И този петък трябва да познаете къде се намираме днес.
31.01.2014 г.
28.01.2014 г.
Човек и добре да живее, се жени
Има три събития в живота на някогашния българин, които задължително били запечатвани с помощта на фотографията - появата на белия свят, сватбата и погребението. Разбира се, по-заможните се фотографирали по какви ли не поводи, но това е друга история. Днес публикуваме няколко снимки, които ще пренесат до вас атмосферата на сватбения ритуал през първата половина на 20 век с неговия блясък, очарование, та дори и модни тенденции.
Покана за венчалния обред на Олга Сапунджиева и Коста Атанасов в храма "Св. Крал", 1911 г. Луксозната покана, отпечатана на специална хартия с воден знак, подсказва, че става дума за младоженци от по-високите прослойки на столичното общество.
Сватбено шествие по булевард "Мария Луиза", вероятно в посока катедралата "Свети Крал", началото на века
Елегантна венчавка в столичен храм, около 1940 г.
След венчавката по традиция младоженците се изправяли пред реномиран столичен фотограф за студийна снимка, която намирала място не само в семейния албум, но често била изпращана за спомен на роднини, близки и приятели. Тази практика се запазила през десетилетията, та и до днес.
Семейство Настови, 1918 г.
Фотография от венчавката на семейство Стефанови, 1926 г.
Ненадписана фотография, вероятно 30-те години
Анна и Митко, 1933 г.
26.01.2014 г.
Снежното вдъхновение на един софийски бакалин
Че белите преспи винаги са били вдъхновение за талантливите любители на снега, доказва и тази снимка от началото на 30-те години. 20-годишният бакалин Христо Йорданов гордо позира с измайсторените от него снежни фигури на лъв, орел, змия, слон и мечка. Снежните животни той е наредил на показ пред магазина си на улица "Царица Йоанна" ("Витошка") срещу тогавашните Пехотни казарми (днес НДК). Фотографията на младия ваятел е запечатана на страниците на тогавашната преса.
25.01.2014 г.
Как се е почиствал някога снегът
Три твърде любопитни кадъра ще ни дадат представа как общината се е справяла с натрупалия се сняг в някогашна София. Все пак за отбелязване е, че по това време трафикът е бил далеч по-скромен, отколкото в наши дни, и почистването на уличните платна не е било такава необходимост.
Жени почистват заледените тротоари около Народния театър, началото на 30-те години
Специална помощна кола с герба на София за извозване на снега .
24.01.2014 г.
20.01.2014 г.
Освещаване на Ректората на Софийския университет, 1934 г.
Тържественото освещаване и предаване на държавата на Ректората в София и откриване на бюстовете на Евлоги и Христо Георгиеви
(Из "Илюстрована седмица", декември 1934 г.)
Н.В. Царят чете речта си при откриване статуите на благодетелите Евлоги и Христо Георгиеви
Митрополит Стефан открива бюстовете
Бюстовете на двамата благодетели Евлоги и Христо Георгиеви
Ректорът Моллов държи реч
Т.В. Царят и Царицата напускат университетската библиотека
17.01.2014 г.
Новата загадка
По силата на добрата традиция започваме петъчния ден със загадка. Къде е правена снимката?
15.01.2014 г.
Oтечеството ни зове
Крикор Асланян
Веднага след края на войната, някъде през есента на 1945 г., се заговори за репатриация на българските арменци. Организация “Ереван’, единствената арменска прогресивна обществена организация след 9 септември 1944 г., другите бяха забранени като “непрогресивни”, се зае с организацията на това мащабно мероприятие. Беше избран комитет за репатриация (неркахти гомиде), беше създаден фонд за набиране на средства (неркахти фонд). Провеждаха се събрания, заседания, правеха се списъци на желаещите да се изселят в Съветска Армения. Поради големия брой желаещи, бяха наложени ограничения - семейства със смесени бракове нямаха право даже да кандидатстват на този етап. В цяла България арменците се бяха надигнали да заминават. Но имаше и такива, на които и през ум не им минаваше да стават съветски граждани. Вместо да обменят спестяванията си в съветски рубли, както правеха ентусиазираните кандидат “съветски граждани”, те превръщаха парите си в щатски долари и златни “наполеони”.
