29.07.2011 г.

Новата загадка



Както знаем, няма по-хубав начин човек да приключи работната седмица от загадката на Стара София. И така, кое е мястото? Нека познаването започне сега! :)


28.07.2011 г.

София преди и сега: булевард Христо Ботев




Вече познатият кадър на пресечката на бул. Христо Ботев и ул. Цар Симеон, 1941 г.
Поглед над зелената ивица по протежение на булеварда

Същото място днес, 2011 г. Зелената ивица е заменена с трамвайни релси.

Като допълнение публикуваме и разказа на нашия приятел Крикор Асланян:

Преди известно време Блогът публикува моите спомени за „Децата от ул. Братя Миладинови”, повечето от вас са ги чели. Булевард Христо Ботев е първата успоредна на запад от моята родна улица. Снимките, публикувани в Блога, са именно от времето на моето детство и точно на пресечката с ул. Цар Симеон, където са минали цялото ми детство и юношество.

Затова се чуствам задължен да споделя с вас, мили приятели, моите спомени за този важен за софиянци булевард.

Булевард Христо Ботев започва от „петте кюшета” при бул. Патриарх Ефтимий, бул.Скобелев и ул. Прага, и тръгва на север, за да ни отведе до гаровия площад на Централна гара. Там е краят на бул. Христо Ботев. Така беше преди, така е и сега. Този булевард не се е променял много през изминалите 75 години. Единствената голяма промяна беше построяването на трамвайната линия на трамвай номер 6 в първите години след 1944 г. Строежът започна през 1945 и доколкото си спомням първият трамвай мина по новото трасе през 1946 година. Децата от махалата бяхме сред първите пътници.

Преди строежа на трамвайната линия на мястото й имаше зелена тревна площ повдигната с височината на един уличен бордюр. Играехме футбол на трева, нещо, което нямаха и големите футболисти. В тогавашна София нямаше нито едно затревено игрище.

Макар и централен булевард, движението по него никак не беше интензивно, отвреме-навреме ще мине някаква каруца, отиваща или връщаща се от зеленчуковата борса, намираща се на бул. Христи Ботев и бул.Сливница, от лявата страна след Железния мост. Сега там е сервиз на Рено. В дъното на борсата откъм ул. Софроний Врачански имаше и лимонадена „фабрика”. Някой и друг файтон минаваше по булеварда, за да откара някой „баровец” до Гарата. Чаткането на копитата по паветата се чуваше отдалече, така че, гонейки топката, нямаше опасност от неприятни инциденти. Хора, ръчни колички, продавачи на боза и ледено /сладолед/ се движеха спокойно и не ни пречеха да играем.

За мен като дете бул. Христо Ботев започваше от площад Възраждане и свършваше до бул. Сливница. Извън тези граници не съм и мислил да ходя без родителите си. Така че от там ще започне и нашата разходка. На площад Възраждане, където навремето е била прочутата Вайсова мелница, се пресичаха две зелени площи. Едната посока изток-запад по бул. Княгиня Клементина /сега бул. Ал. Стамболийски/ и другата север-юг по бул. Христо Ботев.

На този площад беше театър Ренесанс /Възраждане/, който в моите първи спомени беше изгорял от пожар. След септември 1944 г. беше ремонтиран и стана едно прекрасно кино с голяма сцена, където показваше своите спектакли и нашият самодеен театър. Обикновено в неделя сутрин от 10 часа, когато нямаше кино прожекции. Тук през 50-те години се състоя и единствения концерт на югославския джаз певец Джими Станич, който запозна софийските меломани с новия стил наречен „Бибап”.

Тук, на пресечката с ул. Нишка /Найчо Цанов, а сега Тодор Александров/, е сградата на 6-та мъжка гимназия. В същата сграда беше и 3-та девическа гимназия. Момчетата учеха сутрин, а момичетата след обяд, след това се сменяха. Тук завърши средното си образование известният Вили Казасян. От другата страна на Хр. Ботев на ул. Нишка 31 се намира и до сега Арменския народен дом. В него се помещава арменската апостолическа черква, клуба, редакцията на вестник „Ереван” , както и офисите на други арменски институции и организации.

