Крикор Асланян
Имало едно време едно момче. Веднъж му попаднала една много вълнуваща книга за деца и юноши. Заглавието било „Децата от Павловата улица”, а автор - унгарецът Франц Молнар. Главният герой се казвал Немечек. Той бил най-малкият от махалата. Немечек станал любим герой на момченцето. Когато в края на романа вражеската банда деца държали Немечек в студената вода, той се разболял от бронхопневмония и починал. Момченцето дълго плакало. И още тогава, макар и едва 12-13 годишен, си обещало, когато порасне, да напише нещо за неговата улица и за децата от махалата.
Както се сещате това момченце съм аз и това са моите приятели в игрите, това са децата, с които растях, между тях беше и тази, в която се влюбих за първи път. Естествено тя не разбра нищо. Беше тайна любов. Признах й едва когато и двамата бяхме на по 74 години. Смяхме се много.
Това лято, в началото на месец септември 2010 година, поех инициативата да събера на кафе приятелите от махалата. Отидох в кафенето „на стълбичките”, запазих маса. „За децата от улица Бр. Миладинови”, гласеше надписът на листа хартия, който поставих на масата. Младата жена от кафенето много се смя, когато видя „децата” - най-младата над седемдесет. Но мога да ви кажа, че й стана приятно, когато чу дядовци и баби да се смеят непринудено, потънали в спомени от детските си години, забравили старчески болежки и пенсионерски неволи. Имаше „деца” и с бастуни, със зъбни протези и слухови апарати. Но това са подробности, съпътстващи растежа на децата. Също както морбилито, счупеното стъкло на съседката или опита за обиране на джанката на дядо Тодор.
Днес искам да ви разкажа за нас, „децата от ул. "Братя Миладинови”. За живота в една стара софийска махала, за децата на обикновените софиянци. За трудовите хора на стара София, така както я помня и каквато вече не съществува. Ако нещо или някого съм забравил, не ми връзвайте „кусур”. Вероятно е от ЕГН-то.
Пълният текст можете да прочетете тук.