16.10.2017 г.

Уличните продавачи


Из "Улици, хора, събития" на Димо Казасов

...Но тогава уличното монотоние се нарушаваше от дрезгавите, неуморими и неумолими провиквания на уличните продавачи, които днес са почти изчезнали. Всеки от тях упражняваше гласовите си данни в определено време на деня.

Най-ранобудни бяха салепчиите, които работеха само през зимния сезон. Още в тъмни зори техните сипкави гласове разнасяха рекламата на едно изчезнало вече от пазара питие: „Сааалеп, сааалеп! Шри гуша, вади кашлица“. Това питие се приготвяше от корените на едно много разпространено из нашите полета растение под същото наименование, с хубави, подредени в грозд виолетови цветове. Продавачът имаше наредени турски кафени чаши в една запасена около кръста му тенекиена поставка. В едната си ръка той носеше салепа в голям меден съд с прикрепено към дъното му огнище, а в другата — тенекиен съд с вода за измиване на чашите. Една кафена чаша от това подсладено, горещо и пихтиеобразно питие се поднасяше срещу 5 ст., а половин чаша срещу 2 1/2 стотинки. Питието се посипваше с един стрит на прах с остра лютивина корен, наречен джинджифил.

Улични търговци в началото на Цариградско шосе след Орлов мост

След салепчиите поред идваха симитчиите и млекарите, а след тях халваджиите, бозаджиите и сладкарите. Известно време халваджиите продаваха едновременно и боза, но по-късно това съжителство се прекъсна като обременително. Че то действително беше обременително, ще се опитат да покажат следващите редове. Всеки от тия улични продавачи разполагаше с подвижен инвентар, състоящ се от една кръгла дървена табла с диаметър 80 см до 1 метър; една триножна дървена стойка, завършваща на горния си край с малък обръч; едно дървено, обковано с обръчи ведро за боза, една малка и една по-голяма тенекиена чаша за боза, към които стояха споени дълги тръбички, през които обикновено се пиеше течността; един тенекиен съд за вода и един увит от парцали кравай, който се слагаше на главата и служеше за поставка на дървената табла с халвите. Продавачът носеше, ловко прикрепена на главата си таблата с трите асортимента халва — тахан, бяла с орехови ядки и цветна с брашно. В едната си ръка държеше стойката, а в другата ведрото, окичено с тенекиения съд за вода и с чашите за боза.

Продавач на боза в покрайнините на София, около 1916-17 г.

Натоварен с тоя инвентар, халваджията с опната от напрежение снага, с превит от тежестта врат и с набръчкано от мъка чело, обикаляше от ранна утрин до късна вечер улиците, огласяйки ги с меланхоличната извивка на пресипналия си глас.

Тук-там със светнали от радост очи ще прехвърчи дете с още неизсъхналите по бузите му сълзи, с които е измолило своето стиснато в ръчичката му петаче (2 1/2 ст.) или рупче (5 ст.) за халва или боза! За едно от двете! И никога за двете!

Ще сложи продавачът стойката на земята, ще я повърти, за да я закрепи върху неравния терен, ще се наведе предпазливо, за да сложи от другата си страна ведрото с боза, ще вдигне двете си ръце и внимателно ще снеме тежката, превила врата му табла върху закрепената стойка. А след това с приветливо търпение ще зачака с парче жълта хартия, наречена халваджийска, детето да направи своя избор. Ще отреже за петаче или рупче парче халва, ще прибави към него с благосклонност няколко отронили се трохи с думите: „на, това пък от мене, да пораснеш“, ще поизтрие с ръкава си хремавия си нос, ще извика, обръщайки се на вси страни: „Халва, халва, боза рязка, сладка, каймаклия“, и сред мълчанието на улицата ще поеме с примирение и търпение своя път. И тъй от ранна утрин до късна вечер! Грохнал от изтощение ще се върне в тъмното, влажно, неизмазано мазе, наречено бозаджийница, ще захапе коравия комат, топейки го сегиз-тогиз в боза, и като труп ще се строполи върху постланата на пода рогозка. И там, стъпил в царствените дворци на съня, ще се окаже в средата на своите близки, които от дълго време е оставил в македонските и албанските селища. Имаше бозаджии и халваджии и от Радомир, но те не бяха много.

В пасажа "Свети Никола", 1917 г.

Симитчиите принадлежаха към по-облагодетелствувания продавачески бранш, тъй като едната им ръка беше свободна. Те носеха само таблата с покритите с чергица симити и гевреци и стойката за нея. Освен това те не работеха толкова дълго през деня. Тяхната дейност приключваше към обяд.

Следобед най-оживен беше алъшверишът на сладкарите, които, предпочитайки уличните кръстовища, най-често се навъртаха около джамията „Баня-баши“. Какво беше тяхното дразнещо апетита на децата лакомство?

В една неголяма, но дълбока тенекиена тавичка, разделена радиално на 6 триъгълни секторчета, бе излята съблазнителнатастока, състояща се от шесг вида жилави като клей сладка. На едно приспособление към тая тавичка стояха прикрепените две чаши с вода — в едната бяха потопени чистите, а в другата употребените лъжички. Но това не бяха обикновени лъжички, а малки, плоски, направени от желязо триъгълни лопатки. Пристига клиентът и не без известно колебание показва с пръст кое сладко си е избрал. Продавачът отгребва полагаемото количество от сладкия клей, завъртява лопатката, докато проточилото се съдържание се откъсне от масата, и с дъгообразен жест го поднася на клиента. Последният според темперамента си или бавно и сладострастно ближе клея, или лакомо, но не без усилия го къса със здравите си зъби. Старателно облизаната лъжичка се поставя в чашата за употребените прибори. Свършат ли се чистите лъжички, съдържателят на амбулантната сладкарница почва да изтрива с един парцал употребените и да ги поста я в чашата за чистите, напълно уверен, че е възстановил първоначалната им девственост.

Трамвайната спирка при гарата, 1917 г.

Това пътешествие на лъжичката от едната до другата чаша през устата на клиентите не безпокоеше, разбира се, санитарните власти. Не ги безпокоеше и пестеливото изплакване на чашите за боза, както не ги тревожеха и ножовете за халва, които бедните продавачи често облизваха.

Тия характерни явления създаваха оживлението на инак апатичната и меланхолична софийска улица. В нея с кобилици на рамо се подвизаваха продавачите на приготвеното в купички кисело мляко. Нея кръстосваха и хлебарските работници с рабоши в ръка и кошове на гръб. Из нея се търкаляха количките с плодове и зеленчук. По нея битпазарските посредници развяваха закупените стари вещи. В нея амбулантните търговци предлагаха своите демодирани и дефектни галантерийни, кинка-лерийни и манифактурни стоки. Над нея се носеха и благоуханията на току-що извадените от фурната македонски гювечи.

Продавач на кисело мляко, около 1916-17 г.

По бул. „Мария Луиза“ стърчаха доста обемисти тенекиени казани, в които сред загрят сос се върдаляха кървавици, пълнени шерденчета и редица други спечелили гастрономическа слава карантии, които се предлагаха срещу 5 и 10 ст. на проходящите. Мирисът на тая амбулантна кухня се сливаше с благоуханието на разположените в съседните градинки скари, върху които измъчени цвърчеха прославените софийски кебапчета.

Централната столична улица дишаше и от нейното дихание се излъчваше специфичен аромат.