Малко преди да пресечем ул. Пиротска от лявата страна се намира интересната сграда на Културния дом на строителните работници /Дюлгерското/, декоративните елементи по фасадата на тази сграда са свързани със строителните професии. В тази сграда се помещаваше до национализацията и кино „Уфа”.

На самата пресечка с ул. Пиротска от двете страни на „Хр.Ботев"извисяват снага две прекрасни стари сгради, днес в окаяна състояние. Ако някой се погрижеше за тяхното реставриране, биха станали прекрасна украса на Столицата. На покрива на дясната растат вече дървета.

Когато стигнем пресечката с малката ул. Чипровци, която свършва тук, от ляво е сградата на бившето кино „Екселсиор”, по-късно прекръстено на „Асен Златаров”, а сега са магазини за брави и наргилета. Самият салон е превърнат в склад и съвсем наскоро имаше обява, че се дава поднаем складово помещение.

Точно до киното имаше продавач на леблебия, страгалия и други ядки, които човекът сам произвеждаше и печеше. Та можехме да си ги купим топли-топли. До него беше тенекеджийница „Тишина”, работилницата на вуйчо ми, преди да се премести на ул. Цар Симеон. Сега в същия магазин продават килими. А до вуйчо работеше един шивач. От другата страна на киното, на север, беше голямата работилница на фабрика „Вагрянка”, на чиято основа беше създаден „Заводът за металорежещи машини” на Илиенско шосе.

Преди да пресечем ул. Цар Симеон, нека се огледаме на ляво и на дясно. На дясно започва малката улица „Балкан”. Нейната дължина е само до ул. Братя Миладинови, не повече от стотина или сто и петдесет метра и няма нищо заслужаващо внимание. Но това не попречи на американските ВВС да изсипят няколко бомби на четирите ъгъла и да убият десетки хора, събрали се на годеж на фаталната дата 10 януари 1944 г.

И така, на ъгъла на Хр. Ботев и Балкан имаше тенекеджийска работилница. А под жълтата къща, която виждате на съвременната снимка, беше кафенето на бай Хачик Тасчиян, чийто син Варужан /Жан/ беше дългогодишен служител на „Рудметал” и „Балканкаримпекс” и активен спортист.

Кафенето беше доста голямо и сутрин много хора от махалата идваха да пият сутрешното си кафе и прочетат новите вестници, закачени на специални стойки за удобство на клиентите. Играеха табла, домино. За карти и шах не си спомням. Често ходех там, защото леля ми живееше над кафенето - това жилище все още е собственост на братовчед ми, който го е дал под наем и сега е някакъв хотел.

На отсрещния ъгъл беше аптеката на Януш, за която писах преди няколко дни във връзка с петъчната загадка. От лявата страна, веднага след пресечката на ъгъла, беше бозаджийница, до нея обущарската работилничка на чичо Качаян, до нея имаше зарзаватчия, млекарница и след тях книжарница „Фотинов”. Собственика беше едър възрастен мъж, който обслужваше децата от съседното училище 6-та прогимназия „Константин Фотинов”, както и техните учители. Често пазарувах при този човек, винаги намираше някаква закачка, за да ни разсмее и ние обичахме да пазаруваме при него.

От двора на това училище тръгна спортната кариера на един от моите връстници и приятели Димо Печеников, който живееше на Хр. Ботев и Сливница от дясната страна на булеварда. На едно балканско първенство за юноши имаше такива страхотни прояви като център нападател, че веднага беше включен в първия тим на ПСК „Левски”. За съжаление, много скоро му счупиха крака по време на мач и футболната му кариера загасна, преди още да стигне апогея си. Беше футболист с голямо бъдеще, но......!

Вървейки по десния тротоар, стигаме ъгъла с малката уличка „Пордим”. Сега тук ще видите една олющена сива кооперация. Тя беше съвсем нова и цялата махала я наричаше „новата кооперация”. Тук живееше легендарният Цоню Ангелов- един от асовете на мотоциклетния спорт в България.

На ъгъла на ул. Кирил и Методи имаше лимонадена „фабрика” и за нас децата беше много интересно да гледаме пълненето на бутилките с мечтаната жълта течност. Лимони там сигурно не са влизали никога, но и досега е една от любимите безалкохолни напитки на старите софиянци. Състав - истинска софийска вода, захар, лимонова есенция и жълта боя. Рецептата не се пази на дъното на Владайската река като тази на Кока-колата. За сега ще спрем дотук нашата малка разходка по бул.Христо Ботев. При удобен повод ще продължим тази приятна разходка по тихите улици на стара София.

