Новата загадка

Кой ще познае днешното предизвикателство?

---

София през 1886 г. - пътепис (последна част)

В няколко поредни публикации представихме откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Вижте също първа, втора, трета и четвърта част.

Животът в София бе, през време на моето кратко престояване, печален и мрачен, поради тежките грижи, конто преживяваше страната. Но по-преди, при нормални обстоятелства, заедно с чистотата и подобрението на града се е развивал и общественият живот, особено по инициативата на княза и на дипломатическото тяло, акредитирано при него. Когато князът устроил едно голямо тържество за освещението на двореца си, тържество, на което присътствували четири или пет стотин души, българите били изненадани от раскоша, от вкуса, с който бил украсен, уреден княжеският дворец, и макар да не бяха отпуснали на драга воля необходимия кредит, те се почувствували поласкани в националната си гордост, когато прочели в описанията на тържеството, печатани по чуждите вестници, че то по блясъка, по елегантността на тоалетите, изобщо по своята цялост, не отстъпвало в нищо на подобни тържества на Запад. Лека полека, приемите, баловете станали нещо обикновено, така щото в последните години, както ми расправя един господин, отдавна установен в София, е било необходимо почти всека вечер да се облича фрак и да се туря бяла вратовръзка. Госпожите от дипломатическото тяло въвели малко по малко вкус в облеклото, така щото много богати български госпожи взели да отхвърлят готовите виенски дрехи и ги заменили с парижки. Една парижка шивачка, която дошла в София, успяла за късо време да се обогати. Така също един дрехар шивач — чини ми се маджарски евреин — може да си придобие голяма и много добра клиентела. Сега дори дипломатическите агенти не се вече принуждават да поръчват във Виена или Париж, кога им дотрябва някоя дреха.

Офицерите от свитата на княза са се обличали много спретне и чисто. Сега още, ако и да го няма вече князът, продължават да се носят елегантно в простотата си сравнително униформа. Мнозина, ако не всички, са не само добри войници, но и съвършени gentilshommes, които не биха се объркали в най-аристократичните Венски или Парижки салони.

Външният живот, да го наречем така, е още много надире. И в най-добрия ресторан, за който вече говорих, не намира човек изисканите удобства. Кафенета има две, три. Едно от тях е кафе-шантан, и всяка вечер свири в него музика една от ония Damen kapellen (женски оркестри), които от Виена и из Маджарино сa наводнили лека по лека целия исток. Те са в музикално отношение еклектици и задоволяват лесно слухът на българите, които не ми се струва да имат особно тънко ухо за музикално съзвучие. Равнодушно минават от Троваторе на някоя Менделсонова соната или Шопеново ноктурно.

Тия кафе-шантани са тъй да се каже средището на галантния живот в София, гдето леконравната жена (la demi — mondaine) е още съвсем или почти съвсем неизвестна. Случи ли се в тия „даменкапелен" някоя по-хубавичка, около нея се образува веднага кръг от сума поклонници измежду дипломатите, офицерите и чиновниците. Миналата година за една кафешантанска цигуларка малко останало да възникне цял дипломатически инцидент.

Преди две години, добрите българи били възмутени от появата на една „хоризонтална"  в София, ако се не лъжа, ромънка, която прекарала своя „стаж" в Париж, и си усвоила там всичкото искуство, вкус и раскош на прочутите парижки кокетки. Настанила се в София в едно великолепно жилище, разумява се, с парите на някой свой пламен обожател; излизала на расходка в каляска с герб и с лакей, теглена от два хубави коня; от време на време устройвала в своето жилище Soupers intimes, в които вземали участие младите аташета и чиновници при дипломатическите агентства и най-лъскавите придворни офицери. Това събитие било цял скандал за мирната София: навред разговорите се въртели около тази жена, с известна тайнственост се расправяли подробности из нейния интимен живот. Българите, имайки, както вече споменах по-горе, характер спестовен, не са можали да гледат с добро око тази „хоризонтална", която представлявала постоянна опасност за младежта: узнало се, че тя накарала един свой поклонник да похарчи няколко хиляди франка: този факт, преувеличен фантастично, възбудил сериозни опасения, че за няколко месеца може да бъде съсипана цялата елегантна софийска младеж. Освен това, един ден, като била на расходка и карала сама каляската, ударила с камшика  един беден селянин, който не и сторил о време път, та я принудил да спре конете. Неудоволствието и негодуванието растели от ден на ден, говорело се, като за някой важен държавен въпрос, за нея и за опасностите, на които се подхвърля цялото общество, ако не се принуди тя да се махне от София.

