Днес спираме в началото на 20 век. Къде се намираме?
29.10.2010 г.
27.10.2010 г.
Френското списание "Monde & Voyages" за София (1936 г.)
Днес представяме една интересна статия за столицата, публикувана от френското списание "Monde & Voyages" в поредицата "Столици". Броят е от 15 март 1936 г. Разкошният превод дължим на нашия приятел Крикор Асланян.
СОФИЯ
София е много древен град. По времето на император Аврелий е била столица на провинция Дакия. Разграбена от Атила през 447 година, от българите през 809 г. и от турците през 1382 г., тя е присъединена към империята през 1389 г. Турците я владеят до 1878 г. След тази дата тя става столица на България. Неотдавнашното посещение на Цар Борис в Париж, което съвпадна с посещението на сръбския регент Павел и това на вице-канцлера на Австрия Принц Щархемберг, стана повод за важни дипломатически разговори, отнасящи се до Централна Европа. Така че сега е подходящият момент да продължим нашата поредица „Столици” със София, столицата на България.
Разположена в подножието на витошките върхове, София е в центъра на една равнина, от която тръгват четири долини, те водят към Тракия, към гръцка Македония, към Сърбия и към Дунавската равнина. София е една от спирките на Ориент Експреса, главната между Белград и Константинопол, но много малко пътници се спират там. Имам предвид от тези, които определят престоите си според красотата на пейзажа и местата за разходки. Бих посъветвал туристите любители на ориенталски живописни места да отделят от скъпоценното си време за българските градове на север и на юг, съответно Търново и Филипополис.
София почти не е балкански град. Вместо лабиринта на ориенталските сокаци, в София вие виждате само улици, пресичащи се под прав ъгъл, улици, които оформят почти правилни правоъгълници. Това, което трябва да потърсите тук, е всичко друго, но не и турското. Даже и да сте малко разочаровани в надеждите си да видите ориенталски багри, не може да не се възхитите от усилията на един току що освободил се народ да превърне един скромен провинциален град в една модерна столица и да видите резултата от тези усилия.
По времето на Траяна и на Марк Аврелий, на византийските императори, на първите български царе, на западните Кръстоносци, името на Сердика, на Средец, на Триядица или София, се е появявало от време на време в някоя хроника, но след сгромолясването на царствата на Крум и Асен вече не се споменава.
И изведнъж, на 4 януари 1878 година, фанфарите на руската конница-освободителка прозвучаха в тесните улици на малкия отомански град, откъдето току що бе побегнал башибозукът.
Няма и шестдесет години, откакто София стана столица на Княжество България, преди да стане столица на независимото Царство България. Нито един квартал, нито една улица не е запазила отпечатъка на отоманския град.
От епохата на пашите не е останало нищо друго, освен Голямата джамия - Буюк джамиси, която, лишена от минарето си, е превърната в Национален музей, и червено-бялата джамия „Баня Баши”, която все още служи на мюсюлманската религия.
От средновековния град е останала малката черква Св. Георги, която е била баня преди да стане християнска черква и която при султан Селим става джамия, наречена „Гюл джамия” /Джамията на розите/. Както и старата черква Света София, много пострадала навремето, чиято реставрация продължава.
С изключение на няколко колекции в Музея, няколко джамии и черкви, оставаме с впечатлението, че историята на София започва от деня, в който генерал Гурко влезе в града, начело на руската армия.
Двата най-видни паметника на града са посветени на Освобождението: един паметник и една катедрала. Паметникът е посветен на Царя Освободител, Императора на Русия Александър Втори, като израз на благодарността на българския народ за това, че застана на страната на възстаналите средногорци и след тежка едногодишна война прогони армиите на султана, благодарение на което бяха подписани Сан Стефанският и Берлинският мирни договори.
В страни от центъра на площада, белязан от огромната конна статуя, се издигат Парламентът или Събранието, боядисано в охра, традиционният цвят на всички обществени сгради в Русия, Министерството на външните работи, Етнографският музей, Филологическият факултет, съвсем нова сграда, както и Академията на науките. Това е характерно за новите нации - /намираме същия пример в Белград/ - да се предопределят за държавната администрация, за научните и културни институции, сгради, на които още не е положен основният камък. Докато при нас се използват стари сгради, често прекрасни, но неподходящи за целта. Често пъти в един бивш дворец се помещават министерство и музей.
От площада с брозовия Император много оживена улица води към Царския дворец, минавайки пред една тясна и висока черква с три блестящи кълбовидни кубета и зелена стрела.
Широка, много къса улица и градини водят към най-високата част на града, към Свети Александър Невски, най–голямата и съвсем нова катедрала, най-голямата на Балканите. Тя е дело на руски архитект. Вдъхновена от византийската архитектура, със златните си кубета, вътрешните прегради и сводовете, напълно покрити с мозайки и стенописи, които са творение на най-видните руски творци, катедралата вдъхва чуство на разкош и великолепие.
Царският дворец, издигнат на мястото на бейлербейския конак, е много по-дискретен, въпреки че е разположен в самия център на града и е предшестван от най-оживения площад. През отворените решетести порти, обградени с трикольорни караулки, пред които бдят часовите, обути с ботуши и с пушки на рамо, се вижда само богатата растителност на дърветата в парка.
Впрочем този дворец е без тайни. Владетелят е гостоприемен и често може да бъде видян навън без протокол. Не рядко той може да бъде видян на кормилото на спортна кола - млад мъж със спортна стойка и сив каскет, когото минувачите поздравляват със сърдечно уважение: това е Цар Бориc III, Цар на българите.
Това, което характеризира София, е богатството от големи свободни пространства. Паметниците са на големи разстояния, площадите са обширни, улиците широки, градините са многобройни и добре поддържани. Това е град с много въздух, където може да се диша. София е чиста като северен град и се мие всяка вечер с изобилна вода.