До скоро приятели!

27.07.2011 г.

Спомени за стара София



Спомените на Крум Димитров са публикувани през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу".


Помня се от четири десетилетия. Четири-пет годишно дете, обли­чано в рокличка, не знам как се залутах из покрайнините към циганската махала, живеейки на „Цар Симеон" и пресечката й „Братя Миладинови": рев до Бога ме спаси от излишни щуряния и преме­ждия. Намерилият ме стражар ме заведе в участъка, дето престоях, докато не бях прибран от майка ми.

Впоследствие, вече 8—9 годишно момче, не веднъж минавах покрай мястото, на което бях се загубил, минавах с таен и необясним страх на път за „нивата" и „колибата", които се намираха между Захарната фабрика и възвишението по посока към Горна-баня. Там моята сестра притежаваше малък чифлик, където по жетва и вършитба носех храна на работниците. С любопитство разглеждах циганските катуни и полусрутени землянки, в които по всяко време рояци деца и дрипави жени се суетяха сред глъч и нечистота.

Едно от най-силните ми впечатления е това, което добих от записването си за ученик в първо отделение. Заведоха ме в училището „Св. Св. Кирил и Ме­тодий", вредиха ме на двора в отделението, гдето ми се падаше да остана, но насреща видях друго отделение, определено да бъде преместено поради голям наплив от деца в близкото училище „Константин Фотинов". Водим от някакво безотчетно чувство на тъга изпитана в сградата на първото училище, аз се изскубнах от групата, в която се намирах, присъединих се към тръгналите за училище „Фотинов" и там, сам не зная как, останах до края на четвъртото отделение, без да бъда от никого възпрепятствуван и порицан за своеволието си. Сега изчезват едно по едно старите низки, еднокатни здания за основни училища, като това на „Св. Св. Ки­рил и Методий", но на времето те ни се струваха грамадни постройки. В тях ставаха избори с невероятна врява, с цели побоища, из които не един излизаше с пукната глава.

На няколко разкрача от родната ми къща протичаше по булевард Драгоман неголяма река, примамлива за нас, хлапачетата. Един път, като газех из нейното корито бос, настъпих сърча, както викахме на стъклото, и се порязах здравата. С писък се затичах към дома, като ужасът ми се удвояваше от това, че кръвта бликаше неспирно. Нашите ме пре­вързаха, тя спря, изядох хубав бой и скоро оздравях.

Не ще забравя никога едно наводнение, което всяваше паника у всички жители: Владайската река беше придошла стихийно и влачеше из мътните жълти вълни от към Коньовица греди, дъски, копни сено, та дори и едно безпомощно теле. Стояхме уплашени недалече от сегашния железен мост, който тогава, разбира се, още не съществуваше, наблюдавахме яростните води, които се надпреварваха в своя стремителен бяг към салханата и нататък. Пресни са ми в паметта хубавите дни, прекарани с майка ми и други жени на същото това място, когато на слънчев припек, в някаква особено привле­кателна обстановка, те белеха платна, разпрострени по песъчливите брегове, тогава още необлечени в бетонна настилка. Лете от заран отивахме там и привечер рано се прибирахме в неизразимо блажено състояние на духа. Под сегашния мост се завирахме в канала и влизахме навътре, докато не ни обземеше ужас, и бежишком се връщахме назад. В жълтата вода на реката се къпехме, гмурвахме се, неволно гълтахме цели струи, па слава Богу нищо не ставаше на яките ни стомаси. Сетне с истинска наслада се припичах­ме, седяхме на тоя своеобразен плаж голи до късно, а когато се сещахме да си ходим, вече се свечеряваше, захлаждаше се; сърбайки и хълцайки от лек студ, обличахме се на бърза ръка и се приби­рахме, за да се наядем с вълчи апетит и да преспим сладък укрепителен сън. От двете страни на реката растяха върболаци. За Гергьовден, в навечерието му, плъзвахме измежду тях да късаме тънки млади вейки, за да кичим къщите и агнетата на онези деца, чиито родители бяха по-заможни, та им доставяха това удоволствие.

