Дядо ми, Христо Узунов, беше противоречива и сложна личност – гневлив, заядлив, с труден характер и същевременно с това – вечно усмихнат, закачлив, с остро чувство за хумор. Най-ярките му и неизменни качества, с които съм го запомнил, бяха няколко – пълен с неизчерпаема енергия, предприемчив и вечно търсещ нови възможности, от които да се възползва. Вероятно именно и заради това животът му беше изпълнен с доста превратности, сложни събития и несподелени тайни. Аз съм негов единствен внук, живеех заедно с него през цялото ми детство и въпреки това научих някои важни факти от неговия живот едва 30 години след смъртта му, в разговор с по-възрастен роднина.
Христо Узунов в магазина за модни обувки „Тройка“ София, ул. „Леге“ 9, 1940 г.
Дядо ми е роден на 25 декември 1907 г. в с. Долна Оряховица в семейството на Марин и Димитрина Узунови, преселници от Карлово или Калофер. Семейството има 6 момчета, но единият брат умира в ранното си детство, както често се случва в онези години. Христо е вторият по възраст от всички. Изучава обущарския занаят и първата работилница, в която работи е в Горна Оряховица, кв. Калтинец, наречена „О Бон Гу“. Така е надписал една снимка от 1927 г., оцеляла до днес.
Христо се премества в София още съвсем млад в средата на 30-те години на миналия век, когато е 25-30 годишен. Идва в столицата, за да развива предприемаческа дейност и да печели от усвоения обущарски занаят. Основава обущарско ателие за модни обувки „Тройка“ на ул. „Леге“ № 9 заедно с двама свои съдружници. В онези години хората не са купували готови обувки, а всичко се е изработвало на ръка по мярка на стъпалото на клиента. Модните ателиета са били посещавани от богати хора, които са поръчвали обувки няколко пъти годишно. Работело се е само с естествени материали и скъпи кожи, по модели от европейските столици, а производството на един чифт е отнемало дни или седмици. Обущарница „Тройка“ бързо става известно модно ателие за дамски обувки и негови клиенти са някои от най-влиятелните и богати жители на столицата. Бизнесът на дядо ми процъфтява и той се замогва за сравнително кратко време.
.jpg)
Христо Узунов, ул. „Леге“ 9, 1938 г.
Помня дядо ми Христо като яростен антикомунист. Най-ярките ми спомени са от 80-те години, когато бях тинейджър. Говореше с ненавист за партията, за властта, за целия социалистически строй. Често повтаряше, че всеки ден си купува вестник „Работническо дело“, за да види там некролога на Тодор Живков или на някой друг от членовете на политбюро. Често разказваше колко добър е бил животът по царско време и колко много са плакали хората, когато цар Борис е починал.
На фона на всичко това, сега, десетилетия по-късно, от разказите на моя роднина научих, че всъщност като млад дядо ми силно се увлича по комунистическите идеи, които стават много популярни по онова време. През 1929 г. става ремсист, а по-късно се включва активно в учредяването на регионални партийни организации на БКП в страната.
Както знаем, комунистическата дейност тогава е била забранена по закон и се е преследвала изключително строго, особено в последните години преди избухването на Втората световна война. Полицията редовно е организирала обиски и акции по преследването на младите комунисти. При една такава акция дядо ми е заловен, получава присъда и лежи в затвора. Арестуван е по време на участието си в тайна среща, която се е провела през нощта посред Варненското езеро, където участниците се събрали с няколко лодки. Считали са, че така ще бъде най-сигурно, но някой ги е предал и изведнъж от четири страни ги заобикалят катери на военноморските сили и ги арестуват. Христо е заловен на място, впоследствие е осъден и лежи в затвора, а за да съкрати присъдата си, работи в цеха за производство на тухли. Дядо ми се срамуваше от тези събития, не обичаше да говори за тях и криеше истинската причина за арестуването си. Знаех, че е лежал в затвора, но на мен цял живот ми разказваше, че е осъден заради това, че е закупил голямо количество кожи за ателието си, а те са се оказали контрабанда. И така, едва години след смъртта му научих, че всъщност причината е била съвсем друга.