Баща ми беше луд полудял да заминем за Отечеството. Беше член на Комитета по репатриацията, активист в организация “Ереван” и касиер на същия, следеше за постъпващите дарения във фонда. Всеки спечелен лев веднага превръщаше в рубли. Тогава той и братята му имаха частна работилница за производство на дамски и мъжки обувки. Работилницата на фирма “Златен лъв” се намираше на ул. "Цар Симеон" 112, а магазинът за продажба на улица "Пиротска" 10. Правеха обувки и ботуши на съветски офицери и съпругите им, а разплащането ставаше в “червонци”. Как грижливо ги събираше и криеше в една вградена кахлена печка в моята стая, която никога не палехме. Отоплявахме се с пернишка печка “Партам”, която пълнехме с въглища и дърва.
Сред арменците плъзна слух, че в Армения ще получим парцел земя, на която можем да си построим къща. И се започна. Баща ми поръча на някакви дърводелци врати и прозорци за къщата. Цялата дограма на бъдещата ни къща беше скована като сандъци и складирана в малкото ни жилище, където живеехме осем души - мама, татко, братчето ми и аз, а другото семейство бяха вуйчо, вуйна, дядо и баба, братът на мама и родителите й. Освен дограмата на къщата баща ми купуваше моливи и ножчета за бръснене, устни хармоники и писалки. Много дефицитни стоки в страната на Победителите. Пъстротата на манистата, едри и дребни, ми напомняха за пътуванията на Миклухо Маклай из “черна Африка”. До края на ученическите си години изкарах с тези моливи, а и пари за ножчета за бръснене дълги години не давах.
“Най-късметлиите” заминаха през лятото на 1946 г. Дойде съветски кораб, натовари на Варненското пристанище 1000 семейства от цяла България и отплува към Съветското Отечество. Сред заминаващите беше и чичо ми Харутюн, по-малкият брат на баща ми, със семейството си. Ние ги изпратихме на моторни лодки, докато корабът излезе в открито море и тъжни и завиждащи се завърнахме във Варна, за да продължим да загаряме на Централния плаж.
Поради жестоката сталинска цензура, заминалите не можеха да пишат за истинското положение във Великата Съветска страна, но намираха начин. Уговорката беше, ако са добре, да се снимат прави, ако не е много добре - седнали. Масово се получаваха снимки в легнало положение. Друг начин да съобщят за нечувано лошото положение беше да пишат неща от рода “като дойдете, непременно доведете леля Аракси, на нея тук много ще й хареса”. А лелята бяха погребали преди 5-6 години. Липсата на бял хляб изразяваха с “колко ни липсват гевреците като нули”. Намеквайки за бялото брашно “нула номер”.
Естествено това бяха “фашистки слухове”, “хора, мразещи Отечеството” и още какво ли не по адрес на разочарованите патриоти, попаднали в крайно опустошената страна, съвсем не готова да посрещне и приюти хиляди хора. В онзи момент СССР не можеше да изхрани собствените си граждани, а камо ли хора дошли от цял свят, повярвали на съветската пропаганда. Хора собственици на имоти и фабрики от Франция, Египет и други западноевропейски страни, са продавали имотите и фабриките си, за да отидат в дълго лелеяното Отечество. Но за заблудените всяка истина е провокация, всяка обективна информация е дезинформация и вражеска пропаганда.
Майка ми имаше близка приятелка, която 1946 година беше заминала със семействата на двамата си сина. От нейните писма се разбираше за крайно тежкото им положение. Майка ми имаше пълно доверие на леля Нурица и й вярваше. До заминаването им за СССР големият й син беше охрана на Георги Димитров. Мама по цели дни плачеше и не искаше да заминем, въпреки че с нас заминаваха родителите й, както и единственият й брат със съпругата си. Но баща ми беше непреклонен - Отечеството, та Отечеството!