Пътниците, които биха дошли с едничката цел да се забавляват, са предупреден от брошура, издадена тук, че забавления като в Париж, в Берлин, както и в други европейски столици, в София липсват.
Това е най-тихата столица – качество необходимо за едно място за почивка и балнеолечение. Действително не се чува никакъв шум, трамваите се плъзгат върху релси, смазани на завоите; никакви викове по улиците; малко музика. Нощният живот е сведен почти до нула. Вечер се танцува само в хотел България, и в две-три зали в стил „централна Европа”, които местните хора не посещават. Ето един голям град, където може да се почива. София е считана и за град на минерални води.
Тишината на София не пречи на определено оживление. То е съсредоточено главно в неделя към обяд, а през седмицата - вечер след работно време, когато към 7-8 часа по булевард Цар Освободител множеството разхождащи се окупират жълтите павета. Да му мислят колите!
Когато се изморите от ходенето и шляенето пред витрините на чуждестранните книжарници, пред магазините за тютюн и цигари, които са особено богато заредени, пред бутиците, където продават вълнена и копринена бродерии, или бижута от филигран, седнете при някой кафеджия, наслаждавайки се на едно турско кафе или една светла боза, гъста и освежаваща, и съзерцавайте разхождащите се.
Военните са много: в офицерските униформи и сабите, които те носят винаги отстрани, ще откриете спомена от влиянието на Царска Русия.
Попове с дълги коси и широки ръкави, студенти с червени или зелени фуражки с малки козирки. Това са детайлите, които ще забележи пътешественикът, наблюдавайки тълпата, в която мнозинството естествено е облечено като вас и като мен. Впрочем, тук и там селските носии се смесват с костюмите на гражданите.
Последните ще можете да изучите не толкова сред празнично облечените хора по улиците или в тесните зали на етнографския музей, а на пазара. В петък там кипи живот. Селото завладява града. Селяните са облечени изцяло с бели или кафяви вълнени дрехи, с червени пояси и кожени калпаци. Повечето от слугините и селянките са облечени в черни дрехи, богато украсени със златни бродерии, с червено цвете зад ухото и пъстро шалче, с което е вързана косата, сплетена на дебела плитка и падаща отзад на гърба.
След това, някоя неделя, трябва да отидете в околностите на София, на някой селски празник, за да видите момите в черно и златно как танцуват „хоро в съпровод на гъдулки” - вид танц, при който се държат за поясите - и да видите грациозните стъпки на ръченицата.
Поне тук, в този час, човек се чуства на Балканите. Шетнята на просещите цигани - мъжете облечени с европейски сака, а жените забрадени като местните селянки, но облечени като някогашните туркини, с широки панталони – „шалвари”, боси и захапали цигара или лула, те носят пеленачетата си на гърба, в нещо като кърпа. Вечер циганите се прибират в покрайнините, към улица Татарли.
Чувам веселото скрибуцане на цигулките, буботенето на тамбура. Има голяма циганска сбирка. Един услужлив полицай обяснява: „сватба”. Да, действително това е сватба.
Ето, след като сме изслушали утринната серенада, предвождан от музикантите и придружен от съседите и съседките, от дечурлигата от махалата, младоженецът тръгва тържествено с една окичена с цветя каруца. В нея има един бял овен с розова украса, който той носи като дар на семейството на годеницата си. Това е традиционият подарък.
Ето ни отново в централните квартали, след като сме изчерпали всичко екзотично, което София може да предложи на любопитните западни туристи. Естествено, от тази гледна точка, ние бихме видели повече в съседните области и в други български градове.
Не е ли произведение на изкуството създаването на една толкова европейска столица. Произведение, което има своя цена.
Знам, че в други страни, най-вече на друг континент, биха ме карали да се възхищавам на съвсем нови градове, изникнали по-бързо и сигурно изглеждащи още по-величествено. Но стореното от този народ от селяни, тръгнали от дълбоко робство, без капитали, почти без образование и без кадри, и умъртвени от кървави войни, е признак на сила, която заслужава нашата симпатия.
Ф. Де Во Де Фолетие
25.10.2010 г.
Три стойностни събития за приятелите на Стара София
Имаме удоволствието да ви предадем няколко покани, които получихме по електронната си поща.
1. Покана от Прошко Прошков, кмет на район "Лозенец", за дискусия за бъдещето на Водната кула
Водната кула в кв. Лозенец е една от забравените архитектурни забележителности на Стара София. Изградена е през 1929 г. – през "златния век" в архитектурата на Стара София. Когато техническата нужда от нея отпада, в продължение на десетилетия кулата е занемарена.
Инициативата ми цели да възвърне блясъка и да извади от забравата тази интересна и незаслужено пренебрегвана сграда, като прибави културен акцент към нейното архитектурно значение. Старата кула има потенциал да се превърне в една от емблемите не само на „Лозенец”, но и на позагубения градски дух на стара София.За жалост не знаем много повече за нея.
Бих искал да ви поканя, а чрез вас и любителите на Стара София на дискусия за бъдещето на Водната кула в район „Лозенец” и изложба с проектите на студенти от НБУ за превръщането на Водната кула в културен център.
Целта на дискусията е да постави идеи и визии за бъдещето на Водната кула като архитектурен паметник с културно-историческо значение за София и място за активен социален живот. В дискусията ще се включат архитекти, общественици, студенти и граждани.
На събитието ще бъдат показани отличените проекти на студенти от Нов български университет за превръщане на Водната кула в културен център.
Няколко месеца по-рано район „Лозенец”, съвместно с Нов български университет, проведе студентски архитектурен конкурс на тема „Културно-историческото бъдеще на Водната кула – възможни архитектурни решения за превръщането й в културен център”.
Събитието ще се състои на 26 октомври, вторник, от 18 ч., Водната кула (между ул. „Галичица” и бул. „Дж. Баучер”).
2. Семинар за курорта Банкя и сградата на Минералната баня в Банкя
Проявата ще се проведе на на 28 октомври 2010 г. в зала 2 на Централния дом на архитекта на ул. "Кракра" 11, от 10:00 до 15:00 часа.
