рядко са ония, които четат. Обикновено, нито денем, нито нощем е достатъчно светло за четене. Кърпенето и поскането стават рядко, защото, освен че не е достатъчно светло, но още е и студено за разсъбличане. Тази работа се оставя за в градината, на слънчев припек, край каменната стена. Вечерно време е редът на приказките и на войната с дървениците. Когато понякога, денем, по благоволението на някой от добросърдечните дежурни надзиратели, килиите не са заключени, затворниците си правят посещения по килиите или се разхождат в коридора на крилото на етажа.

Има организирани апашки дружини за кражби по килиите. Опитът е заставил привилегированите затворници да си имат свои собствени куфари, с които заключват килиите си, когато последните остават празни.

Според правилника за окръжните затвори (спец. такъв за ц. затв. няма) от 1919 год. на затворниците е забранено: 1) Пушене, освен в двора (в централния затвор денонощно се пуши по килии и коридори, за това цялото здание е опушено); 2) Пение и викане (пее се и се вика по коридорите, чуват се и музикални инструменти); 3) Хазартни игри (такива се играят, както в килиите, така и в двора); 4) Продажби и покупки - (такива се извьршват, като на бит пазар: облекло, обувки, часовници, пръстени и др.); 5) Чиновниците от затвора да ядат със затворниците. (При Пашата често обядваше директорът. А дежурните надзиратели бяха по право всеки ден на трапезата му); 6) Да имат повече от 5 лева, (имат със стотици и хиляди, защото трябват, както за дюкянчето така и за подаръци и подкупи. В затвора, повече от всякъде, всичко само с пари става)!

В градината на разходка: Всеки ден от 2 до 4 ч. сл. пл., когато времето благоприятствува, затворниците се пускат на разходка в градината. През това време аз ходех между тях и ги изучвах.

Най-напред прави силно впечатление пъстрата картина, която представя вънкашността на затворниците по облекло и възраст. Тук са размесени боси, окъсани и гологлави необръснати затворници с такива елегантно облечени с колосани яки и ръкавели, с бомбета, лачени чипици и пр. Размесени са белобради старци със симпатични юноши. Черни мръсни манговци - с изнежени граждани.

Прави извънредно лошо впечатление грозният порнографски речник на затворниците. Този голям народен порок се чува в училището, на улицата, на площада, в градините, на пазаря, по кръчмите, кафенетата, бирариите, но най-много — в затвора. Тук няма изречение без псувня или друга мръсна полова дума. След като попъплят по разни посоки, затворниците обикновено сядат на групи, на слънце.

Край северната и източната стена на оградата на градината, които сл. пл. са осветени от слънцето, насядат на припек на слънцето групово: 1) на източния край на северната стена е групата на интелигенцията - чиновниците, Трендафилов, Коцев, Бен Иосиф, железничар в униформа, финансов инспектор и др. Всички са сериозни. Четат вестници, книги и играят на табла. Там се чуват рядко шеги и смях. Това е кафене България. Все за новини приказват и за такива питат случайните си интелигентни посетители. На запад от тях е образувано голямото колело на комарджиите. Върху постлано одеяло или хаба с голяма сериозност и силно раздразнение се хвърлят заровете. Шепите банкноти минават от ръце в ръце. Това е съдбоносната рулетка на Монте Карло, която твърде рядко донася щастие, но често — нещастие. Понякога даже струва и живота на играчите. На една страна до тях се играе на карти - все с пари. Тия две игри са твърде много разпространени между криминалните затворници. Често пъти, след като проиграят парите, играят на часовника, на пръстени, на предметите от облеклото, дори и на хляба. Често пъти се свършват с караници, побои, дори и наранявания. Формално тия игри са забранени, но пак се играят, уж не хазартно. Няма стая без карти за игра. Често пъти те са изпокъсани и оцапани, до неузнаваемост. По липса на такива, прибегнато е към изобретателност. Изрязани са картончета от кутиите за папироси, на които грубо са нацапани знаците на картите за игра. И с тях се задоволяват бедните затворници. По-нататък е кръжока на манговците (това е циганската махала). Всички са млади и здрави хора. Свирят на тамбура, играят хоро и правят весели шеги: израз на циганското безгрижие и весел живот. По-нататък е групата на русняците около 10 човека. Това е Русия. Всички са млади хора. Насядали и налягали в разни положения. Говорят за световната политика и за последната война. Настроението е весело. 

По-нататък е групата на Пирдопската околия. Това е пирдопско. От тази околия са най-много затворници. Говорят го фалшивите банкноти, фабрикувани в с. Буново, фабрикувани от софиянци, буновци и др. Полуголи млади манговци правят пеливанлък. Около тях се наслаждава група младежи. Това е цирка. „Шебеко' и „Гилзата“ играят на табла. Голяма група любопитни ги заобиколила и гледа, „Шебеко“, с духовити шеги, дразни „Гилзата", който се сърди. Това причинява смях и веселие в зрителите. „Клембока“, полегнал до прозорците, сегис-тогис изпуска по някоя псувня към веселата публика. По-нататък редица младежи играят на надтичване, надскачане, на кубе и пр. и пр. Тук е спортно игрище. Общо веселие. По-нататък циганче, с голям орлов, бурбонски, нос свири с гусла, а други младежи играят весело хоро. В средата на градината оре орач. Затворниците се надварят да вземат плуга и да поорат малко. Мило им за земята. Други се наредили край браздите и разискват върху качеството на почвата, начина на орането, сеянето и пр. Татък съвършено отделно седят и сериозно играят на импровизиран от тях шах двама едри, руси младежи. Това са двамата „Дойчовци", които убили Файтонджията, който ги карал от Ихтиман по Сулудервент. 

Между тия групи и край пътеките на градината са насядали отделни, или най-много по двама, съблекли скъсаните кирляви, прилични на мушама ризи, наметнали на гърба горна скъсана драха, с най-голямо внимание и усърдие търсят и безжалостно унищожават с ноктите си едрите, пълни с кръв въшки. Неколцина изобретателни, големи практици, хора с дълъг опит, наклали при боклука огън от слама, хартия и клечки. Протягат над него дрехите си. Силно напечените паразити се отпускат от дрехата, падат масово в огъня и пракат, като че ли се пукат пуканки. Някои от затворниците вярват, че въшки има и в тревата, затова внимават къде да седнат, да не бъдат нападнати от нахалните опасни паразити. Някои си пък кърпят дрипите с дрипи! Други приспособили скъсаните одеяла за дрехи. Не се познава скъсано одеяло ли е метнато на гърба или е одеяло обърнато на дрипава дреха. Има до такава степен скъсани горни панталони (долни няма), щото на мнозина се виждат голите мръсни меса. Това са възрастни затворници, лежали дълго време в затвора, без домашна помощ. Слаби, бледи, жълти и потъмнели, приличат на смъртници! Кандидати за онзи свят!

