Фотографиите на отдавна изгубените предосвобожденски паметници на София са малко на брой и добре познати. Ето защо всеки нов кадър, всяко докосване до онази слабо позната и загадъчна епоха, е повод за заслужено вълнение.
Не една, а цели три са снимките, които публикуваме днес. Съдейки по вида и състоянието им, можем да ги отнесем към 80-те или 90-те години на 19 век - съвсем скоро след освобождението на България и преди или около регулацията и трансформацията на новата столица.
"София - руините на един дворец" - така е описана на френски език една от тези фотографии. И наистина, на хартията са запечатани останките на една внушителна сграда с яки зидове, елегантни тухлени арки и все още съхранено кубе. По всичко личи, че е заснет нейният вътрешен двор, използван тогава като складово пространство. Но кое в крайна сметка е това здание?
На познатите ни фотографии от онази епоха такава сграда на пръв поглед липсва. Оказва се обаче, че съществува една ключова, и може би единствена, визуална следа. Тя ни е оставена от художника на Стара София Йозеф Обербауер. В един от неговите акварели, описан в каталога
"Следите на града" като "Златарската чаршия", ясно се разпознава полуразрушеното двукатно здание с тухлени арки и кръгъл купол в дъното. Както е известно, Златарската улица се е намирала в югоизточната част на масивния Чохаджийски хан.
Край чаршийската улица на София, в близост една до друга, са се намирали три големи oбществени сгради - Чохаджийският хан, Буюк хан и Безистенът. За тях Каниц пише, че с изключение на римските строежи "в архитектурно отношение се издигат над всичко, което е запазено днес от по-старата и по-новата архитектура". Около освобождението зданията вече са в различен етап на разруха.
Без съмнение, сградата на снимката носи характерните белези на познатите ни образци на страноприемници и кервансараи, приютявали векове наред търговци и пътници в Османската империя. Монеджикова посочва, че Буюк хан била четвъртита сграда с вътрешен двор и чардаци, около които се разполагали одаите, като над всяка одая имало оловен купол. С упадъка на търговията Буюк хан станал еврейска кланица. След освобождението отдолу имало магазини, а на горния кат живеели бедни еврейски семейства, като в своите необитаеми части ханът представлявал развалина. Авторката описва и Чохаджийския хан - най-голямата софийска гражданска постройка с формата на четириъгълник, с просторен двор, със сводови коридори. В навечерието на освобождението в двора се разполагали складове, а горният етаж на хана бил полусъборен.
Трите сгради са разчистени около 1888 г. при регулацията на града от кмета Димитър Петков. Оцелява малка част от Чохаджийския хан, където докъм 1920 г. се намират златарски дюкяни, закътани в несъществуващите днес пресечки между улица "Търговска" и банята.
Разрушаване на Чохаджийския хан, около 1888 г.
В този смисъл картината на Обербауер поставя някои въпроси - дали художникът е рисувал от натура или е работил по неизвестна за нас днес фотография? Австриецът пристига в София през 1889 г., когато част от предосвобожденското наследство на града вече е разрушена, и нерядко е прибягвал до фотографии за своите акварели.
Какво знаем днес за Чохаджийския хан? Смята се, че тази "страноприемница на сукнарите" е изградена през 16 век, но има автори, според които е възможно зданието да е построено още по времето на Второто българско царство (
Григорович,
Тулешков, Кирова). Запазени са няколко свидетелски описания, които ни дават известна представа за вида и състоянието на Чохаджийския хан и Златарската улица през годините. Те са и ценен източник на информация в опита ни да установим дали фотографираните руини са именно на тези обекти.
Първото сведение е на Виктор Григорович от 1844 г.:
"Чухаджийский хан — здание со сводами, построенное, как говорят, болгарскими царями, было, вероятно, складочным местом."
В спомените си за предосвобожденска София Хр. Златарев пише:
"На мястото на сегашния хот. Берлин, между ул. Арда и ул. Дрин имаше масивна сграда от квадратни тухли, с вътрешен двор и два входа — към ул. Търговска и на противоположната страна. Това бе Чохаджийския хан със здрави сводести магазини за складиране на стоки към двора, а от вън, гърбом към вътрешните, също сводести магазини с 5 м. лице и 6—7 м. дълбочина. Някои от последните, разделени по дължината на две, побираха Златарската чаршия."
През 1880 година Константин Иречек отбелязва в дневника си:
"... в еврейската махала... има остатъци от сводове, части от сгради с решетъчни железни прозорци. Великолепният Чохаджийски хан би могъл да се реставрира, имало кантори на чужди търговци, оловни кубета; оловото е крядал нощно време един надзирател и го е продавал на Рилския манастир (в нашия век), който е покрит от тук."
През 1915 г. Димитър Шишманов разказва следното:
"Тия дюкянчета са сгушени в нишите на дебелата полуразрушена стена на една средновековна крепост. На много места по фасадата по стената мазилката е паднала и от разкрития градеж личи, че някога тук се е издигала галерия с аркади. Тези аркади са били направени от тънки, светло-червени тухли, споени с твърд като камък хоросан. Сега те са преградени отпред и във вътрешността на стената са се образували малки сводести подслони. Над вратите зеят четвъртити прозорчета, запречени със здрави, но вече ръждясали решетки. По стената тук-таме са забити дебели железни куки, чието предназначение сега никому не е известно.... съставяли част от Дома на сукнарите, — една грамадна четвъртита сграда с оловен покрив и с куполи, — гдето дубровнишките търговци струпвали скъпоценните си пъстроцветни платове, копринени изделия и венециански филиграни."
Всички разкази свидетелстват за голяма сграда с просторен вътрешен двор, тухлени сводове и кубета (Георги Тахов уточнява, че оловни са били четирите ъглови кубета). Ако се доверим на акварела на Обербауер, подкрепен от тези допълнителни сведения, можем да приемем обоснованото предположение, че зданието на снимките е именно Чохаджийският хан в неговия вид около освобождението.
