Фабриката на АД "Гранитоид" с административна сграда в София
Инж. Андрей Букурещлиев
В тази статия ще представя изследването на една загадка, която си поставих и с помощта на г-н Виктор Михайлов от "Стара София" разрешихме. Нарочно не я формулираме като загадка за Вас, защото не е никак проста. А тя е, че акционерно дружество „Гранитоид“ е имало фабрика и две административни сгради в района на гара Подуене в София. Но къде точно и има ли следи от тях днес? Колкото и да са прикрити, следите стоят, както стои и наследството на това дружество, което то е оставило в България!
Кое е дружеството и с какво се е занимавало? АД „Гранитоид“ е най-голямото акционерно дружество в България преди национализацията през 1947 г. То е създадено от немския предприемач Едуард Наудашер и българите инж. Георги Атанасов, Иван Д. Буров и Никола Иванов. Първоначално възниква като „Първо българско дружество за бетонна индустрия Гранитоид“ през 1908 г. Младият Наудашер идва в България като технически ръководител по строителството на метални мостове на бързо развиващата се тогава железопътна мрежа у нас. Той няма инженерно образование, но е находчив, трудолюбив и се учи сам. Един ден му попада френска книга за железобетон „Le beton armѐe“. Един нов, непознат материал с много перспективи да замени скъпите стоманени конструкции, които тогава са били вносни.
През 1914 г. АД „Гранитоид“ пуска българска фабрика за цимент край с. Батановци близо до Перник. Трябва да се отбележи, че по това време вече конкуренцията не спи и съществува производство на цимент в България във фабриките на АД Лев и в Златна Панега. Със своя първокачествен портланд цимент и най-голям капацитет фабриката в Батановци става основен доставчик на цимент и бетонни изделия за страната, като има и износ. Дейността на дружеството се разраства. Нужна е електроенергия за фабриката и населените места. Дружеството се захваща и с електрификация. През 20-те години започва строителството на ВЕЦ-и в долината на река Рилска при Рилския манастир. Преди национализацията построява три: ВЕЦ „Пастра“, ВЕЦ „Рила“ и ВЕЦ „Каменица“. Четвърти ВЕЦ, всъщност първият ПАВЕЦ „Калин“ с най-високо разположен язовир у нас е в строеж и бива завършен през 50-те години. Електроенергията се пренася до София при легендарната подстанция „Орион“ и до с. Батановци по първият електропровод за 60 kV у нас. Той става гръбнакът на електрификацията на Софийска област по това време. Дружеството електроснабдява околните софийски села Надежда, Дървеница, Банкя, Връбница, Орландовци, Биримирци, Слатина и др. В сферата на електрификацията в софийска област по това време играчи са белгийската концесия на „Дружество за София и България“, АД „Гранитоид“, „Държавни мини Перник“, „Воден синдикат Македония“ и Столична община.
Редом с тези си дейности, дружеството развива концесии за добив на полезни изкопаеми: АД „Пирин“ за въглища и цветни метали край Симитли, фабрика за гипс в Калугерово, втора фабрика за цимент АД „Вулкан“ в днешен Димитровград, мина за оловно-цинкови руди „Бориева“ край днешен Мадан. С тази широка дейност АД „Гранитоид“ става един от пионерите в индустриализацията на България. Находищата на цветни метали се разработват през време на Втората световна война и служат да снабдяват военните нужди на Германия (изнася се руден концентрат).
Но да се върнем към София, нали това е темата на блога! Дружеството купува два терена в новостроящия се квартал близо до гара Подуене. На първото място (ул. "Оборище" 94) Наудашер построява своя дом. Наоколо има жилища на няколко други немски семейства. Първоначално (1908-1912) администрацията на АД Гранитоид се помещава в пристройка към жилищната сграда. По-късно разрасналото се дружество построява голяма административна сграда (ще научим, че има и фабрика) на втория терен близо до гара Подуене. Първите две снимки на тези сгради ми попаднаха от книгата на пра-племенника и съименник на Едуард Наудашер: „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“. Ето ги:
Втората снимка е направена от пра-племеникът Едуард Наудашер, който е идвал на научна конференция през 1967 г. в София. На снимката се чете надписът бул. „Христо Кабакчиев“. Това е днешният бул. „Ситняково“. Сетих се, че съм гледал е
дна стара карта на София от 1924 г., където беше отбелязана фабрика „Гранитоид“ - в квадрант О7, срещу ул. "Русалка" до гара Подуене.