Запечатило ми се е в душата великденското отиване на събор, който през светлите христови праздници ставаше на праздното то­гава място пред гарата. С трепет, понятен само на малките деца и юношите, наближавах през тия дни днешната улица Козлодуй, по-право някогашния голям баир, който се издигаше зад нея; покатервах се по него с вълнение и с туптящо сърдце, изкачвах се горе и хвърлях тържествуващ поглед върху пъстрата панорама на събора: гъмжило от народ, всевъзможни развлечения, музики, ту­пани, зурли, врява — всичко това се смесваше в една неопределена амалгама от звуци, хора, сгради. Слизах долу и се втурвах с всичката страст в това живописно сборище, от където се завръщах късно вечер, изхарчил всичката си печалба от великденското ходене по познати и непознати с песни и поздравления.

Зиме ходехме да се пързаляме на кънки или да се спущаме на шейни по същите тези места: плъзгахме се от споменатия баир, а долу имаше, грамадна локва, която при замръзване ставаше чудесна пързалка. Рядко помисляхме за обяд, а по тъмно дълго, дълго оставахме на тая пързалка: не си спомням някой да е настинал и изобщо да се е разболял.

Щом спомените ми витаят над тоя кът от нашата столнина, да кажа нещо за оня пожар на яйчарските складове, що се намираха до сегашната митница, който на времето беше страшно събитие. Избухнал с мълниеносна бързина, той за час нанесе неби­вали опустошения и събра половин София. Ние дечурлигата бяхме, не ще и дума, на преден план. Когато огънят беше загасен от първобитната пожарна команда, почна нашият лов: намерили отнейде пръчки и тел, направихме халки, прикрепихме ги към дървета и майсторска заизваждахме останалите по чудо обгорени яйца, които лапахме не толкова от апетит, колкото от гордост, че сме намерили плячка.

Сега в София няма зимно време онези студове и снегове, които отлично си спомням от моето детинство. Още звънти в ушите ми звъненето на металическите дрънкулки, които висяха по слепите очи на конете: просторни шейни сновяха из софийските улици и си пропра­вяха с мъка път по отрупаните с дебел сняг улици. Ние палавците нямахме друга работа, ами издебвахме сгоден миг да се метнем въз шейната, да се хванем за напречното желязо и да се возим до насита, с риск понякога, ако кочияшът ни забележи, да ни шибне с камшика, както се следва. Често пъти препускахме с някой другар на собствена шейница из близките до бащината ми къща улици. В мазата на последната, по разказите на баба ми, се криели през Руско-турската война двестетина души, толкова просторна беше тя. Оттам аз години наред мъкнех стари ръждясали щикове, които много добре ми служеха за каране на моята шейна. Са­мата ни къща беше с всички приспособления на някогашен удобен т|урски дом: с банята му, с така наречените му юкове, т. е. нещо като вградени в стената гардероби, в които майка ми слагаше през деня постелките и юрганите; с обширната софа, гдето прекарвахме часове на семейна задружна общност.

Днес, когато София расте и хубавее, а за жалост губи безвъзвратно някогашния си патриархален и своеобразен вид, особено ярко изплуват в съзнанието и в спомените ми старинните квартали. Не може лесно да забрави коренният софийски жител кривите и преплетени улички около сегашните хали, с техните къщурки — като кокошарници — кривнали, живо­писни, паянтови, с техните класически чемшир порти, с техните премрежени с железни или дървени решетки прозорчета. Главно населен с евреи и с турци, тоя идиличен кът на нашата столица живееше сам за себе си и рязко се отделяше от останалите квартали. Стари и млади були, т. е. туркини, плахо и бързешком се мернат от нъкоя безлюдна уличка и нарушат с мерните си стъпки нейното провинциално и сънливо мълчание. Не лесно ние християнчетата се решавахме да отидем там, защото турчетата ни погваха със сопа или ни замерваха с прашки. В не един случай имаше чупени глави, олелии, разправии помежду майките на децата от двете страни.