Пълната програма на семинара:
3. Покана от Столична библиотека
Столична библиотека ви кани на представянето на книгата "Празници в София" и изложбата "Софийски храмове". Събитието ще се състои на 1 ноември 2010 г. от 17.00 ч. в мраморното фоайе на библиотеката.
1. Покана от Прошко Прошков, кмет на район "Лозенец", за дискусия за бъдещето на Водната кула
Водната кула в кв. Лозенец е една от забравените архитектурни забележителности на Стара София. Изградена е през 1929 г. – през "златния век" в архитектурата на Стара София. Когато техническата нужда от нея отпада, в продължение на десетилетия кулата е занемарена.
Инициативата ми цели да възвърне блясъка и да извади от забравата тази интересна и незаслужено пренебрегвана сграда, като прибави културен акцент към нейното архитектурно значение. Старата кула има потенциал да се превърне в една от емблемите не само на „Лозенец”, но и на позагубения градски дух на стара София.За жалост не знаем много повече за нея.
Бих искал да ви поканя, а чрез вас и любителите на Стара София на дискусия за бъдещето на Водната кула в район „Лозенец” и изложба с проектите на студенти от НБУ за превръщането на Водната кула в културен център.
Целта на дискусията е да постави идеи и визии за бъдещето на Водната кула като архитектурен паметник с културно-историческо значение за София и място за активен социален живот. В дискусията ще се включат архитекти, общественици, студенти и граждани.
На събитието ще бъдат показани отличените проекти на студенти от Нов български университет за превръщане на Водната кула в културен център.
Няколко месеца по-рано район „Лозенец”, съвместно с Нов български университет, проведе студентски архитектурен конкурс на тема „Културно-историческото бъдеще на Водната кула – възможни архитектурни решения за превръщането й в културен център”.
Събитието ще се състои на 26 октомври, вторник, от 18 ч., Водната кула (между ул. „Галичица” и бул. „Дж. Баучер”).
2. Семинар за курорта Банкя и сградата на Минералната баня в Банкя
Проявата ще се проведе на на 28 октомври 2010 г. в зала 2 на Централния дом на архитекта на ул. "Кракра" 11, от 10:00 до 15:00 часа.
Пълната програма на семинара:
3. Покана от Столична библиотека
Столична библиотека ви кани на представянето на книгата "Празници в София" и изложбата "Софийски храмове". Събитието ще се състои на 1 ноември 2010 г. от 17.00 ч. в мраморното фоайе на библиотеката.
София преди и сега: Улица "Дунав" №1
Събираме последните материали на едно място, добавяме съвременна снимка и се получава твърде любопитна хронология на ъгъла на улиците "Московска" и "Дунав".
Първата фотография е от 20-те години. Ъгълът все още е незастроен.
Положението в наши дни.
22.10.2010 г.
Новата загадка
Стара София отстъпва място на модерна сграда. Преди повече от 70 години. Къде обаче?:)
21.10.2010 г.
Последни дни
Днес ще върнем лентата няколко години назад, за да си припомним как беше унищожен поредният архитектурен паметник в София. През 2008 г. беше разрушена сградата, намираща се на Мария Луиза 58, в непосредствена близост до Лъвов мост.
Историческото здание е известно като жилищно-търговска сграда на Исак Ариа. Обявена е през 1978 г. за паметник на културата от местно значение. Това обаче не попречи на инвеститора да разруши до основи оригиналната структура с цел да издигне поредното "модернизирано" копие. Какъвто и да е резултатът, ще имаме всичко друго, но не и автентична сграда-паметник. Така че Мария Луиза 58 вече спокойно може да бъде зачеркната от списъка с културни паметници.
Сградата преди нейното разрушаване през 2008 г. (снимката ни изпрати Борис Бонев).
Историческото здание е известно като жилищно-търговска сграда на Исак Ариа. Обявена е през 1978 г. за паметник на културата от местно значение. Това обаче не попречи на инвеститора да разруши до основи оригиналната структура с цел да издигне поредното "модернизирано" копие. Какъвто и да е резултатът, ще имаме всичко друго, но не и автентична сграда-паметник. Така че Мария Луиза 58 вече спокойно може да бъде зачеркната от списъка с културни паметници.
Сградата преди нейното разрушаване през 2008 г. (снимката ни изпрати Борис Бонев).
Състоянието днес.
Проектът, който "запазва" оригиналния вид на фасадата.
Справка показва, че сградата е (била) паметник на културата от местно значение.
20.10.2010 г.
Карта на паметниците на културата в София
Автор: Любомир Иванов
Сайтът на „Географска информационна система – София” ЕООД предлага на интернет потребителите си приложението iSofMap, в което може да бъде разгледана чудесна карта на сградите в София със статут на паметници на културата. Картата се намира в раздел "Тематични".
Освен точно местоположение и правилен контур на защитените сгради (които са оцветени във виолетово), сред функционалностите на картата влизат възможността тя да бъде разглеждана в мащаб от 1:100 до 1:550 000 и бутона „Информация за обект”, избирането на който и поставянето му върху конкретна сграда предоставя кратка детайлна информация за нея – адрес, описание на предназначението й, сегашни собственици/наематели и историческа справка за първоначалните й собственици. Това прави картата изключително ценна, тъй като чрез свободния достъп до нея всеки потребител на сайта може бързо да получи информация за конкретен културен паметник.
В картата е изписана категорията на сградите – паметници от местно или национално значение, като за част от сградите са подадени данни за периода, в който са били обявени със съответния статут. Обозначено е също така кои сгради влизат в територията на археологическо-исторически резерват "Сердика - Средец" (маркиран в зелен фон), като съществува допълнително териториално разпределение по I-ва, II-ра и III-та защитени зони в него.