Но пише фабрика, а търсим административна сграда. Я, все пак да проверим какво има на това място днес:
Това е изглед на ъгъла на ул. "Марагидик" и бул. "Ситняково". Балюстрите и бетонните блокчета на оградата са характерни. Те имат същия вид като на снимката от 1967 г. Предвид своята дейност си казах - сигурно е, че елементите на тази ограда са собствено производство. Но сградата, сградата е друга - много по-висока, макар и стара, и с нищо не напомня снимките от книгата. Може би е останала само оградата, а сградата е по-нова?
В този момент г-н Виктор Михайлов от Стара София се сети за едно проучване за софийските фабрики, което потвърждава моето предположение за мястото, и ми изпрати три извадки. Книгата се казва „Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век“.
В книгата попадаме на горната снимка. Ниската сграда прилича на ниската сграда от първата снимка от книгата на Наудашер. Високата част все още без мансардния покрив има същите прозорци. Т.е. това е домът на ул. "Оборище" 94 с пристройка. Ако погледнем къщата на място, ще стигнем до извода, че пристройката се е намирала от южната страна успоредно на второстепенната улица "Лисец", където се е обособил паркинг. Няма как пристройката да е била от запад или от север, защото там са оградите към двете улици. От изток мансардният покрив единствено е запазен, стилово е същият, но с друго разпределение на прозорците. Дължината на мястото към ул. "Оборище" едва ли би стигнала, за да побере пристройката с приблизителна дължина над 15 м. От южната страна виждаме веранда подобна на мястото, откъдето е почвала пристройката.
Северна фасада, сега това е Детска градина номер 105
Южна фасада
Източна фасада
От книгата за софийските фабрики научаваме още един важен момент:
„Beside these two mills the Company is owner of workshops for production of Cement and Asphalt articles at Sofia and Varna.“ (първото изречение под снимката от факсимилето).
На второто място, на бул. "Ситняково" АД „Гранитоид“ има фабрика за бетонни и асфалтови изделия и административна сграда. Това хвърля много светлина. На едно място имаме фабрика и администрация, имаме и удобната околовръстна ж.п. линия в съседство.
Но нека хвърлим още един по-внимателен поглед към днешната сграда и го сравним със снимката от 1967 г. Има едни издайнически детайли: стъпалата с железните перила и двата фенера са същите. Парапетът на балкона също личи на старата снимка. Днес виждаме следи от герб в средата с корона на върха. Такъв детайл няма как е направен през социализма, значи е останал от преди. Тази сграда днес изглежда странно неподдържана, надстроявана с коренно различен последен етаж. Страничното крило в дясно е с опадала мазилка. Ясно личат червени единични тухли, бетонни плочи, но няма бетонни колони в ъглите. Било е масова практика до Чирпанското земетресение да има само плочи, носени от масивни тухлени стени (плочите заместват без много умуване традиционния гредоред). След него излиза „Правилник за железобетонните строежи в Царство България - 1928 г.“ Само четири прозореца на дясното крило на втория етаж имат парапет от ковано желязо.
Нещо не е наред тук. Тогава ми просветна, че старата сграда е вградена в сегашната и оградата отпред в някакъв момент е съборена.
Следват детайли: двете снимки по-долу показват границата на мазилката при първото надстрояване след 1967 г. Тя преминава по цялата дължина, което ще рече, че сградата е била двуетажна в съзвучие с околните жилищни сгради. Прозорците на третия етаж си личи, че са от различен вид дървени профили, но все пак архитектът при това надстрояване е запазил стила. При второто надстрояване стилът е обезобразен с етаж подобен на панелен блок.