На мястото на модерната баня, по-точно на градинката пред нея, се намираше старата такава, в която моята майка ме е водила като четири-пет годишно дете. С мокра ризка, извита и натежала от вода, аз плясках минаващите жени, някои от които, шибнати по голо тяло, се изсмиваха добродушно, а други се мръщеха и ми се заканваха сериозно. Необикновено удоволствие ме заставяше да се навеждам на пода в коридорите на банята и през проядените от влагата дъски да назъртам долу в синкавата вода, която ми се стру­ваше бездънно дълбока: понякога тръпки ме побиваха, като за миг си представех, колко е страшно да падне човек в тая бездна. Пред самата баня се трупаха във всяко време на деня до късна вечер жени, натоварени с бохчи, някои от които се нагръбваха да носят хамали-цигани или от други народности. Не бива да се не спомене между тези скромни труженици известният на времето си Таки, един педа човек, който представляваше от себе си същинска антика. Такива като него, или като прочутият Геле с пословичната му кола, безкрайно добра и търпелива душа, станал за присмех на всички закачливи старософиянци, заслужават да бъдат обезсмър­тени в албума на отдавнашна София. Само можем да скърбим, че новите поколения нямат представа за прелестите й, една от които несъмнено беше циркът на мястото на днешните хали, в който с ненадминат успех се подвизаваше хероят на деня Ибиш ага. Колко живот кипеше в тоя цирк, който събираше и младо, и старо! Не мога да се примиря и с изчезването на онези редици бараки, които се наричаха „матрапазите". Това бяха сиренарските и маслар­ски дюкянчета, гдето тълпи купувачи гъмжаха от ранна утрин и до тъмно тъмнило. Лакомо и завистливо гледахме ние, бедните деца, на пълните каци масло и сирене и на грамадните пити кашкавал.

Трябва искрено да съжаляваме, че стара София си отиде, без да се отпечати за спомен на онези, които не са я видели, в редица снимки и описания. Беше време, и то сравнително неотдавна, когато тя с нищо не приличаше на сегашната. Има какво да се каже не само за нейната външност, за пъстрите й сгради, с техните пълни с поезия дворове, посадени с китни дървета, оградени с типичните пармаклъци, прекосени от пътната врата до входа на къщата със ситно постлани калдъръми, украсени с примамливи градинки, с техните неизменни латинки, здравец, бъз, люляк и ружа, с тяхната неуловима и неизразима прелест, простота и трогателност, погълнати във водовъртежа на днешната модерна действителност. А колко вдъхновени страници може да се напишат за кротките, незлобивите, отдалечените от суетата на живота старософиянци, които прекар­ваха тихо и благатко съществуване в своите патриархални гнезда. Дълг свещен е с благоговение да възкресим по всякакъв начин духовния и физическия облик на стара София, за да я завещаем като нещо свидно на бъдните векове.

Пред наши очи в последните две-три години се разрушиха и изчезнаха някои от най-типичните части или сгради на някогашния град. Естествено, модерното градоустройство има своите големи пре­димства, своите задачи и цели, но не бива никога да се забравя, че един културен народ трябва да обича своето минало и да пази неговите паметници. Следователно, при регулацията и модернизацията на града известни обекти — стари улици, интересни частни и обществени постройки — можеха да бъдат съхранени като исторически ценности, за да напомнят на бъдните поколения за изгледа, живота и особеностите на някогашна София. Изисква се повече пиетет към стари­ната, по-дълбоко чувство на отговорност пред бъдещето, повече съзнание за стойността на историческите и архитектурни останки, за­щото те са огледало за живота и развитието на народите. Те свързват поколение с поколение, бащи със синове, век с век, епоха с епоха и ги обединяват в една история, в една култура, в една съдба. От стара София са останали много малко неща, които биха играли подобна роля — да свържат миналото с настоящето.

Крум Димитров

22.07.2011 г.

Новата загадка



Новото петъчно предизвикателство за разпознаване. Днес сме подбрали нещо по-леко, като за жегите навън. Вие сте - кое е мястото ?:)



21.07.2011 г.

София преди и сега: бул. Мария Луиза и Модерен театър



Булевард Мария Луиза, 1929 г.

Булевардът днес, 2011 г.

Детайл: съмнителният на вид "гранд" хотел "Париж"

Красив детайл от фасадата на популярното кино "Модерен театър", открито през 1908 г.

В наши дни сградата е изгубила не само мансардния си етаж, но и голяма част от декорацията.