Една предвидена, но засега неосъществена функция към картата, е наличието на фото галерия на всички културни паметници. Когато информацията за всяка сграда бъде допълнена и със снимки на зданието, тематичната карта ще има почти завършен вид на каталог на паметниците на културата в София.
Надяваме се картата и информацията в нея да търпят своевременна актуализация, за да дават надеждна информация и занапред.
Благодарност към Павел, който насочи вниманието ни към картата и сайта на ГИС-София.
Справка от сайта: за да използвате iSofMap е необходим браузер Internet Explorer 6, FireFox Mozilla 1.5, Mozilla 1.7 или Netscape Browser 8.1, при разделителна способност на екрана 1024х768 или по-висока.
18.10.2010 г.
Mъжки френски колеж “Св. Св.Кирил и Методий”
Нашият приятел Крикор Асланян отново отваря торбата с историите, за да ни зарадва с интересен разказ за някогашна София.
Основната сграда на колежа беше в квартал Семинарията, на запад от малкото колело, както софиянци наричаха крайната спирка на малкото трамвайче, което тръгваше от площада „голямото колело” /сега пл. Журналист/, и катерейки се през гората стигаше до „малкото колело”.
Прекрасната сграда на колежа беше оборудвана с кабинети по различните предмети, зала за изучаване на машинопис, плувен басейн, спортна зала и т.н.
Навън освен двете футболни игрища, имаше по няколко волейболни и баскетболни игрища, атлетическа писта, както и тенис кортове.
Тук учеха учениците след втори прогимназиален клас. Малките ученици от първо отделение /първи клас по съвремената система/ до втори прогимназиален клас учехме на ул. Пиротска 9. Между магазинчетата на търговците имаше един коридор-проход, който ни извеждаше в двора на колежа. След бомбардировките през 1944 година, когато беше разрушена стената между мъжкия и девическия колежи, достъп до колежа имаше и откъм ул. Лавеле.
През септември 1943 година родителите ми ме записаха в този колеж, защото се считаше, че там децата получават много солидно образование, гаранция за успешно влизане във Висшите учебни заведения. Освен това се изучаваха основно и поне два западни езика.
Обучението беше организирано така, че всеки ученик беше изпитван всеки ден по всички учебни предмети - френски език, български език и математика бяха основните предмети през първите години. Пеене, краснопис и Закон Божий, бяха допълнителните предмети през първите 3-4 години. На края на четвъртата година, за завършване на четвърто отделение, имаше годишен изпит пред Комисия, в която участваше и делегат на Министерство на просветата.
В клас бяхме около 35-40 ученика. Седяхме на чинове за по трима ученика. В класната стая имаше две редици чинове, откъм прозорците и откъм вратата. На стената откъм коридора също имаше остъклени прозорци, които не се отваряха. По късно щяхме да разберем каква важна роля играят те за възпитанието на подрастващото поколение.
По-голямата част от учителите по френски език бяха българи, нашата учителка се казваше Маргарита Атанасова.
По български език ни преподаваше г-жа Фурнаджиева, съпруга на известния поет Никола Фурнаджиев. След втората година я замести г-н Цветко Веселинов. Учител по математика беше фрер /брат/ Филип, монах от някакъв клон на ордена на Йезуитите, а по пеене ни преподаваше фрер Леон, монах от същия орден. Те ходеха с черни раса с къса бяла якичка, разцепена на две и изглеждаше като лигавниче на бебе. Те не говореха български. Бяха строги, но усмихнати хора, особено фрер Леон, който идваше в часовете с цигулката си и ни акомпанираше при пеенето. Най-прекрасни спомени имам от учителя ни Цветко Веселинов, който живееше на ул. Радовиш 21, недалеч от гарата. Сега тази улица не съществува и на мястото на къщата с китна градинка отпред, се издига огромната сграда на Седма поликлиника. Той беше усмихнат и добър, доста едър и пълен мъж, който имаше особен маниер да наказва палавниците, хващаше леко ухото и навиваше долната му част на руло. Това беше негов патент. Въпреки че болеше, не се оплаквахме, защото го правеше с бащинска обич, без злоба и без желание да ни причини болка.
Тук му е мястото да спомена заместник-директора на колежа, фрер Феликс, той беше церберът и палачът на немирниците и рушителите на дисциплината, както на двора по време на междучасията, така и в клас. Ще кажете, как така в клас, когато той е извън класната стая? Спомнете си за неотварящите се прозорци, които гледат към коридора. Те бяха неговия наблюдателен пункт. По време на занятията, обикаляше по коридорите и наблюдаваше какво става в класните стаи. При нарушаване на дисциплината в клас, даже учителят да не чува и вижда, зоркото око на фрер Феликс откриваше нарушителя, тихичко отваряше врата и с леко движение на показалеца извикваше навън провинилия се ученик. И коридорът се огласяваше от плющенето на шамарите и след малко ученикът си сядаше кротко на мястото и много внимателно следеше урока. При по-тежки провинения, ученикът бе вкарван в кабинета на фрер Феликс и там наказанията бяха доста по-тежки.
В колежа никой нямаше право да говори на български, освен в часовете по български език. Още с биенето на първия звънец, в 8 часа сутринта, в обръщение се пускаше „ ла бобин”, една празна дървена макара. Притежателя на макарата дебнеше кой говори български и му я предаваше. В края на часовете този у когото беше последно макарата, оставаше след часовете да пише сто пъти „в училище няма да говоря български”. Трябваше да е написано красиво и без грешки, иначе се започваше отново. А бяхме гладни и бързахме да се приберем в къщи.
В класа ни имаше българи, евреи и арменци. Никога не съм чул или забелязал някакви отношения или различия на етническа основа. И сега, когато се срещнем, сме с много обич и уважение един към друг. Това лято моят съученик и близък приятел, професор, доктор на техническите науки, член на Академията на науките, инжинер Людмил Ценов /печенегата/, когото не бях виждал 62 години, издекламира като стрела трите ми имена, когато му казах, че съм Крикор. Иначе не ме позна.