Като знаяла, че князът е ергенин и при това хубавелек, гиздавата „хоризонтална" дошла в София с намерението да стане любовница, фаворитка на Негово Височество. И тя, значи, намислила да извлече, по свой начин, облаги от неговата държава, излезнала преди няколко години на пътя на културата. Но когато рекла да направи първата, може би, крачка, за да приведе в изпълнение своя план, рухнали всичките и надежди: един ден князът излезнал на расходка с кола вън от София, и поздравлявал на ляво и на дясно всички госпожи, които познавал; изведнъж „хоризонталната", която повдигнала толкоз одумки и тревоги, препустнала каляската си, минала близо край княжеската кола и като се усмихнала, поздравила го с едно грациозно движение на ръката и му казала с най-доверчив тон: Bonjour, Prince. 

Било за това, че князът искал да покаже строгостта на своите нрави, или че и него най-сетне взела да го ядосва тая жена, която хвърлила в тревога целия град — както и да е, на другия ден тя била вежливо поканена да напустне столицата. И заминала.

Малкото живот, що остана сега в София, е ограничен в Union Club. Както вече казах, този клуб е бил основан с едничката цел да бъде сборно място и добра гостилница за чужденците, които поради службата си или занятията си, са принудени да стоят в София. Ясно е, прочее, че най-големите старания са били насочени към трапезата, и че най-голямото занятие на членовете, които посещават клуба, е да узнават и да разискват листата за обеда и за вечерята. Г-н Кауфман, представител на Круп в София, е провидението на клуба. Настоятелството на драго сърдце се е отказало от властта си, за да я положи в ръцете на г-н Кауфман, който върши всичко, надгледва и пристоява за всичко и е заради това la bete noire за служебния персонал на клуба. Union Club се помещава в едно малко, скромно на глед здание, което обаче е много добре распределено. Зданието, едноетажно, се състои от читалня, дето се получават главните европейски вестници, една стая за писане, две, три стаи за стоене,  една билярдна зала и една трапезария, наскоро уголемена. Благодарение на изисканата любезност на Конт де Соннац, нашият дипломатически агент, снабдих се, щом пристигнах, с позволителна карта за клуба, дето можах да се запозная веднага цялото дипломатическо тяло: като почнеш от известния Lascelles, английски представител, председател на клуба, и свършиш с турския комисарин за вакуфите и същевременно турски дипломатически агент, който при това излезе - за голямо мое очудвание - римски гражданин. Не можах да узная върху какви основания и заради какви услуги е станал наш съгражданин, но факт е, че той притежава и показва с известна гордост декретът, с който му е било дадено римското гражданство, преди 1870 г., когато пребивавал в Рим. Декретът носи подписът на Маркиз Кавалето. Френският и, разбира се, руският представител, не идваха никак в клуба. Това обстоятелство, забележително от една страна като симптом за поведението на Франция и Русия спрямо България, представляваше, от друга страна, едно преимущество, че даваше възможност да се говори безогледно за политика; и, като бяха всички в съгласие, можеше от утро до вечер да се одумва Русия и да се осъжда начина, по който тя постъпваше спрямо България и, кога падне случай, да се пустне по някоя и друга остра дума против руския цар, особно когато телеграмите на Хавас известяваха за някое ново насилие, организирано или скроено в Петербург.

Наскоро подир 9 Август в София имало много кореспонденти, и сътрапезниците в клуба понякога бивали повече от 90 души. Когато бях аз там, имаше всичко 10 или 12 души, най-много 15. Двама бивши адютанта от свитата на княза, двама чиновници от австрийското агентство, двама от английското агентство, нашият вицеконсул г-н Актон, г-н Кауфман, някои други чиновници при дипломатическите агентства, представителят на агенцията Хавас, един кореспондент на New York Herald, и пишущия тия редове, бяхме обикновените сътрапезници. Пресата не беше много застъпена, защото другите кореспонденти бяха вече заминали за Търново, като мислели, че Великото Народно Събрание що се отвори тъкмо на 24 (н. ст.) того. Г-н Пабертон, кореспондентът на New York Herald е един от най-куриозните, най-оригиналните типове, които ми се е падало да срещам. Ето човек, който действително не притежава le physique du role (физическите условия за своето занятие). При все това, въпреки своята доста напреднала възраст и своя дребен ръст, горе-долу като на г-н Пиерантони, той е един от най-деятелните, най-чевръстите кореспонденти, една от най-главните подпори на вестника, комуто принадлежи. Миналата година предприел за сметка на вестника си едно пътешествие из Персия. Когато се видяхме в Union Club, беше се току що завърнал от обиколката си из България, като вървял по дирите на генерал Каулбарса, който ходил из страната да агитира за изборите. Забавно беше да го слушаш как расказва всичките големи и малки приключения на това пътуване, като говори ту френски, ту английски, ту италиянски, ту немски, според народността на своя събеседник. Той наистина, както вече споменах, не притежаваше le physique role, но обладаваше, вместо това, всички дарби, които трябват на един добър кореспондент. В разговор с него, разбираш веднага, че той въпреки своето телосложение, трябва да е безсъмнено един образцов кореспондент, със своето широко образование и с пълното владение на най-главните европейски езици.