Интересно дали днес някой би оставил толкова смело колелото си на улицата.

Синя зона...

20.07.2011 г.

Спомени за предосвобожденска София


Представяме един от редките, добре структурирани текстове, които разказват за устройството и характерните особености на предосвобожденска София, разположението на някогашните махали, както и други важни за стария град подробности. Спомените на Хр. Златарев са публикувани през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу". Карта на София през 1879 г., както и много снимки на османския град, можете да видите тук.


Значението на София като средище на Балканския полуостров било много важно и в търговско, и в съобщително, пък и в стратегическо отношение още в далечното минало. За това свидетелствуват останките от старите крепостни стени от римско, а, може би, и от по-раншно време. Тия стени са опасвали града. По­следните техни останки бидоха разрушени при застрояването на квартала Банишора и прокарване булев. Мария Луиза.
Съзнавайки стратегическото значение на града, и турците из­дигнали по-късно по-далечни отбранителни позиции, така наречените табии (редути) по височините. Тия редути са: Слатинския, двата Курубааларски (сегашния резервоар при Семинарията и над Тух­ларните фабрики), Коньовишкия и Банишорския (до бирената фабр. Македония). Всички те са землени, строени наскоро преди или през време на Освободителната война.

Като по-близки до града окопи са били рововете (хендеци) изкопани, един по лявата страна на бул. Фердинанд с начало от ул. Граф Игнатиев и втори от бул. Фердинанд при сегаш­ната Английска легация, през пехотните казарми и бул. Царица Йоана към Руския паметник.

До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откьм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения, постройките били винаги в двора здраво ограден и със здрави порти.

Само бул. Мария Луиза от Лъвовия мост до Св. Неделя и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100—200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Главни изходни точки бяха Стамбол-капия, сегашния бул. Цар Освободител; Орханийската капия, края на ул. Московска при паметника на Левски; Ломската капия, бул. Мария Луиза от Лъвовия мост; Дупнишката капия, края на ул. Алабинска до бул. Македония и Самоковската капия, сегашната ул. Граф Игнатиев до Германската легация.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително про­странството между бул. Фердинанд, Цар Освободител до към паметника Ц. Освободител, до Синодалната палата и църквата Света София, към 1-а мъжка гимназия, през бул. Дондуков до бул. Сливница като се изключат кварталите в Кюллуците, пред бул. Мария Луиза до бул. Драгоман, по бул. Ботев, по бул. Патриарх Ефтимий до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до бул. Фердинанд при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани.

Юч-бунар и другите квартали около града се застроиха по­степенно след смелия замах на покойния кмет Димитър Петков (Чолака), който прекрои София до неузнаваемост. Твърдата воля на тоя смел, родолюбив и далновиден българин преодоля сериоз­ните разпри и инциденти, възникнали при разрушаването на от­чуждените сгради. Особено паметни са недоволствата около съба­рянето на черквите Мали св. Никола и Пречиста, находящи се около площ. Трапезица. Жени и деца от цяла София атакуваха работници и пожарникари, заети с разрушаването на сградите, докато властта биде принудена с пожарникарските маркучи да разпръсне демон­странтите.
Същинска София беше разделена на махали, някои само с по няколко къщи. По-забележителните от тях бяха:

1. Имарет-махлеси с къщите около сегашната църква Св. Седмочисленици, в ляво на ул. Граф Игнатиев.

2. Шеих-махлеси, между сегашните улици Раковски, Цар Крум, Струмица, Цар Шишман, Патриарх Ефтимий, Аспарух, Неофит Рилски и Хендека. В тая махала имаше и няколко цигански къщи.

3. Дрънгазската махала, съседна на Шеих-махла, югозападно от нея, до Хендека.

4. Алигина махала и Новата чешма, между улиците Цар Шишман, Генерал Паренсов, Гурко и бул. Фердинанд.

5. Старите хамбари, между ул. Цар Шишман, Гурко, Ив. Вазов и 6-и Септемврий.

6. Новите хамбари, между ул. Гурко, Аксаков и бул. Фердинанд.

7. Стамбол-капия, от ул. Аксаков дори до Воения клуб и около него.

8. Сияуш-махала, около Света София, с каквото име се наричала и църквата (Сияуш джамиси).

