10.04.2019 г.

В Подуяне през 1915 г.


Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.

ПОДУЯНЕ

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.


Една особеност на София е, че всeки от кварталите й и много от улиците й имат толкова опредeлен облик, щото съвсем се отличават от другите. Достатъчно е понякога да свърнете край тоя или оня ъгъл, за да попаднете в място, което сякаш се намира в съвършено друг град. Къщите, които ви заобикалят, са изградени в друг стил, хората живеят по друг начин, облеклото им е съвършено различно.

Нека предположим, че някой любопитен наблюдател на града тръгва да се разходи по обед из булеварда „Цар Освободител“, нейде към Царския дворец. Той ще срещне елегантни дами, спретнати офицери, стегнати младежи с високи яки и тесни панталони. Автомобили профучават с глух и трескав шум. Трамваят снове с ритмичния си звънтеж. Върху паважа ясно отекват подковите на конете, които теглят ярко лакираните файтони. Всичко това напомня големите градове на западна Европа.

Но ето, че нашият наблюдател си спомня изведнъж, че, още преди обед трябва да отиде по някаква работа до Подуяне... Той завива бързо край Военния клуб, поема нагорнището по улица „Раковски“ към Руската легация. За миг се любува на спокойния и чист чар, който лъха от старата църква Св. София, и се спуща към булевард „Дондуков“.

А тоя булевард, който едва ли отстои на пет минути от булевард „Цар Освободител“, има свой особен вид и животът, който протича по него, е съвършено различен. Тук вече не се срещат толкова хубави жени или елегантни господа. Дамите и кавалерите, които случайно са попаднали тук, гледат бърже да прекосят тълпата и да се отзоват в центъра, където се чувствуват у дома си.

По тоя булевард минават други хора: залисани домакини, войници, дребни чиновници, а главно селяни — едни пеша, други с волски коли, трети със стари, скърцащи каруци, теглени от дръгливи кончета. Облечени са селяните в най-различни носии.

Шопите от околностите на София носят бели тесни панталони, черни горни дрехи и дебели овчи кожуси. Шопкините са облечени в черни вълнени сукмани, а под тях, долу, се подават ризи, обшити с дантели, силно колосани и засинени. Облеклото на други селяни е черно-кафяво; те идват от по-далечни краища, от Орхание или от Пирдоп. Отвреме навреме преминават на дружини млади моми, тъмнооки и стройни, облечени в черни или сини, богато везани сукмани. Те се връщат във Вакарел. Войници от гвардейския полк, които се прибират в близката казарма, разменят закачливи погледи с момите, а те им отвръщат с кършен смях.

Навсякъде животът кипи. Всички селяни, които минават, стъпват тежко. По лицата им ясно се чете, че те знаят целта на съществуването си и обичат суровия си, изпълнен с трудности живот.

Улица "Регентска" с Гвардейските казарми, около 1910 г.

Улица „Регентска“, която малко по-горе води към Подуяне, е още по-шумна и задръстена с движение от булевард „Дондуков“. Би казал човек, че неудържима планинска река се излива непрестанно към предградието, разположено от другата страна на моста, хвърлен над двата бряга на Перловската река. В малките дюкянчета вдясно се тълпят хора; там се продава боза, кисело мляко, хляб, баници. Гостилниците са пълни със селяни, войници и дребни чиновници. Селяните вдигат голям шум, викат, пазарят се, ръкомахат, смеят се. В смеха им няма помен от подправената радост на работника, която се забелязва в някои западни градове. Не спиртът дава потик за оживените движения. Тук хората се забавляват не за да се замайват, а за да си спомнят — пред чаша леко, резливо вино — че са прекарали добре деня си. Малцина остават да губят време из кръчмите. Почти всички, като се отбият за час-два из „заведенията“, веднага след това отново поемат пътя за селото си.

Предградието Подуяне, което те преминават пеша или с колите си, прилича на провинциално градче. Къщите му са повечето малки и прихлупени и често пъти разположени косо към улицата. В малки дюкянчета и из бараки и дворища се упражняват занаяти, каквито вече не се виждат в града. Ето, в дъното на малък двор, грънчарска работилница; по плета висят, вместо фирмен надпис, глинени съдове, червени, зелени и кафяви. По-горе цигани коват петала. Малко по-нататък, под дървен навес, се влече вълна с първобитни дараци. В малките бакалници се намира от всичко: гербови марки, син камък, суджуци, боза, кисело мляко, железария... Всичко напомя толкова провинция, че човек се учудва, когато вижда по средата на улицата чугунените стълбове на електрическите лампи и чува шума на минаващия трамвай.

Предградието свършва при крайната трамвайна спирка. Оттам по една широка и винаги кална улица се стига до голямата ливада пред Подуянската църква. А зад църквата започва село Подуяне.

Поглед от началото на Орханийско/Ботевградско шосе към Подуяне, 1918 г. 

Това село, макар и тъй близо до града, живее свой собствен живот и изглежда, сякаш, отдалечено със стотици километра от града. То е запазило непокътнат селския си облик. Край малките къщи се ширят големи дворове, заградени с глинени стени. Къщите са разположени далеч от улицата, чак в дъното на двора, край малка градинка. Уличките са извити и тесни, а по средата им се виждат малки трапчини с локви, гдето се е разположил удобно и доволно някой бивол или някоя свиня. Улиците са почти винаги пусти. Само при чешмата, към изхода на селото, се трупат млади моми със стомни. Те всички носят особената носия на селото си: главата си забраждат с кафява или червена кърпа, ризите им са топени в кола и засинени, чорапите — дебели и разноцветни, а краката обути в цървули. Като точат вода, те се смеят гърлено и смехът им е ясен и остър... Но ако случайно мине край тях някой човек от града, те се смълчават и леко отвръщат глава. В това инстинктивно движение няма нищо преднамерено. То е естествено-срамежливо и гордо.

Около чешмата се мяркат и стари жени — млекарки, които мият гюмовете си. Там минава и малкото овчарче със стадото си. Мъже се забелязват много малко през деня. Всички са по работата си.

Като напълнят стомните си, момите се разотиват бавно. Тогава настъпва мълчание. Само тополите, които се издигат над колибите, шепнат леко под вятъра и сякаш откриват тайната на това село и на неговия живот, който, без да се грижи за близкия град, протича в собствените си брегове спокойно и равномерно. Така, смръщено и упорито, селото се изтяга край Чудовището, което наблизо се вълнува нервно и конвулсивно, расте и се уголемява и погубва или възвисява множество човешки същества. В Чудовището всичко е великолепно, но хаотично. Там старите нрави и старите закони са потъпкани от човешките страсти и на тяхното място не е издигнато нищо ново. А тук, в селото, стоманеният обръч на старите непокътнати закони пристяга още всичко. Животът е устойчив в трудолюбивата си простота и изпълва всеки час от деня, от ранна утрина чак до късна вечер.

И градският жител, който близо до чешмата на селото се е вслушал в шепота на тополите, започва да разбира, защо тук тъй малко се усеща влиянието на града. Той разбира, че това влияние не може да си пробие път. Напротив, селата в края на краищата ще победят, като впръснат в градовете нова и чиста кръв — кръвта на тия селяни, които умеят да дават с такава простота непосилния си труд, заради хляба си, и живота си, заради Родината си.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...