В Union Club се живее охолно, свободно, без много етикеции. За чужденеца, който е намерил достъп в него, клубът му става скоро постоянна квартира, в която прекарва по-голямата част от деня. Вечер, едничкото развлечение е игра на „вист" и билярд, с което се убива времето до къде 11 часа, когато обикновено всинца си разотиват. Но някога, когато си устроехме една poule, стоехме до къде полунощ. Но те са случаи исключителни, за да останем до среднощ, трябваше ни непременно la poule, или пък трябваше да оживим разговорът си за някоя Каулбарсова нота...

---

Новата загадка

Познавате ли някогашна София? Къде е правена снимката?

---

София преди и сега: "Регентска" 16

Домът на Софрони Георгиев, предприемач-строител, изграден през 1923 г. на улица "Регентска" 16

Пресечката на бул. "Янко Сакъзов" и улица "Кракра" днес

---

София през 1886 г. - пътепис (част 4)

В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Вижте също първа, втора, трета и пета част.

В София забележих, че италианското име се радва на голяма симпатия в България, особено след войната, във време на която нашите сънародници са държали едно наистина похвално поведение. Когато посетих Г-на Начевич, министър на външните работи, той сам с известно вълнение ми говори за поведението на италианците през време на войната. „Италианците, ми каза той, са наши приятели". Ние винаги сме хранили към тях голяма симпатия; но тази симпатия се обърна в жива признателност подир това, което те сториха за нас. Със сълзи на очи им благодарихме и ги прегръщахме покъртени, когато ги виждахме, на бойното поле, в лют мраз, често пъти не яли от 24 часа, посред неприятности и лишения от всякакъв род, как прибират нашите войници, как им се притичат на помощ и как ги утешават."

Сега, като са спрени повечето постройки, мнозина работници, които са работили по линията София—Сливница—Пирот, живеят в София и се поминуват криво-ляво с малкото работа, която си намират тук-таме, и с някоя и друга помощ, която им отпуща италианското дружество, което, основано преди няколко време, служи за сборище на нашите сънародници. Конт де Соннац, когото цялата италианска колония много обича, се е трудил и се труди всякак да подобри положението на злочестите работници. Дружеството, за което говоря, е било основано преди няколко време, по начинанието на трима-четворица, които с голямо усърдие се предали на делото. Сега то брои около 210 члена, които съставят една дружба за взаимно подпомагане. Поканен любезно от настоятелството, прекарах в дружеството една вечер, споменът за която ще ми бъде завинаги един от най-приятните. Помещението на дружеството е в едно от най-добрите софийски здания. За сборна зала служи един голям салон, украсен с националните шарки и с няколко портрета, окачени по стените, между които заема почетно место, портретът на италианските суверени. По край стените са наредени маси, за членовете на „кружока", които дохождат тука вечер да играят на tresette или на scopone. Тук се запознах с двама флорентинци, братя Пезаро, банкери. От 25 години те живеят на Исток; но от тосканскня си акцент нищо не са изгубили. Те са най-първите банкери в града и надали ще се случи някой чужденец да дойде в София, без да се отнесе за никаква потреба към братя Пезаро.

В дружеството неколцина работници ми показаха с известна гордост дружественото знаме, направено в Милан; туй знаме било посрещнато с живи ръкоплескання, когато по случай възвръщанието на княза от войната, се явило за пръв път пред публиката; княз Александър обещал, при тоз случай, да награди с орден за храброст това знаме, но превратът не го оставил да непълни своето желание.

Впрочем лесно се разбира защо на италианците се гледа с добро око. Те са, може би, едничките, конто нямайки в България преки интереси, не внушават недоверие. Любовта, която може да показват спрямо българите русите или немците, е любов подозрителна. Освен това италианската колония се състои все от добри елементи. Нищо лошаво не се е някога случвало между тях. Те си живуват в подпълно съгласие с населението. 

На малцина е знайно и малцина си спомнят, по повод на симпатията, на която се радва италианското име в българската столица, че София, във време на руско-турската война е била спасена от един италианец. Руските войски се намирали недалеч от София (в авангвардията бил него време същият генерал Каулбарс, който по-после стана толкоз прочут). София, расположена сред едно широко поле, не е била позиция сгодна за отбрана, па и при това изходът на войната е бил вече решен. При наближаването на Русите, пашата, който е бил началник на софийския гарнизон, дал заповед за оттеглюване. Но при това заповядал, щото в същото време, когато турските войски напуснат София, да подпалят града, за да се озоват Русите в купище развалини. Подготовленията за пожара били вече направени. Част от жителите успели вече да избягат. Него време италиански консул или вице-консул бил Г-н Позитано. Множество бедни хора се явили при него и с плач го помолили да стори каквото може, та дано накара нашата да оттегли заповедта си, за да се избавят от голямо нещастие и сигурна смърт стотини и хиляди хора, на които не е било възможно да напуснат града.

— Добре, отговорил консулът, който бил вече приготвен да замине, и аз ще остана с вас.