9. Кафене-баши, сегашния площад Славейков със зданията по улица Солунска до бул. Царица Иоанна.

10. Баш-чешма, в ляво на бул. Царица Иоанна по улица Со­лунска.

11. Буката и Таш-терезия, зад Баш-чешма към черквата Свети Георги.

12. Чир-махала (Чаир-махала), между Солунска, Алабинска и бул. Царица Йоанна.

13. Язаджи-махлеси, между Солунска, Граф Игнатиев, по Алабинска, до Народната банка.

14. Куру-чешме, между ул. Цар Калоян, Мария Луиза (?) и Съдебната палата. Там някъде, според старо турско предание, имало и Калоян-махлеси, вероятно около ул. Цар Калоян.

15. Еврейската махала (може би, по-раншната Калоян) със своя висок сокак, който почваше от Алабинска, началото на дюкянчетата-бараки (в старо време дюкянчетата на три еврейчета) и на север свършваха до бул. Дондуков. Тази махала беше голяма и граничеше с улиците Леге, Алабинска, Цар Калоян, Дондуков, площ. Св. Неделя, на мястото на дъсчените бараки, в праздното място зад които се намираше едновремешният Девически пансион, а по-после — Девическа гимназия.

16. Коллука (полицейско управление), триъгълника между бул. Дондуков, ул. Търговска, до сегашния Безистен. На ъгъла при се­гашния магазин за платове в двуетажно здание се помещаваше това управление, от което иде и името на махалата — „Коллук". До него на бул. Дондуков имаше зидана конусовидна чешма с няколко шопки наоколо и носеща същото име.

17. Безистена, сегашния Безистен, тогава стара, солидна сграда.

18. Еврейската Карвасара, преиначеното име на керван сарай, започваше от Безистена, до хотел Македония. Това беше един вътрешен площад, като сегашния пасаж Св. Никола, от вътрешната страна на който се редяха еврейски жилища, а отвън тър­говски дюкянчета. Имаше два входа—от към ул. Търговска и бул. Дондуков. В Керван-сарая спирали кервани с кола, коне и ка­мили, докато стоките им бъдат разтоварени в насрещния Чохаджийски хан. Разказват, че камилите били много лакоми на тесто. И понякога, когато жените носели на рамото си замесен на дъски хляб към фурната, минаващите из улицата камили често налапвали по някой хляб.

19. Касапската чаршия, до Карвасарата, на мястото на хот. Македония.

20. На мястото на сегашния хот. Берлин, между ул. Арда и ул. Дрин имаше масивна сграда от квадратни тухли, с вътрешен двор и два входа — към ул. Търговска и на противополож­ната страна. Това бе Чохаджийския хан със здрави сводести магазини за складиране на стоки към двора, а от вън, гърбом към вътрешните, също сводести магазини с 5 м. лице и 6—7 м. дълбочина. Някои от последните, разделени по дължината на две, побираха Златарската чаршия. Тази чаршия се пресичаше през средата с улица от ул. Търговска до към Банята. От двете страни на ули­цата бяха златарски дюкянчета, някои манифактуристи, а също и банкерската кантора на Николачко Георгиев, Евангелската книжарница на бай Благой Тодоров и старият адвокат Добри Баталов.

21. Сегашният площад Бански заедно с Халите се наричаше Банябаши с Турската баня почти до джамията на изток, Българ­ската и още две други на юго-запад пред сегашната баня.

22. Кавафската (папукчийска) покрита чаршия на бул. Дон­дуков, до черквата Св. Георги (Гюл-джамия) на ул. Ц. Калоян. Кавафските дюкяни бяха около малък, кръгъл покрит площад с три входа от към Коллука, Бит-пазар и ул. Търговска. В сре­дата на площада имаше шадраван, на който турците папукчии се омиваха преди молитва.

23. На изток от Златарската чаршия бяха Бояджийската и Платнарската с прочутата по средата Бояджийска чешма, с дълго около 2 м. каменно корито, в което от желязна шопка с диаметър 7—8 см. течеше изобилна речна вода. Там бояджиите перяха боядисаните вещи.

24. Малко по на север от дъх беше Жежкият бунар (около хот. Чам кория, на ул. Веслец) с гореща минерална вода.