Двата часа прекарвани на въздух и слънце изминват като две минути. Ето че се чува отвратителения звук на пукнатия звънец за влизане в затвора. Колкото за излизането всеки бърза по-скоро да изскочи навън, толкова сега всеки се мъкне полека, да влезе последен в хладната страшна тъмница!

Въоръженият караул, охраняващ затвора

Колелото, звънеца, кликачите, „сладката дума“

Видяхме, че големият централен коридор, от който начеват четирите кръстообразни крила на затвора, от затворниците е кръстен „колелото“. Този коридор играе твърде важна роля в живота на затвора. На него обикалят часовите, които пазят заключените железни входове на вратата на всеки етаж. От него се подават честите през деня сигнали с пукнатия звънец, който издава извънредно неприятен звук: за обяд, за вечеря, за излизане на разходка, за прибиране от нея, за прибиране от коридорите в килиите, за затваряне килиите, за проверка, спане и пр.

Сутрин от разсъмване до стъмване, от него, от време на време, се чува гласът на така наречените „кликачи“. Първо сутрин викат имената на тия, които трябва да отиват в града по съдилащата, следователите и пр. След това викат работниците и заболелите. От тогава вече се начева викането на затворниците, на които са дошли посетители. Понякога, с особен гръмлив тържествен провлечен глас извиква „кликача": „Петко Стоянов (например) за освобождениеее“! Всички затворници се раздвижват, тичат към колелото да видят кой е щастливецът, който се избавя от „ада", като викат: „Чакай да го видиме, кой е този щастливец, бе! Други се провикват: „Ох, сладката думица! Кога ще я чуя и аз, па тогава да умра! Щастливецът тича към дежурната стая да узнае кога ще бъде освободен. Връща се тичишком и си прибира багажа! Наскачали около него, завистливо го гледат другарите му! Той е зашеметен от радост. Обикновено освободеният е извънредно щедър. Той подарява всичко каквото е имал в затвора: хранителни припаси, постилки, покривки и др. Засмян до уши, сбогува се с всички другари, с ключари и техните помощници. Ако разполага, спуска на всеки от последните по нещо в ръката. Неговото тръгване изскубва дълбоки въздишки на другарите му: кога ще дойде и техния ред да се избавят от този земен ад!

Вижте също:

В софийската Бастилия (част 1 - сградата)
В софийската Бастилия (част 2 - животът в затвора)
В софийската Бастилия (част 4 - религията и жената в затвора)
В софийската Бастилия (част 5 - страшните наказания в затвора)

---

Новата загадка

Къде е правена днешната снимка?

---

В софийската Бастилия (част 2 - животът в затвора)

След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.

...Откакто свят светува, две са най-могъщите сили в света - на мъжа парата, на жената красотата. Ето защо, хумористите казват, че мъжът с парата, а жената с красотата могат да изкушат даже Св. Петра да ги пусне в рая. Първата от тия всемогъщи сили - парата, е всякога действувала, действува и вечно ще действува, както във всички затвори, така и в централния затвор. Всякога заможните осъдени са били привилегировани в затвора: ...

Пашата на затвора

От всички затворени по чл. 4 най-щедро, на време и умело е давал известният покойник търговец-милионер Никола Алтимирски. С десетина хиляди лв. на директора на затвора и други по-дребни суми на по-долния персонал, според думите му, той бе съумял да си откупи почти пълна свобода за излизане от затвора и три стаи в политическото отделение. В едната се беше разкошно уредил той самия. Във втората беше наредил своя кухня с готвач, затворник. В третата живееха готвача и прислужника му — затворник. Всяка сутрин, също както в ресторантите, готвача се върщаше от пазаря с кокошки, месо, риба, хляб, зеленчуции и пр. Ехтеше зданието от цепене дърва върху циментовия под, в самата кухня, палеше се огън, вряха тенджери с няколко ястиета, слагаше се разкошна трапеза, на която като почти постоянни гости бяха затворните органи, от които зависеше пускането в града: директор, дежурен надзирател, секретар и писар (дядото). Ядеше се, пиеше се ракия и вино, сърбаше се кафе, като се пушеше, играеха се карти или табла, до късно вечер. По някога, повече за утеха, се чуеше особния глас на „пашата“ да пее: „Ах бейолунун конаклари, яндъ да яндъ, кюл олду“! Или „Слънцето трепти изгрява зад зелената гора“! Сутрин от рано се разкашляше, развикаше, по-скоро прислугата да му донесе обущата и закуската. Закусваше и бързо излизаше от затвора. Пред вратата го чакаше нов първоразряден файтон с грамадни сиви с красива упряж коне. Пашата се качва във файтона, файтонджията държи фуражката си в ръка. Качва се стражаря на капрата, държащ вертикално пушката с набучен нож. Всичко това даваше вид, че пътува големец, придружаван от стражаря да пази живота му, от злосторници, а не конвоиран затворник. Обикновено Пашата излизаше около 8 ч. пр. пл. и се върщаше вечер около същия час. В града отиваше право в кантората си, (там е и дома му), където през целия ден упражняваше търговските си работи.

Денем само празничен ден можеше Пашата да се види в затвора. Станеше късно, закусеше, облечеше се в празнично облекло, вирнати мустаки, издадено благоутробие, важно лице излезеше из стаята си, изпроводен от ординареца си, съпроводен почтително от някой от другарите по затвор, пашата тръгнеше по тесния светъл коридор да отива на разходка в градината. Всеки, който го срещнеше, сваляше му шапка и му правеше път. Пашата хвърляше важни погледи на дясно и на ляво, доближаваше си ръката до шапката, за някои си я похващаше, а за други дори я и повдигаше. Ключари, надзиратели, даже и директора, благоговееха пред него. В градината Пашата се само изправяше някъде до стената, на слънце, поразгледаша разхождащите се другари затворници, подхвърлеше по някоя шега и скоро се прибираше в стаята си. Той не обичаше да ходи. След някой „пасианс“, игра на карти или на табла, се слагаше празничния обед. На него понякога се поканваше и затворническия свещеник, архимандрит Антим Върбанов. Обядът се продължаваше дълго време. След него продължителна почивка, на леглото. Пак малка разходка, пак игра и дълга вечеря.