Облякъл си консулската униформа и отишъл при пашата. „Обаждам Ви, му казал, като се явил пред него, че аз оставам в София. Ако подпалите града, върху Вас ще падне всичката отговорност, за дето сте убили един консул на Негово Величество италианския крал. Помнете какви ще бъдат сетнините."

Енергическите и решителни думи подействували върху пашата, който тоз час отменил дадената заповед за пожара.

Подир създаването на Княжеството едно от първите дела на градския съвет е било да нарече, в знак на признателност, по името на нашия консул, един от главните площади на града, на онова именно място, дето Позитано, с енергията на своето държане и със смела закана, накарал жестокия паша да промени намерението си. По-сетне градският съвет подарил на италианското агентство едно място на същия площад, предназначен да остане едно от най-хубавите места на града; на туй място ще бъде построено, в по-мирни времена, помещение за нашето агентство, речи срещу зданието на Народното Събрание. Това последното, построено от италиански работници и, ако се не лъжа, според плана на един наш инжинер, е здание стройно и гиздаво, въпреки своята простота. Вътрешността, залата е наредена както нашите парламенти, разбира се, в размери много по-малки. Подир Сръбската Скупщина, Българското Събрание изглежда като царски палат, чиновете са разделени на четири, пет отдела. Горе има галерия, която служи за публиката. Председателското място, столовете на министрите и на бюрата са поместени на чело амфитеатрално, върху един вид сцена, построена с вкус. Не зная вярно ли е, но уверяваха ме, че залата била нарочно направена така, за да послужи също и за театър. Наистина тя може, с малки изменения, да се преобърне много хубаво в театър. На дъното, зад председателското место, виси голям портрет на княз Александра. Сега портретът е покрит с голямо черно було...

Между другите здания, в София, достойни за отбелязване, трябва да се споменат голямото здание на военното училище, зданието на народната банка и зданията, предназначени за училища. Министерствата, освен Министерството на Финансиите и Войната, се помещават, в доста скромни къщици; но и чиновниците в тях аслъ не са многобройни; не може да се направи никакво сравнение с нашите управления. В Министерството на Външните работи, (говоря за министерството, което съм спохождал най-често през краткото си пребивание в София) чиновниците, освен министра, главния секретар и директора на политическото отделение, г-н Вернаца, не са повече от 15. Вернаца е, личи си от името му, от италианско потекло, макар и по поданство Френец. Той е един вид вице-министър и дължи това си положение особено на обстоятелството, дето владее отлично няколко езика, включително и нашия. И заради това министрите дохождат и отиват, но г-н Вернаца, (който, в скоби казано, е твърде любезен и вежлив човек) си остая. Това министерство сега за сега не може без него, особено пък, когато се случи, както сега, главният секретар да не знае ни дума френски.

/следва/

Вижте също първа, втора, трета и пета част.

---

Новата загадка

Къде се намираме днес?

---

София преди и сега: Улица "Московска" и паметникът на Васил Левски

Рядък кадър, правен около 1910 г. 

Вдясно се вижда и сградата на Държавната печатница.

 Същото място днес

---

София през 1886 г. - пътепис (част 3)

В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Изображенията са с илюстративен характер и не са от оригиналното издание. Вижте също първа, втора, четвърта и пета част.


Новата част на града, европейският квартал, почва с „конакът" — дворецът на княза — чиято главна фасада гледа към един голям площад, на който се излиза като се измине чаршията. Двореца, с градинка отпред, е хубаво здание, построено върху стария конак на турския управител. Построяванието на княжеския дворец е бил на времето си голям въпрос и българската камара утвърдила едвам след дълги прения потребния кредит. Когато правителството поискало за тази цел един кредит от три милиона лева, българите, като народ спестовен, останали в почуда и били речи възмутени от това искание. Незадоволството намерило също отзив и в разискванията на камарата, в която правителството е било силно нападнато, за дето предложило такива извънмерни разноски за настаняването на княза. Освен това знаяло се, че предприятието на работите ще бъде дадено на някой си Хаджиенов, гешевтар, облагоприятствуван от консервативната партия, успял за кратко време да се обогати с работите, извършени за сметка на правителството. Борбата в камарата се свършила с това, че не се гласувал кредитът за нов дворец, ами се опълномощило правителството да направи нуждните разноски за "поправката" на конака. Излязло туй, което обикновено излиза в такива случаи. Исхарчило се повече, отколкото е щяла да костува съвършено новата постройка на целия дворец. И това обстоятелство, дето е била израсходвана голяма сума заедно с това, дето се дало предприятие на Хаджиенова оставило зародиши на незадоволство между княза и българите. Толкоз повече, че князът в някой случаи не криел своето огорчение за начина, по който е било посрещнато предложението от камарата и по който то след дълги прения е било утвърдено.