Над някои прозорци виждаме стари външни дървени щори в метални кутии. Такива са характерни за сгради от модернизма през 30-40-те години.
В задния двор има тези гаражи от същите блокчета като оградата:
Но каква е тази сграда, какво е имало тук? Bgmaps казва, че това е НИИ "Геология и Геофизика" АД, наследник на „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“, създадено през петдесетте години на ХХ век. Това казва много. След като АД „Гранитоид“ се е занимавало с проучване и добив на полезни изкопаеми и е имало собствени лаборатории за изследване на минералите и циментовата продукция, е логично, че след национализацията едно предприятие като „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“ може да се възползва от архивите и готовата материална база.
Минали са много години от дейността на АД „Гранитоид“, но много от строежите, изпълнени от него или с негови материали, стоят и до днес и служат на София и други места в България. Ходим по улици, където зиданите канализационни колектори са заменени за първи път с бетонни от това дружество. То изгражда бетонни резервоари за софийския водопровод и вероятно Рилският водопровод е строен с негов цимент, който то предоставя безакцизно на държавата за обществени строежи (не се е минало без ухажване за обществени поръчки и по онова време). Асфалтира пътища и електроснабдява голяма част от Югозападна България. Водните централи по р. Рилска работят с оригиналните си машини от 20-те години и до днес и се стопанисват от правоприемно акционерно дружество със същото име. Стомано-решетъчните стълбове на първия електропровод за 60 kV и подстанция Орион от 20-те години също стоят и се използват в локални мрежи днес. Едно наследство, което трудно може да бъде заличено.
1) Едуард Наудашер „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009, ISBN 978-954-07-2839-1
2) Зорница Велинова, Мира Маркова, Ивайло Начев, “Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век” Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, ISBN 978-954-07-4211-3
3) Мире Спиров, „Електрификация на България и нейните строители 1879-1947“, Херон Прес, 1999, ISBN 954-580-047-Х
4) За сградите от сгуро-бетонни блокчета и циментената фабрика "Гранитоид"
5) За минната индустрия в Пирин и Родопите на "Гранитоид"
Допълнение и уточнение (31 май 2018 г.)
В последствие се появиха още снимки от фирмените списания „Гранитоид известия“. В Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" са налични броевете от началото на издаване през 1932 г до 1938 г. Те бяха дигитализирани с моя подкрепа и са
налични тук (напишете „Гранитоид известия“ в „Заглавие“).
Оказа, че съм допуснал една грешка при съпоставянето на снимките, която искам да разясня. Става дума за тези две снимки:
В статията изказах твърдението, че сградата от първата снимка и сградата от втората снимка на ул. "Оборище" 94, посочени като дома на Едуард Наудашер съответно в двете книги 1) и 2) са една и съща сграда, претърпяла преустройство. Това се оказа, че не е така, а са две отделни сгради, били дом на сем. Наудашер в различни моменти и на две различни места.
В книгата 1) на Едуард Наудашер пра-племеник се казва: „През лятото на 1905 г. Наудашер пристигнал в София. Първата задача била да намери място за инструментите и материалите. За тази цел закупил терен край жп линията в тогавашното село (дн. квартал) Подуяне, където първоначално построил бараки. През следващите години там израстнали къщата му и работилниците, в които по-късно се помещавало акционерно дружество „Гранитоид“."
Списанията „Гранитоид известия“ представят първата къща с работилниците под няколко различни ракурса и съобщават, че през 1933 г. в двора и пред главния вход от към ул. "Русалка" е направена нова бетонна настилка. Това ясно показва, че първата снимка е от бул. "Ситняково" 23.
Първа корица от бр. 4/1933 г.
Последна корица от бр. 4/1933 г
Първа корица бр. 3 и 4/1933 г.
Последна корица бр. 3 и 4/1933 г.