Как прекарват затвора обикновените затворници

Несъмнено, назначението на софийския централен затвор е било такова, каквото е онова на западноевропейските такива: да приема осъдените на дълго време от цялото царство престъпници, да им представи сгоди за живот и за възпитание, щото те да излизат от затвора поправени граждани. В подобните затвори на запад е приета така наречената „селюлна“ (килийна) система, т. е. всеки затворник живее в отделна стаичка (килия). В църква, в клас, на работа и пр. затворниците са с мрежа на лицето, за да не се познават помежду си и от външни лица. Забранено им е да разговарят. По строго определена програма, непрекъснато се действува върху възпитанието, образованието и даването занаят на всеки затворник. Така щото през време на прекараните няколко години в затвора, престъпникът да се направи възпитан, достатъчно образован и със занаят за прехрана човек - поправен, безопасен, полезен гражданин.

Помещения: Видяхме, че само 2/3 от помещенията (две от трите предвидени само за затворници крила) на затвора, предвидени за затворници, са построени. В град София няма отделен окръжен затвор. Ценралният затвор служи и за такъв. Ето защо, в него, освен дългосрочните затворници, се затварят още и всички престъпници от софийския окръг, които са още под следствие (предварителен затвор) и такива, които са осъдени даже на най-късите срокове (по на няколко месеци). Освен това, в него всекидневно пристигат затворници от провинцията и остават било докато им се разглеждат делата в апелативния и касационния съд, било които са били викани като свидетели. Тази е причината, че в 240-те стаи на затвора се затварят често пъти до 800—1000 затворници. Или средно се падат около по 4, наместо само по един затворник в килия.

Мобилировка: В западноевропейските затвори във всяка килия има сгъваем железен креват. Той се разгъва само вечер, за спане. Денем е сгънат и представя от себе си шкаф (маса), на която затворникът може да чете, пише и работи. Всеки затворник има металически кана, чаша за вода и гърне за ходене по нужда. У нас, видяхме, че първоначално е било имало кревати с потребите за спане. Но сега почти ги няма. Съд за държане вода и чаша за пиене от нея няма в килиите. Затворниците си купуват стомни, от които пият общо в килията. А всякога в затвора има сифилитици и бленораги. Общото пиене вода от стомните е причина за предаване тия опасни венерически болести на здравите затворници. Гърнета за ходене повън в килиите няма. Само в някои от тях има вехти, олюскани, счупени, вонящи чугунени кофи за ходена по нужда нощем. От вечерната проверка до утринното разбуждане, килиите са заключени. Заключена е и желязната врата на входа във всяко крило. Ключовете се пазят в дежурния ключар, който нощува в дежурната стая на етажа, която е на колелото. На всеки етаж и на всяко крило има по един двоен нужник и до него чешма. Ще каже, че на 40 стаи във всяко крило, в което има около 160 души затворници, има по един двоен нужник. Когато сутрин се отворят килиите да излизат затворниците да отиват по нужда и да се мият, всички рукват да тичат към нужниците. За няколко минути не само подът на нужниците е покрит с нечистотии и пикоч, но още и пред самите нужници. Невъобразима смрад! Понеже храната се състои от черен хляб, боб или зеле, то повечето от затворниците не могат да издържат ходенето по нужда до сутринта.

От стаите, в които няма кофа, често пъти нощем се раздават отчаяни викове и блъскане вратата да отиде ключарят да отвори, да отиде нуждающият се по нужда. Докато да отиде часовият да събуди ключаря, който или благоволява, с псувни, лениво да отиде да отвори, или не, често пъти тежкият товар се изтърсва зад вратата на килията. Тогава пък се чуват викове и псувни от другите затворници в килията. На 5.III.1922 год., като се разхождах, видях под прозорците на една от килиите на западното крило вехта войнишка фуражка, пълна с грамадно, като от мечка извержение. Тя бе изхвърлена през железата на прозорчето.

Проветряването е недостатъчно, за което в целия затвор се усеща особна специфична смрад на нужници, мухъл, влага.

Отоплението на затвора е парно. Често бива неизправно. Отопление не се прави редовно. Ето защо, даже лятно време, масивно построените с бетонен под, с малки прозорчета, килии са студени. А зимно време те са същински ледници. Голяма част от затворниците си набавят на собствени средства чугунени или ламаринови печки и потребното топливо, че си отопляват килиите, за да не замръзнат в тях. Понеже при строенето на зданието не са направени кумини, то тръбите на печките се прекарват през стъклата на прозорчетата. От това някои от стените на стаите, както отвътре, така и отвън, са ужасно опушени.

Осветлението е електрическо - от градската инсталация. Както в града, то е нередовно и в затвора. Някои от затворниците си имат лампи или свещи.

Храната на затворниците е твърде незадоволителна, както по количество, така и по качество. Дневната дажба е 800 гр. черен и с нечистотии хляб. Най-често се готвят сух боб с кокаляци, зеле и картофи. Много често топлата храна, под разни предлози, се заменява с миниатюрно късче сирене. Сутринна закуска не се дава. Ето защо, от домовете на затворниците постоянно се носят пари и хранителни припаси: хляб, сирене, кашкавал, пастърма, салами, суджуци, сардели, плодове и др. Пазарен и празничен ден пред затвора е цял пазар от донесени от селянки хранителни припаси на свои затворници. Ония нещастници, които не получават пари и хранителни припаси от домовете си, допълват недостига от храната си с излишъка на ония, които получават такава от домовете си. Всеки такъв е храненик, като куче на турчин, на някой по-заможен затворник. Той му яде остатъка от твърдия черен хляб или облизва останалите на дъното на съдчето кокаляци. Във всеки етаж на всяко крило има турната бака (съд), в който негладните затворници изсипват остатъците от храната си. Гладните тичат и се надварят, също както кучетата, кой да изгребе и излапа изхвърлените остатъци. Има до такава степен изгладнели затворници, които изравят из боклука на двора оцапаните кори и залъците, след като ги само поотдухнат, гладно ги поглъщат. От там изравят опалците, нещастниците, които пушат и нямат пари да си купят тютюн. Средство за разпространението на венерическите болести.

Дюкянчето (лавката) на затвора. В затвора, при „колелото“, има отделено място, в което е уредено дюкянче (лавка), от съдържател. То е прилично на войнишките такива. В него се намира всичко, което е потребно по храната, подържането облеклото и обувките, по кореспонденцията и тютюн. Продава се по цени, утвърдени от директора на затвора. Дюкянчето е една въпиюща необходимост в затвора. Понеже утринна закуска не се дава на затворниците, то сутрин пред дюкянчето (не се влиза в него) е пълно със затворници, така както нa ж. пътните гари е пълно от пътници. Всеки бърза да си купи закуската и да си изпие чая, преди да е ударил проклетият пукнат звънец за влизане в килиите. Почти всичките пари, които затворниците получават от домовете си, отиват в дюкянчето. Там затворниците черпят с храна или чай ключарите и помощниците им, за да бъдат добре разположени към тях. При всичко това, има хора, които от глад са станали малокръвни, измършавели и заприличали на сенки.