Гравюра от 1886 г., поглед към източната порта

От предишния турски конак, естествено, никакви следи не са останали. Зданието изцяло има хубав изглед. Извътре е украсено с голям раскош и с истински вкус. Големият приемен салон, в който князът поканил софийското общество на раскошно тържество при осветяванието на палата е действително нещо хубаво. Прекрасни са двете стаи, които са служили на Негово Височество за обикновените ауденции, едната като салон за чакане, другата като работен кабинет. В първата стая, на почетно място, един голям портрет на царя Александра II, в прелестно рязана дървена рамка. В ъглите, трофеи, също оръжия от всички земи и от всякакъв вид; някои от тях са плячка от последната война; тук се намират и българските знамена, които са се развявали в Сливница и Пирот. Кабинетът на княза е уреден със строга важност. Подът е от изработено дърво, в немски стил. Мобилите са от обдялано дърво, с герба на Батембергите преплетен с герба на България.

Когато бях в София, пред княжеския дворец все още пазеше почетна стража от войници, макар и да беше, естествено, съвсем обезлюден, и поверен на двама само вардача. Всичко е останало непокътнато и непоместено в апартаментите на княза, както в стаята, в която е бил нападнат през нощта на преврата, така и в неговия работен кабинет. На масата лежеха още растворени както ги оставил князът, две, три немски книги, по военното искуство, и на един стол смачкани няколко български и немски вестници.

Работният кабинет на княз Батенберг, гравюра от 1885 г.

Срещу лявото крило на двореца е градската градина, изникнала като по магия за две-три години; тя е любимата расходка на българските госпожи. Два или три пъти в седмицата свири музика и тогава градината е препълнена. Софиянците, стига само времето да позволява, не се отказват от това удоволствие. Покрай добрите страни на българите—постоянство и храброст, която показаха в последната война — има страни анормални в техния характер. В него е останало нещо ориенталско, мусюлманско. На утрешния ден подир преврата, едничкия ден на живот на Цанковото министерство, кой не би очаквал да види страната и населението на града, обзети от най-силно вълнение? А само малцината, конто се занимават с политика, са били, може би, в това душевно настроение. Но чужденецът, който пристигнеше него ден и минеше край градината за да отиде в Grand Hotel de la Bulgarie, и видеше толкоз хора да се расхождат спокойно из алеите на градината и да слушат музиката, не би и помислил, че се намира в София на утрото след една революция и в навечерието на една контрареволюция, която ще въстържествува подир няколко часа. И не бива да се мисли, че това поведение на една част от населението е означавало слаба обич към княз Александра. То е било последица от техния характер. Същото е било, казват, и в един момент, може би, още по-важен и по-тържествен за България: денят преди Сливница, когато правителството било вече испратило парите на народната банка и държавните архиви в Търново, защото лошите вести от бойното поле задавали страх, че сръбските войски могат всеки миг да влязат в столицата.

Хотел България, триетажно и доста елегантно здание, е бил отворен едва преди няколко години. Живее се доста добре в него, но и доста скъпо, Table d'hote няма, ако и да има един ресторант, присъединен към хотела. Посещават го този ресторант само тия чужденци, които не са можли да влязат в Union Club; храната не е до там добра, лоша немска кухня. Клубът аслъ се е създал единствено по инициативата на неколцина дипломати и търговци и промишленици чужденци, живущи в София, на които е омръзнало да се хранят зле в ресторана на хотел България.

Градската градина, изглед от 80-те години на XIX век

До сам хотела се издига военното министерство, дето княз Александър е бил държан няколко часа затворен, подир като бил извлечен от двореца. 

В главните улици на европейската част са се издигнали за няколко години много частни къщи, почти всички двуетажни, с малка градинка отпред, и помещенията на министерствата, различните управления и т.н.

Зданието, в което е поместено руското агентство е безсъмнено най-хубавото, най-елегантното в София, подир княжеския дворец. Недалеч се издига зданието на австрийското  агентство, и то доста голямо, както и помещението на германския консул... английското агентство се помещава в едно здание, което по-скоро прилича на малка вила. Италианското агентство не е много добре настанено. Зданието, което заема, е твърде скромно. За щастие, нашият агентин граф де Соннац е ергенин. Да е бил женен, щял е да бъде принуден да търси другаде жилище за себе си и за своето семейство. Къщата обаче е украсена и наредена с вкус. 

На вратата на всяко консулство стои по един гавазин на стража. Гавазите са един вид полиция за консулството и за колонията, необходимо на Исток, дето са още в сила капитулациите. Повечето гавази са  черногорци и носят в тържествени случаи, своя богат и живописен костюм.

В малката стаичка, която води в работния кабинет на нашия агентин, са окачени по стените, подобно на трофеи, италиански знамена, които са се развявали над амбулантните коля, устроени от наши сънародници. Между знамената е окачена една тръба, цяла очукана и приплескана, намерена у един сръбски тръбач, тежко ранен, пренесен с наша амбулантна кола, в която веднага издъхнал. Под трофея виси един голям портрет на княз Батемберга, с любезно посвещение, писано от княза, за графа де Соннац.