През 1947 година от България никой не замина. Едва през 1948 отново се появиха списъци на одобрените за репатриация. Ние бяхме в тях. Баща ми ликуваше, а майка ми плачеше още по- неудържимо. През септември 1947 г. ми се беше родило братче. През пролетта и през цялото лято на 1948 година се готвихме за далечното пътуване. През юли затвориха и колежа, където учех. А през август щеше да дойде кораба, с който щяхме да отплуваме към Отечеството. Между другото светна още една “червена лампичка” - в Съветския съюз не можеше да внесем никаква западноевропейска литература, книгите на “мръсните капиталисти” и на “загниващия империализъм” нямаха място в “страната на Съветите, страната на социализма, където Бащата на прогресивното човечество” щеше да се грижи за нас. Урааааааа! Да, ама не!, както казваше Петко Бочаров. Моите стотици книги от Карк Май, Майн Рид, Емилио Салгари, Жул Верн и другите класици на детско-юношеската литература, нямаше да получат виза за страната, където ни чакаше “светлото бъдеще на Комунизма”. Отечеството изискваше от мен една голяма жертва - да се лиша от огромната си библиотека с любими книги. Започнах да раздавам на приятелите си, да ги продавам на един антиквар на пазара. Не беше пожален даже “Робинзон Крузо” от някакъв капиталист на име Даниел Дефо, човек със съмнително досие. КГБ за нищо на света не би допуснал да се мъти съзнанието на пионерчета и комсомолци с тази “блудкава, вражеска, антихуманистична, пошла, деградирала и т.н. и т.н. литература. Нашите “герои” отсега нататък щяха да се казват Павлик Морозов, Зоя Космодемянская, Александър Матросов, Тимур и неговата команда и т.н.
Раздялата с Поразяващата ръка, с Винету и Минехаха, с Олд Четърхенд и “конникът без глава", със Сандокан и Черния пират, и особено с любимия ми Тарзан, за мен беше трагедия, каквато не бих пожелал и днес на моите приятели. Но Отечеството го изискваше и аз се подчиних, за което съжалявам и днес, навършвайки 77 години, а тогава бях на 12.
Настъпи фаталният ден. Беше Август 1948. Точната дата за щастие не помня, иначе би трябвало всяка година през изминалите 65 години на този ден да давам пищни банкети, защото някой ни попречи да заминем. И така се спасихме от трагедията наречена “репатриация”. Отечеството си остана една неосъществена и вече нежелана мечта. Но как стана това ще узнаете от следващите редове.
Денят “Х” беше топъл, слънчев ден. Небето над София беше лазурно и безоблачно. Витоша зелена и красива галеше погледа ни, а очите ни се стремяха да запечатат завинаги тази величествена панорама, която съвсем скоро щеше да изчезне от хоризонта. Вярно, гледката към Витоша щяхме да заменим с изглед към свещената планина Арарат, с вечно снежните си върхове - Големия и Малкия Масис, където според Библията беше акостирал Ковчегът на Стареца Ной, но тази Свещена за всички арменци планина се намира на територията на Турция и на Държавния герб на Армения.
Разрушенията от жестоките бомбардоровки над Столицата на България вече бяха разчистени, Народната власт и нейният палач наречен “Народен съд” бяха ликвидирали “фашистките управници” и под ръководството на ВКП(б) и КГБ, и техните български филиали - БРП(тс) и КДС, правеха първите си крачки към “светлото бъдеще на социализма и комунизма”. Героят от Лайпциг Георги Димитров и дясната му ръка Васил Коларов бяха още живи, а и Трайчо Костов не беше обявен за агент на империализма.
Сутринта към 8 часа дойде първият камион и натовари част от сандъците, върху които с шаблон и черна боя беше изписано името на баща ми и адреса ни в България. Сега, като се замислям, ми се струва нелогично да се изписва върху сандъците този адрес, но последващите събития ще докажат, че е било правилно.
Камионът ЗИС 5 натовари сандъците и замина за гарата, където беше композиран специален ешалон от товарни вагони (тогава се наричаха “конски”). Влакът, извън всякакви разписания, щеше да тръгне едва вечерта и по всяка вероятност щеше да стигне до Варна за 3-4 дни. Беше немислимо с малко дете да се люшкаме няколко дни по пътищата и родителите ми решиха татко да пътува с ешалона, а майка ми с двете деца да пътува с нормален бърз влак до Варна, където щяхме да отседнем в приятелско семейство и там да дочакаме пристигането на ешалона.