Специално тъмнично облекло, според правилника (тъмно-жълтеникав шаяк с черни вертикални линии) има малко и то е неизправно. Ето защо, в такъв са облечени само най-тежките престъпници и ония, които са съвършено оголели. Има затворници до такава степен оголели, че им се виждат месата.

За чистоплътността на затворниците в подземния етаж има бани, които са недостатъчни, неизправни и нередовно отоплявани. Па кой смее да се къпе и да отиде да легне в ледената килия! Практически баните служат за перални за тия, които имат какво да перат. 

Болничен лазарет със санитарен персонал няма, за което болните се изпращат на лечение в арестантското отделение на Александровската болница. Болничните лекар и фелдшер дохождат в затвора периодично, а не, според правилника, всеки ден.

В дните, в които дохожда лекарят, (два пъти в седмицата) от рано сутрин се трупат болни пред вратата на така наречената амбулатория - стая в „политическия коридор“, да бъдат вписани в книгата на болните. Това прави фелдшерът, ако е дошъл. Той прави първото преглеждане, като не записва тия, които той определя за не много болни. Често пъти болните чакат до обяд, без лекарят да е дошъл. Разотиват се с псувни. Лекарят прави нов избор. Отбелязва да бъдат изпратени в болницата само съвършено болните. Другите връща. Книгата за болните се праща на прокурора при окр. съд за разрешение да се изпратят болните в болницата. Често пъти това разрешение не се получава същия ден, а последния и на всички вписани не се разрешава, след това се пита по телефона има ли място в „арестанското отделение“ на болницата. Там от четирите стаи 2 са заети от „политическите“ (по чл. 4) затворници. За около хилядата затворници са оставени само две стаи с около 20 легла. Ето защо, почти всякога са заети. За новозаболелите няма място. Едва когато изпишат някой болен, тогава може да се изпраща новозаболял. Ето защо, често пъти болните закарват от затвора в болницата, когато са вече в агония. Те, след ден-два умират в арестанското отделение, а не в специалната стая. Такъв бе случая със софийския общественик Ив. Хр. Попов, закаран в болницата и след един ден починал.

Според правилника за окр. затвори 1919 год. прилепчиво болните трябва да бъдат в отделни помещения. В ц. затвор сифилитиците и краставите са заедно с другите. В началото на 1927 год. в затвора имаше сифилитици около 40 души.

Така че един осъден на няколкогодишен затвор, ако няма представата каква е уредбата на затвора и не се е приготвил за постъпване в него, ще изпадне в следното тежко положение: 1) ще спи без постилка и покривка във влажна студена килия върху студен циментов под; 2) до обяд ще стои гладен, за да получи недостатъчни и недоброкачествени обяд и вечеря; 3) Да бъде яден от въшки, блъхи и дървеници; 4) Да бъде заразен от венерическа болест, чрез пиене вода; 5) когато неминуемо се разболее, да изнемогва без медицинска помощ. Да бъде изпратен в болницата, когато е вече на умиране.

За да не изпадне в това тежко положение, отиващия в централния затвор, трябва да е наредил, щото с неговото там пристигане да му са донесени топли постилки, покривки, храна и съд за вода. Да се е запасил с достатъчно пари. За да не бъде поставен в стая при апаши, трябва да даде нещо на надзирателя и на ключаря. Сутрин ще си купува закуска от дюкянчето, което е на колелото. Обяда и вечерята ще се попълва от същото. Който не знае съществующия ред в затвора, който няма материални средства и който не знае да дава, той е обречен, след адски мъки, да си повреди здравето и да си изгуби живота.

В затвора не трябва да се мисли, а да се живее в животинско състояние - машинално. От недостатъчната храна, от страшната обстановка за живот и от многото мислене, някои си полудяват в затвора. Както всички заболели, така и полуделите, не се изпращат своевременно в психиатрическото отделение на Александровската болница. Опитват се да ги изцерят с „дървото". От отчаяние в живота, някои си се самоубиват, чрез хвърляне от четвъртия етаж на „колелото“. Хвърлилият се долу на плочите е вече сигурен смазан труп.

В затвора се предава следният оригинален случай на самоубийство от „колелото“: жената на новодокаран затворник чиновник, често дохождала при мъжа си, като все му искала пари „да живее!“ Иначе, според закона зa разводите, щяла била да поиска развод и да се омъжи за другиго, за да „живее“! Мъжът я увещавал да не прави това. В отчаянието си, един ден се хвърлил от „колелото“ и моментално издъхнал. На следния ден жената пак дошла с настроение да измъчва нещастния си мъж, но узнала, че той се бил вече отървал от нея. Тя станала свободна да живее и да се наживее!

В затвора, случайно попадналите добри хора, могат да бъдат ограбени, изнудени, окрадени, дори и убити от разните апаши и бандити, заедно с които ще бъдат затворени.

Но в затвора може да се усъвършенствува и изкуството на джебчилъкът, на отварянето брави, ключове и катанци, на разни обири и пр. Там се преподава от старите катили как да се държи подсъдимият пред съдиите, как да отговаря и пр. Най-после там се решава, когато някой бъде освободен, как да си отмъсти на затворното началство, което се отнася жестоко спрямо тях. Така бе смъртно наранен жестокият надзирател Иванов и пр.


Вижте също:
В софийската Бастилия (част 1 - сградата)

В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)

В софийската Бастилия (част 4 - религията и жената в затвора)

В софийската Бастилия (част 5 - страшните наказания в затвора)

---

В софийската Бастилия (част 1 - сградата)

След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия. Започваме с кратка извадка, описваща зданието на затвора.

История и кратко описание на Централния затвор

След няколко кръшкания из полумрачни кални улици, файтонът спря пред грамадно здание. Над голямата решетчата врата на електрическата светлина с тръпки по тялото прочетох надписа с едри черни букви: "Централен затвор". Пред вратата се разхождаше въоръжен с пушка часови. От вътрешната страна на вратата стоеше едрият вратар, облечен в тъмно сив шинел и такава фуражка. Като ни видя, отвори вратата. Влязох следван от войника. Аз бях вече в затвора: в ада, в който по думите на затворниците много лесно се влиза, но извънредно мъчно се излиза!

Централният затвор е грамадно масивно здание, построено на северната страна на гр. София. Строено е през 1904—1911 г. Построено е по плана на западноевропейските поправителни заведения. Назначението му е било да прибира осъдените на дълги срокове криминални престъпници и да им действува поправително. В него да влизат престъпници, а да излизат поправени, добри граждани. Планът на затвора е кръстообразно здание. Четрите крила начеват от обширен централен коридор, наречен от затворниците „колелото“. Последното е покрито с грамаден купол (кубе) с прозорци. Всеки етаж на колелото е опасан с широк коридор с железни перила. Южното, източното и западното крила са построени. Северното още не е направено. Зданието е обиколено от петметрова дебела каменна стена. На четирите й ъгли има по една куличка, в която пази часови. Между южното и източното крила са разположени домакинските постройки и женското отделение.