/следва/

Вижте също първа, втора, четвърта и пета част.

---

Новата загадка

Къде се намираме днес?

---

София преди и сега: Паметната плоча на Иван Вазов

В края на септември 1940 г., по случай 19 години от кончината на поета Иван Вазов, Столична община поставя на фасадата на неговия дом паметна плоча. Плочата е изработена от гранит и е украсена с бронзов барелеф с лика на Вазов. Барелефът е дело на скулптора проф. Анастас Дудулов.

Фотография, предназначена за столичния печат, 1 октомври 1940 г.

 Паметният знак може да бъде видян и днес откъм улица "Иван Вазов"

---

София през 1886 г. - пътепис (част 2)

В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Снимките са с илюстративен характер и не са от оригиналното издание. Вижте също първа, трета, четвърта и пета част.


Макар и пристигнал вечер, аз, както вече споменах, веднага забележих, че сега има две Софии: старият град, който има още изглед турски, и новият град, европейската махала, която лека полека се разширява, противно на обичаите на ориенталските градове, откъм запад. Старият град е същински лабиринт от тесни, криви, непостлани улици, из които, кога вали дъжд, се гази до колене в кал. Преди създаването на княжеството, в стария град всяка раса, всяка вяра е имала своя отделна махала. Сега тия разделения са исчезнали. Турци, българи, евреи живеят, без разлика, един до друг, и дори, както се вижда, съвършено в сговор и слога. В "чаршията", която представлява търговската част на града, има една главна улица, Широка четири, пет метра и при туй без тротуар. Два реда невисоки върби са насадени от двете страни на тази софийска улица, из която най-много се движат и разминават коля, талиги и пайтони. Току видиш по нявга — нещо, което у нас би възбудило бог знае колко крясканици и препирни — пайтон или талига препуснали из навалицата и на всеки миг ти се чини, че ще смаже някого; ала никога не се случва подобно нещо, толкоз, види се, са научени тука хората да се отбиват. Може да се каже, че целият софийски живот е съсредоточен в тази улица, която е всякога, във всеки час на деня, оживена. Тя представя чуден контраст спрямо спокойствието и тишината на другите улици, особно в новата европейска част.

И какво странно смешение от типове, носии, и дори езици! До вратата на един дюкян, двама турци, с чалми, седнали с кръстосани крака, чакат мющерии. Там, в съседния дюкян, един евреин облечен полу-турски, полу-български боравеше със сарафлък и се забавляваше пет-шест часа наред да прехвърля от една ръка в друга кривача пари, като се стараеше да произвежда едно правилно и размерно звънтене. По нататък в друг дюкян — дюкяните са още повече дървени, отворени бараки — се открояваха една група селяни — шопи, с калпаци на глава, и с овчи кожуси. Само тук-там се срещат магазини с прозорци, турени малко по европейски. Те са обикновено магазините, в които се продават внесените от Австрия стоки. Тук ще видиш надписи български и френски или немски, и в прозорците или даже просто на вратата цяла изложба от готови мъжки и женски дрехи, ризи, все виенска стока, вратовръзки всякакви, били на мода може би преди осем или десет години. Те са остатъците от виенските магазии, и служат в София на ония, които, облечени в тия дрехи и нагиздени с тия вратовръзки, добросъвестно мислят, че принадлежат към разреда на елегантните контета.

И тука, както във всички градища на Исток, изобилствуват тютюнопродавниците. На всеки два или три раскрача ще срещнеш по една. Продавачът, тук българин, там турчин, седи седнал посред една безконечност от пакети и кутийки, наредени симетрично едно връз друго, така че прикриват съвършено стените.

В България се пушат само цигарети, и малко тютюнопродавници има, в които се продават и „пури", скъпи и от долно качество. Тютюнджийниците в София, както и по другите български градове, играят ролята на аптеките в нашите малки провинциялни градове: по цял ден киснат там хора, които си хортуват за дневните новини и за градските сплетни.

Нещо, което до нейде те изненадва, посред това сборище, е, че два от най-добре наредените дюкяна са две книжарници, в чиито прозорци са изложени, покрай някоя френска или немска книга, много български книги, особено учебници и политически брошури. Като помисли човек, че първата българска книга е била напечатана едва преди трийсетина години, не може да не се зарадва, като вижда напредъкът, направен в толкоз малко време — и то при обстоятелства съвсем неблагоприятни за такъв напредък.

Впрочем желанието да се учат, да придобиват знания, е едно желание, тъй да се каже, инстинктивно у българските граждани. Сравнително с числото на жителите. забележителен е броят на училищата и още повече, броят на децата от двата пола, които ги посещават. Българите, като че ли са разбрали необходимостта да се предадат на учение, за да могат един ден, както се надяват в своята национална гордост. да вземат първенството на Балканския-полуостров.