Дойде учебната 1947/48 година. Бяхме вече в прогимназията, една степен по-високо в учебната йерархия. Започнахме да учим история и география, струва ми се и естествени науки. Много години са минали, някои неща са изтрити от паметта ми. Съжалявам! По френски, история и география имахме нов учител, от руски произход – г-н Марчуков. Той прилагаше масово системата „самоучител”. Определяше кои ученици ще са учители и ще изпитват съучениците си. Разпределяше класа на 5-6 групи и всяка група отиваше при съответния „учител”, за да бъде изпитан. Те слагаха и оценките и г-н Марчуков ги приемаше безусловно. Рядко, при явен авантаж, той сам изпитваше ученика и ако оценката е надута, намаляваше и на двамата бележките. Естествено следващия път този ученик автоматично губеше правото да „учителства”.
Снимката е от месец юни 1947г. На снимката - Крикор Асланян, Онник Кабзъмалян и Жак Шемтов. Точната дата естествено не помня, но в този ден ни раздадоха дипломите за завършено основно образование - 4-то отделение /сегашния 4-ти клас/. Имаше изпит пред комисия от училището и делегат от Министерство на просветата, цялата Комисия е подписала Дипломите, около десетина подписа. На тази снимка се вижда, от ляво, част от сградата на Девическия колеж с камбаната, която известява началото и края на часовете и междучасията. След навеса се вижда и част от друга сграда, там учениците католици имаха спец. часове по катехизис. Естествено аз не съм влизал никога в тази сграда. Снимката е направена на двора на училището, който след бомбардировките беше доста голям, тъй като стената която разделяше мъжкия колеж от девическия беше разрушена.
Няколко думи за тези ученици. Оник завърши техникума по Електротехника, работи като инспектор към Електроснабдяването и много други странични дейности. Дълги години беше в Протокола на Балкантурист и Комитета по туризма.
Жак Шемтов замина за Франция, стана журналист и доколкото имам информация е вече покойник. Седяхме на един чин тримата цели 4 години и бяхме добри приятели във и извън училището.
Снимка на целия клас - 4-то отделение /4-ти клас по новому/, випуск 1947 год., на стълбите пред училището с нашите учители фрер Филип - математика и др., г-н Цветко Веселинов - български език, и фрер Леон - музика.
Във випуска имаше две четвърти отделения. Това е снимка на другия клас. На нея са учителката по френски Маргарита Атанасова, г-н Цвятко Веселинов и фрер Жорж - учител по математика.
Закриването на колежа
През април 1948 г. се написва следният документ - намерих го случайно, сърфирайки из интернет.
Изложение от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до Георги Димитров относно устройството и дейността на Католическата църква в България, придружено с докладна записка /цитат/
"...така, от един доклад на инспектор от това Министерство четем, че тия училища не допринасят нито за общата подготовка на учащите се, нито пък се възпитават в новия демократичен дух, настъпил у нас след 9 септември 1944 година. Димитровската конституция и новата програма на Отечествения фронт за тях фактически не съществуват.
Отечественофронтовското възпитание в тия училища преднамерено и систематически се съботира. В чуждите училища липсва отечественофронтовската украса, ОФ лозунги, нямало даже ликът на Министър Председателя на България др. Георги Димитров. В тия училища се отбягва да се подчертае славянската принадлежност и солидарност на нашия народ с останалите славянски народи, а най-вече за братското единство със съседните нам югославянски народи. В тия училища не се говори за единството на славянските народи и за дружбата и единството им със Съветския съюз. В тия училища не се пеят народни партизански и трудови бригадирски песни. В библиотеките им липсва прогресивна литература, да не говорим за Маркс-ленинска литература, а задължителният "час за демократическо възпитание" на дело не се провежда.
Според докладите на компетентните служби при Министерството на народната просвета, съществуването на ученическата организация ЕМОС не се чувствува. В официалните си доклади, Директорите на тия училища открито заявявали, че не намирали смисъл да създават такава организация, понеже училищата им били "претрупани" с работа и че не се занимавали с "политика".
В заключителната част на един от тия доклади четем дословно следното: "В настоящия момент чуждите училища се явяват като гнезда на отровената от фашизма и реакцията българска младеж, която, намирайки възможност да получи своето образование в (27) остава далеч от новия научно-прогресивен дух в българските народни гимназии, далеч от творческия устрем на нашата младеж да строи щастливо бъдеще на страната ни. За тези младежи остава чужд живота на българския народ, такъв, какъвто е той днес, и още от сега техните очи са обърнати към чуждите страни, където няма българи, няма отечествен фронт, няма трудови бригади и се живее "свободно"... " /колко е верно, ако махнем кавичките/
Чуждите училища, със своите преподаватели чужденци, носят и други злини за родината ни. Като чужденци, чужди поданици, преподавателите в тия училища не питаят, естествено, чувства на привързаност към България. А като са в контакт с децата на българския народ, а чрез тях и с родителите и близките им, може да се състави понятие, до колко те, като чужденци, осведомяват своите легации за положението на работите в България. Самият интерес, който чуждите Легации в страната ни проявяват към развитието на тия училища, подсказва доколко тия легации са свързани със съдбата им. Доказателства за потвърждение на тоя факт има достатъчно в архивите на Министерството. Следователно, и по тая линия, чуждите училища не са желателни у нас. Чуждите училища от край време работят против славянството, целят неговото разединение и вражди от миналото. Като пионери на западната клерикална култура, тия училища подготвят нашата младеж към несъпротивление на едно разширение: на западния империализъм по посока на славянския изток. А щом това е така, то тия училища са същевременно и противници на ОФ Правителство, което здраво и неизменно държи за славянското единство, за славянската солидарност и за вечната дружба със СССР.
Понастоящем в България има следните чужди училища, управлявани и ръководени от кюрета и фрерове на католическите ордени, а именно:
Френски училища.