На всеки от трите етажи на всяко крило има по 40 стаи или 3х40=120 стаи във всяко крило. В двете затворнически крила има 2х120=240 стаи. На всеки етаж във всяко крило има по един нужник от по две отделения. Или на 40 стаи, с около 160 души затворници — по един нужник. При нужниците има по една чешма. Пространството между южното и западното крила се нарича "малката градина“ (двор). Онова между източното и западното крила —„голямата градина“ (двор). Първата служи за разходка на "политическите" затворници, а втората - на другите такива. В южното крило са разположени административните постройки (канцеларии, спални и др.) и „политическото отделение". Долният етаж (подземният) на целият затвор служи за работилници, баня, карцери и др. Другите три етажа са разпределени на малки (2х4 м.) килийки, които служат за затваряне (жилища) на затворниците. Подът е циментиран бетон, стените са тухлени, малките прозорчета са високо към тавана, за да не може да се вижда през тях навън. Те са препречени със здрави железни решетки.

Вратата е от масивно дърво, обкована с желязо. Има малко контролно прозорче на нея. Първоначално в килиите е имало по един железен креват с потребното за спане. После постилките и покривките са се били изпокъсали. Повечето от железните кревати са се били изпочупили. Наместо да бъдат поправени, материалът им е бил използван за домакински нужди. Така че сега в килиите са останали съвсем малко легла, без потреби за спане. Останали са тук-таме по някой неизправен креват и някои скъсан и изгнил мухлясал сламеник. Устройството на женското отделение не е килийно, а - както домакинските здания: с обикновени врати и големи прозорци.

...

Като се влезе в затвора през външната врата, минава се през едноетажното здание на административните тъмнични учреждения: стаите на директора, поддиректора, канцеларията, гостенната, дежурната и др. От средата на големия коридор, около който са наредени споменатите стаи, се минава през две последователни врати, изкачват се няколко стълби (около 2 м. в.) и се влиза в дълъг, тесен, наречен „политически коридор“. В дясно и ляво на него са разположени 6 стаи, номерирани от 1 до 6. Номерацията върви по променно, както по улиците, по двете страни. Стая № 1, от ляво, (юг). В нея са настанени Рачо Петров и Богдан Бошнаков. И двамата осъдени. Стаята е голяма 4х4. Подът е циментиран. Тухлените стени са дебели около 60 см. Има само дае прозорчета (1х0,90) към юг. Те са високо към тавана - по-високо от човешкия ръст, за което през тях не може да се гледа навън. Отвън са препречени с яки железа, за да не може да се бяга. Стените са белисани с вар.

...

Вижте също:

В софийската Бастилия (част 2 - животът в затвора)
В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)
В софийската Бастилия (част 4 - религията и жената в затвора)
В софийската Бастилия (част 5 - страшните наказания в затвора)

---

Новата загадка

Днешната снимка е направена по време на една августовска разходка в слънчева София през 1943 г. По добра традиция питаме кое е мястото, запечатно на фотографията:

Кадърът е любезно предоставен от семейния архив на г-н Тодор Танев.

---

Какво четяха децата на Стара София

"Къща без книги е като стая без прозорци."

Хайнрих Ман

  Какво четяха децата на Стара София

Крикор Асланян

Казват, че най-добрият приятел на човека е кучето. Аз бих го поставил на второ място.

За мен най-добрия приятел на Човека е Книгата!

Любимата може да те напусне, съпругът или съпругата да ти изневери, приятел може да те предаде, даже кучето ти може да те ухапе, но Книгата никога няма да ти изневери, да те предаде или ухапе. Книгата е един прозорец към света и с всяка следваща пред теб се отваря още един прозорец.

Научих се да чета на 6 годинки. Първата  ми книга беше приказка за едно куче. Мисля, че се казваше Мурджо. Преостете ми, ако греша, но беше много отдавна. Малка книжка с твърди корици, която ме покори за цял живот. От този момент не ме интересуваха играчките. За всички празници - Нова година, имен или рожден ден, исках да ми подаряват само и единствено книги.

В началото бяха приказките на Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Асен Босев, Братя Грим, Андерсен и Шарл Перо и много други майстори на детските приказки запълваха с години малката ми библиотечка. Малко по малко тя порасна, забогатя, но не остаря.

Сборници с детски приказки - “Приказки от цял свят”, “Български детски приказки”, “Дядо разказва” и  много, много  други, ни пренасяха ежедневно в разни чудни, непознати светове. В тях Доброто винаги побеждаваше, трудолюбието се възнаграждаваше, Юнакът беше възхваляван, умът възтържествуваше, а скромността беше украса на Човека. Само злите магьосници,  вещиците, триглавите змейове и лошите  великани умираха.

Гълтахме страница след страница, изживявайки заедно с Кай и Герда приключенията им в “Снежната кралица”. Възхищавахме се от остроумието и находчивоста на Котарака в чизми, бяхме съпричастни със съдбата на Хензел и Гретел, треперехме от лошия Вълк, който искаше да изяде  Червената шапчица и с облекчение  и благодарност посрещахме Ловеца-спасител.

Не знам какви са вълененията на днешните деца, държейки “таблет” в ръчичките си, но ние и днес се вълнуваме, препрочитайки за N-ти път “Без дом” на френския писател Хектор Мало. Със сълзи на очи четяхме приключенията на малкия Реми, на дядо Виталис и трупата му, състояща се от кученцето Капи и маймунката Добродушко.

Децата от моето поколение четяхме много. Книгите бяха неразделна част от живота ни. Четяхме, споделяхме, коментирахме героите и събитията от прочетените книги. Вживявахме се в любимите ни герои и в игрите взимахме техните имена.

Силно впечателен от книгата на Едгар Барроуз “Тарзан - господарят  на джунглата" и особено след появата на американския актьор Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан, изцяло бях погълнат от този литературен и филмов герой и в игрите бях Тарзан - детето, отгледано от стадо африкански маймуни. Пантерата Чита, бялата красавица Джейн бяха мои приятели. Панчо, приятелче от махалата, беше граф Венгтимилиа от “Червеният корсар”, а братовчедка ми - Графиня Монтелимар.

След периода на приказките, настъпи ерата на приключенските романи. Вече бяхме поотраснали и ни се искаше да пътуваме малко по-далече от Страната на чудесата, където ни беше завела Алиса на Луис Карол. Особено на нас, момчетата, ни се искаше нещо по-войнствено от “Двойната Лотхен”, “Хвърчащата класна стая” на Ерих Кестнер и “Дневникът на един ученик”.