И заради това не е за очудване дето голямата джамия с девет кубета, Буюк-джамия, която едно време е била най-хубавата джамия в града, принадлежи сега на министерството на Народното просвещение и е прибрала Държавната печатница, музея и Народната библиотока, отворена от няколко години насам, на която Народното събрание е определило годишно пособие от 15 — 20000 лева. Музеят е още в зачалото си, но съдържа вече няколко сбирки и предмети, важни за ориенталистите и за бъдъщите български археолози. Печатницата, напротив, управлявана с голямо усърдие и умение от Г-н Кирков, е много добре устроена и е вече искарала работи, които в печатарско отношение напълно задоволяват и дори показват известен артистичен вкус.

Тази стара джамия е, може би, най-важният паметник и най-бележитото здание в София, тъй като повечето от многобройните джамии в старата София, макар и много минарета да са още непокътнати, или са вече на срутване или не служат на религиозна цел: едни са обърнати в складове на стоки, други служат за жилище, трети за затвор, както е случаят с джамията, която народът нарича „Черна Джамия". Две джамии само още са предназначени за богослужение.

В българската столица монументалните здания са много редки. Най-старото е черквата Света София, византийска базилика с хубав свод, която обаче е отчасти срутена, след като, и тя, за няколко време е била преобърната в джамия. Тия развалини сега се намират вън от града, което доказва, че градът е бил преместен под турското владичество. Сводът е само останал неповреден и стърчи сред развалините, обрасли с трева и бурен. Тази катедрала не е много голяма, но е доста богато украсена, според стила на православните черкови. Един трон е бил определен за княз Александра, който, макар и не православен, в известни обстоятелства, е присъствувал на богослужението. Художествено няма нищо забележително в нея.

Евреите, които са почти 1/4 от населението на София, имат 5, 6 хаври, една от които е доста голяма, но наредена с извънредна строга простота.

/следва/

Вижте също първа, трета, четвърта и пета част.

---

Да надникнем в Народното събрание

Сградата на парламентa винаги е привличала интереса на българите - ако не да се наместят в нея, то поне да надзърнат там, където се прави голямата политика. Днес този стремеж се задоволява от телевизията, докато някога техническото развитие е стигало до средствата на фотография. Нека надникнем и ние вътре някъде към далечната 1910 година, когато нашите фотографии са увековечили външността и интериора на тази знакова сграда.

Поглед към фасадата, вляво се прокрадва и катедралата "Св. Александър Невски" в строеж

Все още празната зала в очакване на народните избраници 

---

Новата загадка

Отново търсим мястото, където е направена снимката. Вие сте на ход!

---

София през 1886 г. - пътепис (част 1)

В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Вижте също втора, трета, четвърта и пета част.

(...)

Най-сетне, след 15 часа път с пайтон, в късна вечер, виждам далеч далече да светят някакви огньове. Това е София.

Влизането в столицата на младото българско княжество не може наистина да направи благоприятно впечатление на чужденеца. Градът, на пръв поглед, представлява горе-долу същия изглед, както Пирот; същите тесни, криви и непостлани улици, между прихлупени, мръснички къщурки, неподведени под една черта. Едва като изминеш, за около четвърт час, тази част на София, която, разбира се, е вехтата част на града, ще ти се поразширят градите, когато излезеш, като из някоя пещера, на площада, дето е "конакът" и дето ще можеш вече да видиш по някоя права улица, някое двуетажно здание и фенери, наредени до нейде с известна правилност.

Близо до "конака" (дворецът на княза) се издига едно доста голямо триетажно здание — хотел "България". Подир Нишкия и Пиротския хотели аз се бях вече примирил с мисълта, че от доста дълго време не съм спал в спокойно легло, и заради това, лесно е да си представите, колко приятно бях изненадан, кога видях, че ми дадоха една приветна, удобна стая със салонче, и, което е най важното, легло меко, чисто и дори елегантно.

Беше именно това, за което чезнех.

III. София.

На север от София, на пътя за Берковица, се виждат още следите от старите стени на този град, който в римско време се е наричал Сердика, и е бил важно и многолюдно поселище. Константин Великий е казвал, преди да се премести във Византия: "Сердика е моят Рим". После градът се преименувал София по името на една византийска принцеса, която въздигнала тука черкова "Св. София", преобърната сетне в джамия. От старата черкова сега са остали само развалини, от които обаче ясно личи важността на зданието. В средните векове София пак добила за някое време част от своето предишно значение, като столица на страната, макар истински и класични столнини да са си били винаги Търново и Преслав. От последния град сега са останали само съсипии до сегашното село Преслав близу Шумен.