1. Девически колеж "Св. Йосиф" ул."Лавеле"№ 2 - София
2. Мъжки колеж "Св. Кирил и Методий", Лозенец – София*
3. Девически колеж "Св. Йосиф" - Пловдив
4. Мъжки колеж "Св. Августин" - Пловдив
5. Девическа гимназия "Нотър Дам Де Сион" - Русе
6. Девическа гимназия "Св. Мария" - Русе
7. Смесена гимназия - Варна
8. Основно училище и прогимназия - Бургас
9 април 1948 г."
--
В резултат на този доклад изготвен от високообразован, компетентен партиен функционер, /който пише СЪБОТИРАТ вместо саботират/, само след 3 месеца колежите са закрити и хиляди български деца остават на улицата и трябва да свикват с нови училища, нови учебни програми /много по-лесни/, нови учители и съученици, и гордо ще пеят най-после бригадирски и партизански песни. Училищата им ще бъдат украсени с портретите на вождовете и най-вече на „бащата” на човечеството др. Йосиф Висарионович Сталин.
Извинете, приятели, за това лирично отклонение, но трябваше да обясня защо толкова близки и ВЕРНИ приятели бяхме разделени за десетилетия.
И така през месец юли 1948 година френският мъжки колеж «Св. Св. Кирил и Методи» затвори вратите си завинаги.
Прекрасната сграда на колежа беше оборудвана с кабинети по различните предмети, зала за изучаване на машинопис, плувен басейн, спортна зала и т.н.
Навън освен двете футболни игрища, имаше по няколко волейболни и баскетболни игрища, атлетическа писта, както и тенис кортове.
Тук учеха учениците след втори прогимназиален клас. Малките ученици от първо отделение /първи клас по съвремената система/ до втори прогимназиален клас учехме на ул. Пиротска 9. Между магазинчетата на търговците имаше един коридор-проход, който ни извеждаше в двора на колежа. След бомбардировките през 1944 година, когато беше разрушена стената между мъжкия и девическия колежи, достъп до колежа имаше и откъм ул. Лавеле.
През септември 1943 година родителите ми ме записаха в този колеж, защото се считаше, че там децата получават много солидно образование, гаранция за успешно влизане във Висшите учебни заведения. Освен това се изучаваха основно и поне два западни езика.
Обучението беше организирано така, че всеки ученик беше изпитван всеки ден по всички учебни предмети - френски език, български език и математика бяха основните предмети през първите години. Пеене, краснопис и Закон Божий, бяха допълнителните предмети през първите 3-4 години. На края на четвъртата година, за завършване на четвърто отделение, имаше годишен изпит пред Комисия, в която участваше и делегат на Министерство на просветата.
В клас бяхме около 35-40 ученика. Седяхме на чинове за по трима ученика. В класната стая имаше две редици чинове, откъм прозорците и откъм вратата. На стената откъм коридора също имаше остъклени прозорци, които не се отваряха. По късно щяхме да разберем каква важна роля играят те за възпитанието на подрастващото поколение.
По-голямата част от учителите по френски език бяха българи, нашата учителка се казваше Маргарита Атанасова.
По български език ни преподаваше г-жа Фурнаджиева, съпруга на известния поет Никола Фурнаджиев. След втората година я замести г-н Цветко Веселинов. Учител по математика беше фрер /брат/ Филип, монах от някакъв клон на ордена на Йезуитите, а по пеене ни преподаваше фрер Леон, монах от същия орден. Те ходеха с черни раса с къса бяла якичка, разцепена на две и изглеждаше като лигавниче на бебе. Те не говореха български. Бяха строги, но усмихнати хора, особено фрер Леон, който идваше в часовете с цигулката си и ни акомпанираше при пеенето. Най-прекрасни спомени имам от учителя ни Цветко Веселинов, който живееше на ул. Радовиш 21, недалеч от гарата. Сега тази улица не съществува и на мястото на къщата с китна градинка отпред, се издига огромната сграда на Седма поликлиника. Той беше усмихнат и добър, доста едър и пълен мъж, който имаше особен маниер да наказва палавниците, хващаше леко ухото и навиваше долната му част на руло. Това беше негов патент. Въпреки че болеше, не се оплаквахме, защото го правеше с бащинска обич, без злоба и без желание да ни причини болка.
Тук му е мястото да спомена заместник-директора на колежа, фрер Феликс, той беше церберът и палачът на немирниците и рушителите на дисциплината, както на двора по време на междучасията, така и в клас. Ще кажете, как така в клас, когато той е извън класната стая? Спомнете си за неотварящите се прозорци, които гледат към коридора. Те бяха неговия наблюдателен пункт. По време на занятията, обикаляше по коридорите и наблюдаваше какво става в класните стаи. При нарушаване на дисциплината в клас, даже учителят да не чува и вижда, зоркото око на фрер Феликс откриваше нарушителя, тихичко отваряше врата и с леко движение на показалеца извикваше навън провинилия се ученик. И коридорът се огласяваше от плющенето на шамарите и след малко ученикът си сядаше кротко на мястото и много внимателно следеше урока. При по-тежки провинения, ученикът бе вкарван в кабинета на фрер Феликс и там наказанията бяха доста по-тежки.
В колежа никой нямаше право да говори на български, освен в часовете по български език. Още с биенето на първия звънец, в 8 часа сутринта, в обръщение се пускаше „ ла бобин”, една празна дървена макара. Притежателя на макарата дебнеше кой говори български и му я предаваше. В края на часовете този у когото беше последно макарата, оставаше след часовете да пише сто пъти „в училище няма да говоря български”. Трябваше да е написано красиво и без грешки, иначе се започваше отново. А бяхме гладни и бързахме да се приберем в къщи.
В класа ни имаше българи, евреи и арменци. Никога не съм чул или забелязал някакви отношения или различия на етническа основа. И сега, когато се срещнем, сме с много обич и уважение един към друг. Това лято моят съученик и близък приятел, професор, доктор на техническите науки, член на Академията на науките, инжинер Людмил Ценов /печенегата/, когото не бях виждал 62 години, издекламира като стрела трите ми имена, когато му казах, че съм Крикор. Иначе не ме позна.