Най-интересното, което разбрах е, че след тази случка и преселването си в София, дядо ми Христо започва тайно да сътрудничи на агенти на съветското разузнаване, като помага за предаване на секретни съобщения. Много години след тези събития Христо разкрива на тесен кръг роднини, че в онова време до него е изпращана информация, укривана под формата на шифрограми в токовете на обувките на някои клиенти. Обикновено тези клиенти са били дами от висшите кръгове – съпруги на министри, офицери от царската армия и членове на правителството.
Подметките и токовете са се изработвали от гьон - твърда и дебела кожа, обработена за ходила на обувки, подметки, ремъци и др. Под двойния пласт гьон на тока е имало кухина, в която лесно е можело да се помести съобщение на хартия. Не е ясно дали Христо я е изваждал или поставял там, но вероятно я е предавал напред по някаква верига, за да стигне накрая до съветското разузнаване. Обущарницата е имала таен заден вход – вероятно от някоя от пробните, прикрити с пердета. Предполагам, че се е използвал и за тайни срещи и посещения.
Иначе бизнесът с модното ателие за обувки процъфтява и Христо става успешен предприемач. Жени се за Надежда Пеева от Пирава, Северна Македония, произхождаща от католическия род на Петруш Кафадаров, селски войвода, убит от гърците през 1906 г.
След сватбата закупува кабриолет „Шкода“, който е бил един от първите 1000 автомобила в столицата, собственост на частно лице. Любопитен факт е, че всъщност регистрационният номер на колата е „Сф360“, което означава, че това е едва 360-тия автомобил, закупен в София. По време на войната, през 1943 г., Христо успява да закупи и жилище в новоизграждаща се кооперация на централна улица в София, между булевардите „Витоша“ и „Христо Ботев“.
За съжаление, след почти десетгодишно съществуване, модното ателие „Тройка“ е напълно разрушено от англо-американските бомбардировки в София през 1944 г. В следващите години дядо ми открива друго обущарско ателие на ул. “Алабин“ 23, където работи до старостта си.
След 9 септември 1944 г., комунистическата власт не признава съдействието и активността на Христо, който очаква да получи статута на борец против фашизма. Напротив, заради успешния му бизнес той е бил считан за буржоа, капиталист и враг на народа. За да не бъде конфискувано имуществото му – апартаментът и автомобилът, дядо ми предприема редица нетипични действия. Спира колата си от движение и я скрива в частен гараж на съседната улица, а впоследствие я закарва при роднините си в Долна Оряховица. Там автомобилът престоява скрит под слама и брезент няколко години преди да бъде продаден. Христо се е опасявал, че ще му вземат и жилището в центъра на София и затова настанява там свои родини, които живеят заедно със семейството му за известен период. По това време се е считало от властите, че е неприемливо в жилище с голяма площ да живее само тричленно семейство и затова собствениците са настанявали чужди хора, за да изглежда, че имотът се обитава от много хора.
От времето на своята нелегална дейност Христо е създал доста важни познанства и контакти. Сред тях е и ген. Кирил Косев, началник на Главното политическо управление на армията, работил пряко с министъра на народната отбрана ген. Добри Джуров. Въпреки това, той не успява да докаже заслугите си към новата власт и всъщност никога не бива приет за член на БКП. Това може би е и основната причина за последващия рязък обрат в разбиранията на Христо, довели го неговите ярки антикомунистически възгледи.
Ателието на ул. „Алабин“ № 23, 1954 г.
1961 г.
До края на живота си дядо ми беше много енергичен, активен и в добро здраве. Почина на 85-годишна възраст по време на планински поход на Витоша, докато бере билки. До последно не желаеше да споделя с никой от моето семейство за превратностите в своя живот.