При създаването на новата държава България, Берлинският конгрес й определи за столица София. Съображенията, по които се е водил европейският ареопаг при този избор, ще да сa били различни. София не се намира наистина в средището на Княжеството, но тогава се е мислило, че тя ще стане най-централният град, когато княжеството се бъде оголемило с присъединението на Румелия и, може би, също и на Македония. Възможно е, да е дало повод да се направи този избор и обстоятелството, дето София лежи на пътя, който в скоро време ще свърже непосредствено западната търговия с Цариград. А пък за Русия, която, на Берлинския конгрес, се е застъпила за избора на София, като столица не ще да е било последно съображение обстоятелството, че като се избере София, която се намира речи на сръбската граница, за българска столица, ще се постави преграда за завоевателните намерения на Сърбия, покровителствувана и насърдчавана от Австрия.

Както и да е, но този избор не е бил посрещнат с ентусиязъм от българския народ, който благоговейно пази спомени за своята древна и класична столица, Велико Търново. Ала той не се е въспротивил и не е протестувал. Току що освободени от турското робство, българите не можеха, нито пък мислиха да разсъждават върху това, което великите сили решаваха, с изглед,

че вземат под своя закрила и настойничество този злочест народ, който подир пет вековно мъртвило се събуждаше за нов живот.

Положението на София не е никак хубаво. Тя се издига посред едно поле, обиколено от вси страни с венец от планини, подобна на амфитеатър. Полето е много широко и съвсем голо, сгодно хорище за ветровете, които духат от клисурите на планините и са една от главните причини за неустойчивостта на климата. Лятно време, поради запустелостта на почвата и поради извънмерните горещини, въздухът не е до там добър — и статистиките дават доста голяма процентуална смъртност. Зимата пък е много лоша.

София и полето, което я обикаля, са няколко стотин метра над морското равнище. Пътникът, който иде откъм Пирот, забелязва това, защото, преди да пристигне, цели пет часа, върви нанагоре, и поел, като дойде до едно място, речи незабелязано, озовава се нечаяно пред една равнина, която се растила на шир и на длъж пред него.

Промените на времето са много резки. Преходно време почти няма. В Октомврий често дори към средата на Ноемврий и по-късно, температурата е още умерена. Но едно хубаво утро, София се събужда, — обвита в снежен плащ, който остая до пролет. И само няколко деня по-рано далечните планини и неравните върхове на Витоша се покриват със сняг. И изведнъж полето, пейзажът, меняват съвършено своя изглед: белите планини изглеждат по-отдалечени, очертанията им, слени със сиво-синьото небе, едвам се забелязват. Окото се расхожда по този просторен кръгозор, по туй покрито със сняг ширине, като по някога не може да устои на заслепителното отражение на слънчевите лъчи.

Вън на полето, на няколко дори крачки от града, царува пълна тишина. Колята, талигите, конете минуват без ни най-малък шум. Цели кавалкади селяни препускат, и не се чуват дори. В пазарни дни, когато пътищата, които се не виждат, защото и те са покрити със сняг, са оживени с коля, талиги, цели кервани, които носят в София произведенията от другите части на България, цялата тази паплач, която се движи върху белия фон, без да се чува, прави едно чудно, фантастично впечатление. Сякаш е една вълшебна сцена. По-скоро би рекъл човек че са някакви сенки, а не живи предмети. Не сте ли някой път опитвали на бал, когато танцът кипи, да си запушите с ръце ушите, така щото да не чувате нищо? Не ви ли са правили тогава едно странно, куриозно впечатление всички тия мъже и жени, които се въртят и въртят? Зер впечатлението, което правят околностите на София в известни зимни дни, е донейде подобно, само че тука гледката е по-нова, по-художествена, по-живописна.

София през 80-те години на 19 век (поглед от Шарения мост)

С бързина, още по-голяма от тази, с която лятото преминава в зима, се преминава от зима на лято. Пролетта е кратка. Тя е само малък преход между двете крайни годишни времена. За няколко деня полето се облича в своята хубава зеленина, въздухът става топъл, растителността — колкото я има тук — буйно изниква. (По някои места в България, като напр. в Казанлък, розовите полета се покриват с цветя за няколко седмици, като по вълшебство). Само върхът на Витоша, висока 2330 метра, остая още за няколко време покрита със сняг, докато в полето времето е станало приятно и умерено.

Близо е до ума, че трябва да са чести в София известни болести, щом през Януарий термометърът слиза до 20° под 0 и се искачва през Август до 39°. Според наблюденията на г-н Тонард дневните промени биват често пъти с 15 или 10 град.

Както справедливо забелязва Лавеле, който неотдавна е издал една ценна книга за Балканския-полуостров, първото нещо, което трябва да се направи, за да стане пребиванието в София по-сносно и приятно, е да се засади близу до града един голям парк, както в Топчи-дере, до Белград, и да се разработи полето, като се посадят дървета. Не ще се срещнат мъчнотии поради отчуждения, тъй като тия места принадлежат всички на държавата. Княз Александър се е погрижил и затова, при всичките тревоги на своето князуване, и може би желанието на Лавеле щеше да бъде до сега удовлетворено, ако последните събития не бяха хвърлили страната в сегашната безредица, като спряха наведнъж нейното развитие.

/следва/

Вижте също втора, трета, четвърта и пета част.

---