Дойде учебната 1947/48 година. Бяхме вече в прогимназията, една степен по-високо в учебната йерархия. Започнахме да учим история и география, струва ми се и естествени науки. Много години са минали, някои неща са изтрити от паметта ми. Съжалявам! По френски, история и география имахме нов учител, от руски произход – г-н Марчуков. Той прилагаше масово системата „самоучител”. Определяше кои ученици ще са учители и ще изпитват съучениците си. Разпределяше класа на 5-6 групи и всяка група отиваше при съответния „учител”, за да бъде изпитан. Те слагаха и оценките и г-н Марчуков ги приемаше безусловно. Рядко, при явен авантаж, той сам изпитваше ученика и ако оценката е надута, намаляваше и на двамата бележките. Естествено следващия път този ученик автоматично губеше правото да „учителства”.
Снимката е от месец юни 1947г. На снимката - Крикор Асланян, Онник Кабзъмалян и Жак Шемтов. Точната дата естествено не помня, но в този ден ни раздадоха дипломите за завършено основно образование - 4-то отделение /сегашния 4-ти клас/. Имаше изпит пред комисия от училището и делегат от Министерство на просветата, цялата Комисия е подписала Дипломите, около десетина подписа. На тази снимка се вижда, от ляво, част от сградата на Девическия колеж с камбаната, която известява началото и края на часовете и междучасията. След навеса се вижда и част от друга сграда, там учениците католици имаха спец. часове по катехизис. Естествено аз не съм влизал никога в тази сграда. Снимката е направена на двора на училището, който след бомбардировките беше доста голям, тъй като стената която разделяше мъжкия колеж от девическия беше разрушена.
Няколко думи за тези ученици. Оник завърши техникума по Електротехника, работи като инспектор към Електроснабдяването и много други странични дейности. Дълги години беше в Протокола на Балкантурист и Комитета по туризма.
Жак Шемтов замина за Франция, стана журналист и доколкото имам информация е вече покойник. Седяхме на един чин тримата цели 4 години и бяхме добри приятели във и извън училището.
Снимка на целия клас - 4-то отделение /4-ти клас по новому/, випуск 1947 год., на стълбите пред училището с нашите учители фрер Филип - математика и др., г-н Цветко Веселинов - български език, и фрер Леон - музика.
Във випуска имаше две четвърти отделения. Това е снимка на другия клас. На нея са учителката по френски Маргарита Атанасова, г-н Цвятко Веселинов и фрер Жорж - учител по математика.
Аспарух Велков /Аспето/ и Людмил Ценов /Печенега/
Закриването на колежа
През април 1948 г. се написва следният документ - намерих го случайно, сърфирайки из интернет.
Изложение от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до Георги Димитров относно устройството и дейността на Католическата църква в България, придружено с докладна записка /цитат/
"...така, от един доклад на инспектор от това Министерство четем, че тия училища не допринасят нито за общата подготовка на учащите се, нито пък се възпитават в новия демократичен дух, настъпил у нас след 9 септември 1944 година. Димитровската конституция и новата програма на Отечествения фронт за тях фактически не съществуват.
Отечественофронтовското възпитание в тия училища преднамерено и систематически се съботира. В чуждите училища липсва отечественофронтовската украса, ОФ лозунги, нямало даже ликът на Министър Председателя на България др. Георги Димитров. В тия училища се отбягва да се подчертае славянската принадлежност и солидарност на нашия народ с останалите славянски народи, а най-вече за братското единство със съседните нам югославянски народи. В тия училища не се говори за единството на славянските народи и за дружбата и единството им със Съветския съюз. В тия училища не се пеят народни партизански и трудови бригадирски песни. В библиотеките им липсва прогресивна литература, да не говорим за Маркс-ленинска литература, а задължителният "час за демократическо възпитание" на дело не се провежда.
Според докладите на компетентните служби при Министерството на народната просвета, съществуването на ученическата организация ЕМОС не се чувствува. В официалните си доклади, Директорите на тия училища открито заявявали, че не намирали смисъл да създават такава организация, понеже училищата им били "претрупани" с работа и че не се занимавали с "политика".
В заключителната част на един от тия доклади четем дословно следното: "В настоящия момент чуждите училища се явяват като гнезда на отровената от фашизма и реакцията българска младеж, която, намирайки възможност да получи своето образование в (27) остава далеч от новия научно-прогресивен дух в българските народни гимназии, далеч от творческия устрем на нашата младеж да строи щастливо бъдеще на страната ни. За тези младежи остава чужд живота на българския народ, такъв, какъвто е той днес, и още от сега техните очи са обърнати към чуждите страни, където няма българи, няма отечествен фронт, няма трудови бригади и се живее "свободно"... " /колко е верно, ако махнем кавичките/
Чуждите училища, със своите преподаватели чужденци, носят и други злини за родината ни. Като чужденци, чужди поданици, преподавателите в тия училища не питаят, естествено, чувства на привързаност към България. А като са в контакт с децата на българския народ, а чрез тях и с родителите и близките им, може да се състави понятие, до колко те, като чужденци, осведомяват своите легации за положението на работите в България. Самият интерес, който чуждите Легации в страната ни проявяват към развитието на тия училища, подсказва доколко тия легации са свързани със съдбата им. Доказателства за потвърждение на тоя факт има достатъчно в архивите на Министерството. Следователно, и по тая линия, чуждите училища не са желателни у нас. Чуждите училища от край време работят против славянството, целят неговото разединение и вражди от миналото. Като пионери на западната клерикална култура, тия училища подготвят нашата младеж към несъпротивление на едно разширение: на западния империализъм по посока на славянския изток. А щом това е така, то тия училища са същевременно и противници на ОФ Правителство, което здраво и неизменно държи за славянското единство, за славянската солидарност и за вечната дружба със СССР.