Дивият Запад се разкри пред нас с цялата си дива прелест - прериите на Аризона, Скалистите планини, където властваше мечката гризли, керемидено-червените скали на каньоните в Юта, които сякаш се отразяваха на лицата на индиянците от племената навахо, апахи и техните смъртни врагове команчите.

Благодарение на един немец на име Карл Май, който никога не беше стъпвал на Американския континент, ние се запознавахме с тази далечна страна и бяхме свидетели на битките между бели и червенокожи. Мечтаехме да сме Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд), или Огнената ръка (Олд Файерхенд), приятели на вожда на апахите Винету, за да търсим заедно “Съкровището на Сребърното езеро”. Карл Май имаше и няколко романа, чието действие се развиваше в Близкия Изток - “През пустинята” и “Дивият Кюрдистан”, където главен герой пак беше Поразяващата ръка, но вече с друго име.  Когато най-после се появиха филми по тези романи, вече бяхме големи и те не ни развълнуваха силно. Бяхме вече преминали към друга литература. Но за нея ще поговорим след малко. Предстоят ни незабравими приключения с героите на Майн Рид, Емилио Салгари, Фенимор Купър и др.

След “Квартеронка”, “Конникът без глава” и “Ловци на скалпове” участвахме в боевете при крепоста  Шамбли - Канада.

Фенимор Купър описва с точността на швейцарски часовник битката между англичани и французи, отвличането на двете дъщери на английски командир и спасяването им от Ястребово око (последният мохикан). В действителност той не е последният член на това войствено и гордо племе - мохавките или мохиканите. Те и до ден днешен живеят в резервата Канаваке, близо до Монтреал, както и в резервата на Ока, край бреговете на река Хъдзън, на около 30-40 км. от Монтреал. Мохавките са част от Петте нации - индиански племена, населявали бреговете на величествената река Свети Лаврентий. Тези племена са били вражески настроени спрямо французите и са помагали на англичаните при завземането на териториите на Нова Франция (днес провинция Квебек в Канада)

         

“Стас и Нели” на Х. Сенкевич, незабравимите научно-фантастични романи на Жул Верн - “Капитан Немо”, “Пътешествие около света за 80 дни”, “Децата на капитан Грант” и десетки други романи на този велик френски писател, описал като фантастика много от днешните технически постижения, още век преди да бъдат реализирани. Неимоверно интересните романи на българския му колега Емил Коралов ни вълнуваха не по-малко от романите на Ж. Верн. Интересно дали днес нашите деца и внуци са чували за този талантлив български писател.

“Гъливер в страната ла лилипутите” на Джонатан Суифт беше сред предпочитаните четива сред децата от моето поколение.

Когато днес четем по вестницита за сомалийските пирати, не чувстваме никаква романтика в техните действия. Чист бандитизъм! Пиратите в романите на Емилио Салгари бяха съвсем други. И те грабеха, плячкосваха, пленяваха и искаха откуп, но го вършеха с “благородна” цел. Откровено казано, може би отминалите години са обгърнали действията на "Черният пират", на "Червеният  корсар", "Сандокан" и на “Синът на червения пират” и другите пиратски романи от миналото с някаква романтична аура, която в действителност съществува само в нашето юношеско въображение.

Когато отидете в Лондон, посетете Уестмистърското абатство и вероятно ще ви направи впечатление огромният брой адмирали на Кралството, погребани там като велики хора. Някои от тях са били пирати, които давали част от плячката от ограбените и потопени френски, испански, италиански и други вражески на Англия кораби на Краля и той ги е издигал в адмиралски чин. Титлите са безплатни! Освен това тези пирати-адмирали, при нужда, са се ползвали от закрилата на Кралския военен флот.

Криминалета наричахме романи като “Знакът на четиримата”, “Баскервилското куче” и др. Авторът Конан Дойл беше търсен и много четен. Неговите герои Шерлок Холмс и Д-р Уотсън бяха любими на много поколения софийски юноши и младежи. Пък и по-възрастните не се отказваха от тези изключително забавни романи.

Всяка седмица някакво издателство пускаше на пазара мини криминалета от Е. Брин. В тези мини романчета действието се развиваше в мъглата на Лондон или някой друг тайнствен град в Западна Европа. Едва след 1944 година се разбра (от широката маса читатели), че под този псевдоним се крият българските писатели Спас Икономов и Павел Вежинов. Книжлетата бяха голям формат, но много тънки - 20-тина страници. Учебникът ми по география беше много голям формат и аз скришом четях тези криминалета, симулирайки учене на урока по география.

С появата на младежките пъпки в нас заговори желанието за близост с момичетата. Теми като любов и секс бяха табу в семействата ни, трябваше да получим информация от литературата, най-вече от художествената. До друга нямахме достъп. А и в училище на такива теми не се говореше. Появиха се романи като “Капитан Драйфус”, “Мъртвите сибирски полета”, “Любов, страдание и лудост”, “Аз искам” и други. Предавахме си ги един на друг и тайно поглъщахме съдържанието им.

Няколко думи за първия български писател на еротични романи. Под псевдонима Славе Езеров се крие Слави Битраков роден в Скопие през 1906г. и починал в  София на 7 декември 1972 г. Неговият роман “Видение край синьото езеро” за три години претърпява шест издания. Именно този роман загина в пернишката ни печка, когато баща ми ме хвана да го чета под юргана с фенерче в ръка. След септември 1944 г. неговите романи са обявени за порнография и той е принуден да работи в областа на хумора, и то успешно.

Когато ни попадна книгата “Половият въпрос” на Август Форел, популярно научно представяне на секса, четяхме жадни да опознаем един съвсем нов свят.

С книги се снабдявахме от книжарници и букинисти, но основно чрез предаване от ръка на ръка между приятели. Книгообменът беше основна форма на достъп до нови интересни книги.

В заключение мога да кажа едно - четяхме много, книгите бяха наши най-верни приятели и такива си останаха за цял живот.

---

Карта на София с Подуени от 1907 г.

Добавихме нова карта на София към колекцията с исторически планове на столицата. Този път става дума за карта от 1907 г., която представя София със село Подуене, присъединено през 1891 г. към чертите на града.

За голям размер натиснете тук

Вижте също: 
План на София от 1935 г.

План на София от 1934 г.

Карта на София през 1928 г.

План на София от 1928 г.

Карта на София през 1917 г.

Три исторически карти на София (1878 г., 1878-1912 г. и 1920 г.)

Карта на значимите обекти в София през 1879 г.