Първа корица бр. 3 и 4/1935 г. За ул. "Русалка" се споменава на стр. 127
И така, къщата от бетонни блокчета и оградата от снимките са продължили да съществуват вероятно до 1938-1939 г., защото в нито едно от списанията не се споменава за сегашната сграда на бул. "Ситняково" 23.
За сегашната сграда се споменава в един цитат от неизвестен германски вестник от 11 август 1940 г., даден в книгата на Едуард Наудашер пра-племеник. Там гост е посрещнат в нова модерна административна сграда с добри удобства. Очевидно става дума за сегашната сграда.
Списанието започва да излиза през 1932 г, когато се чества 60-тия рожден ден на Едуард Наудашер. То е един вид и равносметка на постигнатото, защото излизането му става чак 24 години след създаване на дружеството. През 1938 г. пък умира съпругата на Едуард Наудашер. Дали 1938 г. е последната за списанието или има следващи броеве, не ми е известно. През 1939 г. племеникът му Едуард Наудашер-младши става търговски директор. Сигурно това събитие е довело построяването на сегашната сграда на бул. "Ситняково".
Приблизителното датиране на новата сграда по липсата на колони и „Правилника за железобетонните строежи в Царство България“ от 1928 г. се оказва неточно. В списанията се казва, че този правилник е базиран на немски правилници, а Германия не е в земетръсна зона. Така дълго време след това се строят ниски сгради без колони, или само с някоя вътрешна колона.
Оградата от горните снимки е била подменена при построяването на новата сграда. Възможно е ниската сграда с работилниците да е останала и да е преустроена в сегашните гаражи.
Сега да обърнем поглед към сградата на ул. "Оборище" 94. Причина за откриването на грешката беше и
тази снимка и увеличена сградата със „вежда“ на покрива:
Това следва да е къщата на ул. "Оборище" 94, чиито покрив частично е преустроен.
На ул. "Оборище" 94 вероятно Едуард Наудашер се е преместил в последствие (все пак бетонното производство е прашна работа). Допускам и възможност за неточност в книгата 2) за Софийските фабрики и личности, ако къщата на ул. "Оборище" 94 е била на племеника и Едуард Наудашер младши, чийто син е авторът, а не на основателя Едуард Наудашер. Дори така да е, когато съпругата на Едуард Наудашер умира, е възможно да се е преместил при племеника си.
1) Едуард Наудашер „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009, ISBN 978-954-07-2839-1
2) Зорница Велинова, Мира Маркова, Ивайло Начев, “Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век” Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, ISBN 978-954-07-4211-3
И една загадка
Накрая ще завърша с една загадка, на която все още нямам отговор. През 1924 г. „Гранитоид“ АД построява четири силоза за цимент в София.
Откъсът е от книгата „40 години Гранитоид: Юбил. сб. / Ред. Елин Пелин и др". На корицата на бр. 4/1932 г. има същата снимка:
Никъде в списанията не се дават повече подробности къде са се намирали. От корицата, обаче разбираме, че при силозите е имало и фабрика за гипс.
Ето моите разсъждения: Тези силози не вярвам да са се намирали до дирекцията на бул. "Ситняково" 23, защото на първите снимки биха се виждали в посока север, а на север няма високи сгради. Мястото трябва да е било близо до ж.п. линията от Перник, заради фабриката за цимент в Батановци и да е същевременно на комуникативно за София място (може би близо до околовръстната железница). Фабрика за гипс в София пък ме навежда на друга мисъл. В София и наоколо не ми е известно да има природен гипс. Гипсът освен като самостоятелен строителен материал се добавя и към цимента за регулиране на скоростта му на свързване. Основните съставки на цимента са варовик, глина и гипс. Варовикът и глината са добивани от кариерата в кв. Бяла вода до Батановци. Остава гипсът. Гипсът обаче може да се получи изкуствено от варовик като страничен продукт от серо-очистване на фабричен пушек, където най-често са ползвани въглища. Технологията е прилагана още от 19-ти век. На снимките се вижда фабричен комин, а пернишките въглища в софийско съдържат сяра.