Понастоящем в България има следните чужди училища, управлявани и ръководени от кюрета и фрерове на католическите ордени, а именно:
Френски училища.
1. Девически колеж "Св. Йосиф" ул."Лавеле"№ 2 - София
2. Мъжки колеж "Св. Кирил и Методий", Лозенец – София*
3. Девически колеж "Св. Йосиф" - Пловдив
4. Мъжки колеж "Св. Августин" - Пловдив
5. Девическа гимназия "Нотър Дам Де Сион" - Русе
6. Девическа гимназия "Св. Мария" - Русе
7. Смесена гимназия - Варна
8. Основно училище и прогимназия - Бургас
9 април 1948 г."
--
В резултат на този доклад изготвен от високообразован, компетентен партиен функционер, /който пише СЪБОТИРАТ вместо саботират/, само след 3 месеца колежите са закрити и хиляди български деца остават на улицата и трябва да свикват с нови училища, нови учебни програми /много по-лесни/, нови учители и съученици, и гордо ще пеят най-после бригадирски и партизански песни. Училищата им ще бъдат украсени с портретите на вождовете и най-вече на „бащата” на човечеството др. Йосиф Висарионович Сталин.
Извинете, приятели, за това лирично отклонение, но трябваше да обясня защо толкова близки и ВЕРНИ приятели бяхме разделени за десетилетия.
И така през месец юли 1948 година френският мъжки колеж «Св. Св. Кирил и Методи» затвори вратите си завинаги.
15.10.2010 г.
14.10.2010 г.
Ден Първи. След последния
Днес ще стане дума за една фотоизложба. Наречена многозначително "Ден първи. След последния", тя се проведе през месец септември в галерия "Върхове" на СИБанк, ул. Славянска 2.
Показаните фотографии на Никола Стоичков са запечатали столицата в един преломен исторически момент - 9 септември и дните, непосредствено след тази дата.
От таблата ни гледа София, разпъната между две епохи, между отчаянието и надеждата, между "Ура!" и "Смърт!". Една ужасена и объркана столица с унищожено минало и неясно бъдеще. Съдбовни дни, които делят на две не само хронологически българския 20 век. Те оставят след себе си една друга, много по-дълбока, разделителна линия в българското общество. За съжаление, твърде видима и до днес.
Брошурата - лице и гръб.
Кой е Никола Стоичков:
През 1944 г. Никола Стоичков работи като ръководител на фотографската служба към отдел „Културни грижи" на Столична голяма община. По онова време основна задача на службата е да документира политическия и обществен живот в столицата, последиците от бомбардировките и промените, през които преминава градът. Така фотографът трупа безценни исторически кадри, които се ползват тогава от Музея за история на София, Градския архив, Градската картинна галерия, сектор „Печат", списание „Сердика".
Фотографската академия получава като дарение за колекцията си част от наследството на Никола Стоичков - една сбирка от близо 200 черно-бели фотографии, запечатали преломните събития и облика на столицата от средата на миналия век - и краткото послание „Погрижете се добре за тях. Това е целият ми живот."
Показаните фотографии на Никола Стоичков са запечатали столицата в един преломен исторически момент - 9 септември и дните, непосредствено след тази дата.
От таблата ни гледа София, разпъната между две епохи, между отчаянието и надеждата, между "Ура!" и "Смърт!". Една ужасена и объркана столица с унищожено минало и неясно бъдеще. Съдбовни дни, които делят на две не само хронологически българския 20 век. Те оставят след себе си една друга, много по-дълбока, разделителна линия в българското общество. За съжаление, твърде видима и до днес.
Брошурата - лице и гръб.
Кой е Никола Стоичков:
През 1944 г. Никола Стоичков работи като ръководител на фотографската служба към отдел „Културни грижи" на Столична голяма община. По онова време основна задача на службата е да документира политическия и обществен живот в столицата, последиците от бомбардировките и промените, през които преминава градът. Така фотографът трупа безценни исторически кадри, които се ползват тогава от Музея за история на София, Градския архив, Градската картинна галерия, сектор „Печат", списание „Сердика".
Фотографската академия получава като дарение за колекцията си част от наследството на Никола Стоичков - една сбирка от близо 200 черно-бели фотографии, запечатали преломните събития и облика на столицата от средата на миналия век - и краткото послание „Погрижете се добре за тях. Това е целият ми живот."
За съжаление, изложбата премина незабелязано дори за нас, научихме за нея едва в последния ден, часове преди закриването й. Поради тази причина не успяхме да напишем своевременно за нея и да ви я препоръчаме. Дано поне снимките, които направихме, да задоволят любопитството ви.
Фотографиите разделяме на три тематични групи: Унищоженият град, Нова надежда и Живот след войната.
Унищоженият град:
Площад "Александър"
Площад "Света Неделя"
Сградата на Земеделска банка на Раковска
Коли за извозване на отломките.
Районът около ротондата "Св. Георги"
Ул. Славянска с Министерството на правосъдието.
Улица "Калоян"
Пасажът "Св. Никола"
Площад "Бански" и "Мария Луиза"
Днешният бул. "Стамболийски"
Нова надежда - София посреща съветските войски и българските партизани:
Животът след войната:
Без дом
Очи в очи с реалността
Въпреки това обувките трябва да са чисти
Товарът на времето
Водовъртежът на епохите
Възстановеното движение на обществения транспорт винаги се е разчитало като знак за завръщане към нормалността.
Трансформация на царския дворец:
Събаряне на оградата и разчистване на парковата растителност
Статуята на Републиката
Кордон от статуи, гледащи към някогашния дом на династията
Преустроеният площадСелото и градът
Снимки от тази епоха представихме и през февруари 2009 г.:
Част 1
Част 2
С тази публикация засега приключваме темата за София и войната.
Абонамент за:
Публикации (Atom)