Още карти

---

Детски играчки и игри в Стара София

Крикор Асланян

Можете ли да си представите живота без игри и без играчки? Според мен е невъзможно. Малки и големи се стремят да имат все нови и още по-нови играчки. Понякога струващи безумно скъпо.

Игрите и играчките съпътстват човека през целия му живот. Естествено, през различните етапи на развитието му, т. е. в различните възрасти, игрите, както и играчките ни, се различават коренно. Възрастните не играят “Ринги, ринги рае” или “Пускам, пускам, кърпа", както и децата не играят покер или “Шегите на Амура”. Всяка възраст си има свои игри и свои играчки.

В епохата на компютрите на първо място се класират електронните игри и игри по интернет. Днес можете да поиграете шах, табла или бридж с китайци, японци или с братовчед си от Ню Йорк, без да напускате стаята си. А като вземете лаптопа, със същите партньори или противници можете да  играете любимата си игра в парка или на двора на вилата, даже в някое кафене.

Първите ни играчки са дрънкалките. Те привличат вниманието на пеленачето, макар и движени от някой възрастен - майка, баща, баба, дядо или по-голям брат или сестра. Но когато бебето се научи да държи тази първа своя играчка, трудно можете да му я отнемете. Стиска здраво и не я пуска. В моето детство тези дрънкалки бяха направени от целулоид. С появата на пластмасата разнобразието на бебешки играчки се разшири чувствително.

Ако трябва да направя класация на играчките, без никакво колебание, на първо място бих поставил ТОПКАТА. Тя е играчка номер 1 за всички времена и на петте континента. Топката е царицата на играчките! Гумена или кожена, с плондир или плътна, целулоидна или даже парцалена, топката е най-желаната, най-търсената играчка, защото с нея може да се играят множество колективни игри. Народна топка, футбол, виенска, волейбол, баскетбол, ръчна топка (хандбал), пинг-понг, тенис. Можем да добавим още хокей на трева, поло, водна топка, билярд, моникс, и т. н. и т. н.

       
Преди войната в София имаше множество магазини за детски играчки. По ул. "Пиротска", ул. "Алабин" и ул. "Търговска", в Пасажа "Св. Никола", по бул. "Мария Луиза", “Солунска” или “Царица Йоанна”, можехте да намерите десетки магазини за детски играчки. Асортиментът беше богат. За момичетата на първо място бяха куклите с цялото им разнообразие. Малки и големи, голи или облечени, дървени, гумени или целулоидни. Някои “заспиваха”, т. е. си затваряха очите при накланяне, имаше и говорящи. Те издаваха звук, напомнящ думичката “мама”. Имаше комплектчета с мини дрънкалки, биберони за хранене на куклите, дрешки за тяхото преобличане и т.н.

Момичетата обичаха да играят с мини готварски “печки”, разни кутийки за храни и подправки, тенджерки и тигани, шишенца с надпис “олио” или “оцет”, а на шишенцето за зехтин пишеше “дървено масло”.

С игрите си момичетата се готвеха за бъдещи майки и домакини, и хич не предполагаха, че ще станат тъкачки и стругарки в завода. Съпрузите им не получаваха достатъчно за да издържат семейството и се налагаше майките да оставят децата в детската градина на грижите на “лелките”, а сами да работят в шивашката кооперация или в ЗММ, за да допълват семейния бюджет до необходимия минимум. Девизът беше “Който не работи, не трябва да яде!”.

На ул. "Княгиня Клементина", срещу Народната банка, имаше голям магазин за детски играчки (по-късно представителен магазин на Българска фотография). На витрината имаше прекрасен влак, състоящ се от локомотив, тендер за въглища и три пътнически вагона, който се движеше по релси. Задвижваше се от пружина, която се навиваше с ключе, като много други играчки.

Всеки път, когато с родителите си минавах покрай това влакче, ми потичаха лигите и исках да ми го купят.  Не беше евтино, но  много исках да го имам. Накрая склониха да ми го купят при условие, че няма да плача цял един месец (явно съм бил голям ревльо).

Обещах и зачаках да мине месецът. Броях дните, а те се нижеха бавно, със скорост 24 часа в ден. Стисках зъби и не плачех. Но един прекрасен ден прищипах пръстчето си между прозорците. Свитки изскочиха от очите ми и от нетърпимата болка не издържах и заплаках. Обхвана ме ужасен страх, че мечтаният влак ще си остане мечта завинаги. Естествено, татко беше на работа и мама не скри моя плач, но каза, че било “форс мажорна” ситуация и случаят не беше взет под внимание.

Купиха ми влакчето! Колко радост, какво щастие за едно дете да има мечтаната играчка. Лягах и ставах с това влакче, водех всички деца вкъщи, за да си играеме с него и накрая го развалих. Разглобих го, за да го поправя, но така и не успях, въпреки че завърших механо-техникум - влакчето остана повредено дълги години, докато накрая го изхвърлих. Бях вече на 20 години.

Кубчетата бяха друга любима играчка на децата от моето поколение. В дървена или картонена кутия (според цената) имаше 12 дървени кубчета със страна около 4-4,5 см. Три хоризонтални реда и 4 вертикални. Всички страни бяха облепени с част от цветна картинка. В кутията имаше и 4 листа със съответната картинка и детето трябваше да нареди кубчетата така, че да се получи същата картинка. След това кубчетата се разбъркваха отново и се нареждаше следващата картинка. Нещо като съвременен пъзел, спомагащ развитието на детското въображение.

Голяма страст на момчетата беше колекционирането на “оловни войници”. Бяха десетки, а може би и стотици видове - пехотинци, кавалеристи, артилеристи, гвардейци, знаменосци, танкисти, стрелци, залегнали, “на нож” или “бой с приклади” и други, и други. Колекционирахме, разменяхме, ако имахме повече от 1 от вид, нареждахме ги в боен ред готови за атака и т. н. Въобще играехме на войници и война, но нямахме представа какво нещастие са войните за човечеството и цивилизацията.

До 1944 год. имаше голям внос на детски играчки от Германия. Самолетчета, които правеха лупинги, танкове, оръдия, пушки, шмайзери и пистолети. Много играчки имаха пружинен механизъм, който се навиваше с ключе и играчката правеше разни движение. Срещу храните и кожусите за германската армия сме внасяли играчки за бъдещите строители на социализма. Парадокс, нали?

За малко да забравя една от най-любимите играчки - люлеещо се конче, което яздехме и пришпорвахме до припадък. Но кончетата, макар и от дърво, бяха издържливи и красиво боядисани. От двете страни на главата имаха две дървени дръжки, за които се държахме, докато ги пришпорвахме из прериите на Аризона. Колко много деца са снимани на тези люлеещи се кончета.