Багажът се състоеше от множество сандъци, нали бяхме две семейства, и се наложи камионът да направи три курса. За третия курс камионът беше натоварен наполовина. Всичко беше изпратено за гарата и ние седяхме на двора, заобиколени от съседи, роднини и приятели. Всеки носеше нещо за из път, майка ми не преставаше да плаче, братчето ми, едва на десет месеца, беше болно от “магарешка кашлица” и пътуването се очертаваше много трудно. Честно казано не си спомням какво ми беше настроението този ден. Може би ми е било интересно, че ще пътувам с кораб толкова надалеч, любовта ми към приключенските романи вероятно е повлияла положително на авантюрата, която ни предстоеше. Естествено не съм осъзнавал каква глупост правим, оставяйки спокойния живот в София и България, за да отидем в една абсолютно непозната страна, където нямахме роднини и приятели (чичо ми беше заминал едва преди 2 години), която никой от нас и нашите близки не беше посещавал, нито пък имахме някаква обективна информация за живота в Съветска Армения. Но когато си на 12 години и вярваш на баща си, приемаш нещата и не се притесняваш. Сълзите на майка ми вероятно съм приемал за нормална женска реакция, без да им отдавам голямо значение. Помня, че в двора имаше много хора. Тук бяха и приятелите ми, братовчедите ми, които оставаха в България. Майка им беше българка и не им разрешиха да заминат.
Камионът направи три курса, за третият бяха останали малко сандъци и замина полупразен. Оставаха часове до раздялата с роднините, съседите и близките ни приятели, дошли да ни изпратят. Всички тъжни, някои плачещи, седяхме в двора и чакахме. Чакахме да тръгнем за гарата, от където влакът щеше да ни отведе във Варна.
Изведнъж настъпи неочаквано оживление сред заминаващи и изпращачи. Камиончето “ЗИС 5” беше спряло пред къщата претоварено със сандъци. Учудването на всички нямаше граници. “Какво? Защо? Как?“ бяха въпросите, на които никой не можеше да отговори. Но едно беше ясно - заминаването се отлагаше. Майка ми сияеше, баща ми се цупеше разочарован.А аз? Не помня какви чувства съм изпитвал в този момент.
След това дойде обяснението. Телеграма от Москва отлагаше репатриацията до “второ нареждане”. Мисля, че този израз чух за първи път в живота си именно този ден и го запомних за цял живот. Баща ми този път се отказа от упорството си и каза “Няма да заминаваме!” и започна да разковава сандъците. Радост и разочарование, усмивки и сълзи, и много труд, за да върнем жилището си в предишния му вид. Родителите ми бяха едва 40-годишни, силни и енергични и всичко беше по местата си за много кратко време. Но...
Моите книги вече ги нямаше, всички стоки, купени за реализация в Съветска Армения, се оказаха ненужни, както и дограмата на “къщата на мечтите ни”. Загубите бяха огромни. Всичко спечелено с много труд и усилия в едно изключително трудно следвоенно време беше унищожено в името на “Отечеството”, което даже не искаше да знае за нас. Защото местните са се отнасяли не особено дружелюбно към новодошлите си сънародници, наричайки ги с пренебрежение и подигравателно “братята”. Но от най-голямата загуба ни деляха цели 4 години. През 1952 г. Правителството на СССР обяви парична реформа и всички рубли извън страната на Съветите се оказаха хартийки без никаква стойност. Дойде Нова година. За посрещането на 1953 г. у нас се събрахме със семейството на чичо ми, вуйчо и вуйна живееха у нас, а баба и дядо вече се бяха преселили в “онзи по-хубав свят”, за който говорят поповете. Удари дванадесетият час, фойеверки, прегръдки и целувки, сурваках всички присъстващи, а чичо ми като активист нa ОФ и член на Партията, извади пистолета и гърмя във въздуха за радост на нас децата.
Пернишката печка “Партам” весело бумтеше и отдаваше приятна топлина в жилището ни. Радостни заради празника и подаръците, настроението на всички беше приповдигнато и хубаво. Баща ми бръкна в кахлената стенна печка и извади голям пакет, обвит с някаква кърпа, разгъна я и от там се показаха пачки едри банкноти. Това бяха съветски рубли, които вече нямаха никаква стойност. Ние живеехме в малко, скромно жилище под наем и със стойността на тези рубли можехме да си купим хубав апартамент. Но... с тях вече не можехме да си купим и трамваен билет до Халите.