Игра с пясък беше друго любимо занимание. За целта ни купуваха кофичка и лопатка и правейки пясъчни кофички, разни къщи, дворци и замъци, прекарвахме часове в пясъчника, обграден с ниска дървена оградка. На морския бряг беше още по-интерсно, защото мокрият пясък даваше възможност да се изградят крепости с кули, охранителни ровове и бойници. Радвахме им се, докато някоя по-силна вълна отнасе нашия замък към вътрешността на морето. Аз бях от малкото щастливци, защото всяка пролет дядо ми правеше кофичка, лопатка и гребло, с които играех на двора - копаех, ринех, садях и т. н.

Днешните деца, седнали пред “нинтендото” или таблета, не са и чували за “ашици”, “коняци”, за топчета-биячи и “американчета”. Всеко дете в махалата имаше цяла торба с ашици, 1-2 “коняка” (по-голям ашик, изтъркан отгоре и отдолу, за да стане плосък и се пързаля по циментова или мозаична повърхност. А майсторите в тази игра умееха да движат “коняка” и по земя. Нареждахме “мизата” (всеки участващ слагаше един ашик) в пенала (правоъгълник, начертан с тебешир или остър предмет), отмервахме необходимото разстояние и плъзгахме подред своите биячи “коняци” към пенала. Колкото ашика избиехме, те ставаха наши - печалба. А какво е ашик? Това е коленната става на агнето, които най-старателно събирахме, изчиствахме, сушахме и, ако са големи (от някой як овен) ги превръщахме в “коняк” (ударението пада върху буквата “О”).

Занимателна и полезна играчка бяха “конструкторите”. Метални пластинки с различни дължини и форми и множество дупки, колела с главина, оси, винтове и гайки, позволяваха на детето да реализира предметите, показани на картинките или да изработи своя конструкция, плод на собствената му техническа фантазия. Различни по обем “конструктори” бяха предназначени за деца според възрастта. Това беше “Лего”-то на нашето поколение. Домино, “Не се сърди, човече”, шах и други игри ни забавляваха в свободното от училище време.

Естествено, разнобразието на играчките беше много по-голямо от описаното от мен, но е време да премина към “игрите”, които бяха по-интересни и се играеха от цяла група деца. Това ни караше да се учим на колективност, да печелим, ценим и уважаваме приятели. Да се учим да побеждаваме и губим с еднакво достойнство. Разбира се, не всичко минаваше гладко, имаше сръдни, караници, даже понякога размяна на юмручета. Но само след минути всичко се забравяше и отново бяхме приятели. Такива си останахме и до днес.

Още съвсем малки се научихме да играем на “жмичка”- криеница. По жребий един от нас определяхме като “търсач”, а всички останали се криеха.  Навярно ще ви бъде интересно как се провеждаше жребия. Ето как. Нареждахме се в кръг и един от нас с пръст посочваше участниците рецитирайки следното:

Алабаланица, турска паница,

Ей гиди Ванчо, наш капитанЧО! 

Този, при когото се паднеше сричката “ЧО”, излизаше от кръга. По този начин последователно всички излизаха от кръга, последният останал беше “търсачът”. Той заставаше с лице към стена със затворени очи и броеше до десет. Ние се криехме кой къде може, а “търсачът" трябваше да ни намери. Първият намерен беше следващият  “търсач".

“Гоненица”- пак по жребий един гонеше да докосне бягащите. Щом докоснеше участник в играта, този излизаше от играта, докато бъде хванат и последният.

“Пускам, пускам кърпа”, Кральо Портальо”. “Влакче”, “Бели пеперудки” и много други игри запълваха времето ни, особено през дългите летни дни, когато бяхме във ваканция.

“Влакче” се играеше така: участващите се нареждаха в кръг, а в средата един от нас обикаляше в кръга, заставаше по избор пред някого и започваше да пее:

Виждам те, гледам те,

С теб играя аз, дете,

Ако искаш заповядай,

да направим влакчето!

Обръщаше се с гръб и избраното дете тръгваше след него, хванал се за кръста му. Спираха пред следвашото дете и така, докато всички участници се наредят един зад друг и образуват влакчето.

 “Ринги, ринги рае”. Тази игра имаше много странни думи. Всички хванати за ръце, като хоро, обикаляхме и пеехме:

Ринги, ринги рае

Наш петел играе

Чужд петел го гони

За кило бонбони.Чуш!

и всички клякахме.

"Стражари и апаши" също беше любима игра. Обикновено я играехме само момчета, но понякога се включваха и някои момичета. Моята братовчедка Марияна играеше с нас не само на стражари и апаши, но с успех играеше и футбол и виенска, на “ашици” и топчета. След 1944 г. "Стражари и апаши" беше заменена с партизани и полицаи, или германци и съветски маршали. Имахме си и песничка:

Кукувица кука, Хитлер на боклука.

Славейчето пее, Сталин да живее!

Ха кажете, че сме били политически неграмотни!

“Томбола” беше игра с картони с цифри и пулове, които лежаха в една торба и последователно се теглеха и обявяваха номерата на изтеглените пулове. Днес тази игра се казва “Бинго” и се играе масово в цял свят.

За нас, момчетата, най-любима игра беше да играем мач (хайде да направим мачле), т. е. футбол. Събирахме се 7 и повече деца, разделяхме се на два тима и започвахме безкрайни мачлета. Терен ни бяха малките улички с бетонова настилка. Слагахме 2 тухли или по-големи камъни, за да определим границите на вратите и започвахме. Обикновено двамата най-добри заемаха капитанските роли и по ред си избираха играчи.

При малък брой деца играехме “Виенска” - там нямаше съприкосновение с противника, всеки риташе от там, където противникът е изпратил топката, а врата беше цялото платно на улицата. "Виенска" най-добре се играеше от 2 тима по двама души.

Непосредствено след войната гумени топки нямаше. Бяхме принудени да си правим парцалени и да играем с тях. Натъпквахме един чорап с парцали, придавахме му кръгла форма и отгоре обвивахме с копринени дамски чорапи. Стараехме се те да бъдат максимално твърди, за да отскачат добре и да имат форма най-близка до кълбовидната. Сред моите приятели най-голям майстор на “парцалките” беше Станислав Бостанов (Чави). Когато от някъде ми донесоха гумена топка, на нашата улица настъпи необикновен празник и веднага бяха счупени 1-2 прозореца. С парцалките такъв проблем не съществуваше.

Народна топка се играеше само с футболна топка и затова тя влезе в репертоара ни по-късно. Същото беше и с волейбола.

От махленските футболни мачове, се раждаха и звезди на българския футбол - Димо Печеников в “Левски”, Чоко Василев в Славия и много други.

Моля за коментар! Поправки, добавки са допустими! :)

---