Баща ми накара мама да сложи джезве с кафе на печката, набута “червонците” в горящата печка и на този огън се свари най-скъпото кафе на света.
С тях изгоря и мечтата на баща ми да живеем в Отечеството. Останах да живея в Родината си и през целия си живот да работя за България и да защитавам нейните интереси. И тя ми даде всичко хубаво което имам.
13.01.2014 г.
София преди и сега: Пресечката на "Витошка" и "Солунска"
Изглед отвисоко в посока "Света Неделя", на преден план - пресечката на улиците "Царица Йоанна" ("Витошка") и "Солунска", 1939 г.
Същото място днес - поглед от нивото на улицата
10.01.2014 г.
Новата загадка
Днес почитаме годишнината от една от най-разрушителните бомбардировки над София (10 януари, 1944 г.). Отбелязваме мрачната дата с една фотография на изпепелената столица, чието място на заснемане Вие трябва да познаете.
8.01.2014 г.
Какви изобретения чака София от новата 1928 г.
В края на 1927 година списание "Нива" споделя със своите читатели няколко карикатури, описващи изобретенията, от които спешно се нуждае столичният град. Звучат удивително актуално и за нашата София, цели 90 години по-късно.
1. Автомобил, опасан с пружинени предпазители против сблъсквания и честите прегазвания на пешеходците
2. Дамски шапки от пластелин, за да могат софийските госпожици всеки ден да ги префасонират според най-последната мода...
3. Намордници за посетителите на Народния театър, за да бъдат предпазени през зимата от настинки и хрема.
6.01.2014 г.
Богоявление в София (23 снимки)
До 1946 година Богоявление (6/19 януари) се отбелязва с особена тържественост като официален празник. Водосветът на бойните знамена се утвърждава сред най-важните ритуали, свързани с българската армия. През 1993 година традицията е възстановена и отново заема достойно място в националния ни календар. По случай днешния празник представяме серия исторически фотографии от богоявленския молебен в столицата. Годината по всяка вероятност е 1943.
Цар Борис Трети и Софийският митрополит Стефан
Духовият оркестър на Лейбгвардейския ескадрон, строен на площад "Александър I"
Шествието на духовенството навлиза на площад "Александър I"
Цар Борис Трети преди молебена
Митрополит Стефан отслужва празничния водосвет
Чуждестранни военни (вероятно аташета)
Царят поздравява построените войскови части
Цар Борис Трети в разговор с висш германски военен, зад него - Царица Йоанна
Павел Груев, началник на личния кабинет на царя, Царица Йоанна и Светослав Помянов (благодарности на Илиана Иванова) пред портите на двореца
На ритуала присъства целият държавен и военен елит
Цар Борис и генералитетът приемат парада на военните части
Приемане на парада по случай Богоявление
4.01.2014 г.
Последните живи освободители на София
Петдесет години от Освобождението на София
(Из "Илюстрована седмица", януари 1928 г.)
На 6 и 7-того столицата отпразнува с подобающа тържественост 50-годишнината от деня, в който влязоха в нея руските освободителни войски под командата на генер.-адютанта Н. В. Гурко. По тоя случай в храма паметник се отслужи молебен и панихида, след което начело на официалните власти и живите ветерани освободители се направи шествие-поклонение до паметника на Цар Освободителя и други.
Момент от всенародното поклонение пред паметника на Цар Освободителя
Последните живи освободители
Долу даваме ликовете на последните живи войници от армията на чутовния генерал Гурко, освободителя на София, които изживяват старините си в България.
Офицерите от четвъртия Улански Харковски полк, влезли с полка първи в София на 24 (стар стил) декември 1877 г. Между офицерите е и ген. Савойски, живущ сега в България.
Николай В. Савойски
ген.лейтенант
Николай Д. Джанев
полковник
Дим. Д. Дженеев
ген. майор
Михаил Николски
ген. майор
Живите ветерани - наши освободители, участващи в юбилейното празненство
Абонамент за:
Публикации (Atom)