25. По на юго-изток пък беше прочутото кафене „Сливница", в което свиреха арфиянки-чехкини.

26. Още по на юг беше Шейтан-чаршия (Дяволска) с боя­джийски дюкяни, кафенета, гостилници и кръчми, между които и про­чутата механа на Михал Вакареллията.

27. По средата на бул. Дондуков, при кино Балкан и по на изток беше така наречената част Капано, дето имало градски часовник.

28. Мястото на хот. Сплендид и наоколо беше Житни пазар, а до него беше обширният и заграден с високи каменни зидове дом на софийския първенец Хаджи Мано.

29. Сунгур-махлеси беше между черквата Св. Спас и католишката Св. Иосиф.

30. Новата чешма или Чукур-махлеси се намираше източно от старите християнски гробища, между мелница Вайс (сега площ. Възраждане) и бул. Клементина.

31. На юго-изток от нея, между Клементина и Алабинска бяха в ляво Говежди пазар, в дясно Солни пазар.

32. Зад Халите до Владайската река се редяха махалите: Муселимска, Мала-чешма, Телляк Хасановата с прочутата тогава Телляк Хасанова воденица. Тази воденица се движеше от Владай­ската река, която слизаше от Вайсовата воденица (на площ. Въз­раждане) и се вливаше в сегашното си корито при махала Варош, до бул. Сливница.

33. Вън от старата черта, след разрушението на стара София се застроиха: Юч-бунар, Баншиора, Кюллуците, Лозенец и Перловец, последните два квартала сравнително по-късно.

34. Драз-махала се застрои предимно от преселници из близките села, в мнозинството си земледелци и скотовъдци,

35. Над Драз-махала, в дясно на бул. М. Луиза, на мястото на леярните фабрики и Антрепозитния склад, до гарата беше Циган­ската махала със своя „цигански цар" — българин.

По-забележителни места в стария град, които сравнително малко са споменавани, са:

Владишкият конак (Митрополията), който се намираше на мястото на Духовната академия и площада отпред. В нейния двор русите бяха построили масивна камбанария за църквата Св. Крал.

Мястото на сегашната Детска градина, подарено от Н. В. Царя, след Освобождението служеше за пързалка с кънки, дето се пър­заляше и сам княз Батемберг. Същото място наричаха Шейтанско (дяволско), защото чешмата-изворче там ту течеше, ту спираше.

На мястото на Мавзолея на Батемберг по бул. Фердинанд имаше грамадно триетажно здание с вътрешен двор наречено Новите хамбари. Преди Освобождението то било склад за зърнени храни, сигурно събирани от десятъка. След Освобождението става склад на бойни припаси, а след това — първа държавна болница.

Между улиците Луи Леже, Ст. Караджа, 6-и Септемврий и Гр. Игнатиев (мястото на III прогимназия) се издигаше грамадна масивна сграда на турски хамам с изкуствено затопляна вода. А на изток от него, между Граф Игнатиев, Цар Шишман, Генерал Паренсов, 6-и Септемврий мястото беше заградено с дебел и 3-4 м. висок зид от тухли и камъни, с три врати: на юг, запад и север. В него беше джамията (сегашната черква Св. Седмочисленици) наречена Имарет джамия. Това е така наречената Черната джамия, която даде името си на целия квартал между четирите улици и която, по желанието на Петко Каравелов и настояването на Тома Васильов, биде превърната в храм Св. Седмочисленици. На 4-5 м. западно от джамията и с гръб към нея имаше масивно двуетажно здание от ул. Гр. Игнатиев до Генер. Паренсов, с една врата за влизане в двора на джамията. Тоза здание е служило за странноприемница (имарет), дето дошлите в София бедни турци и християни получавали безплатно топла храна и подслон.

След Освобождението странноприемницата, изолирана от джамийския двор, се превърна на затвор, а в западната страна на поменатия двор се построи и дивизионен вещеви склад. Когато биде построен новият Централен затвор, всички постройки на склада се превърнаха на военни складове.
След изнасянето на бойните припаси от Новите хамбари, същите бидоха нанесени в самата джамия и новопостроеното в двора й по протежение на ул. Цар Шишман до ул. Генер. Паренсов здание. В двора на джамията пък, южно от нея, в построена обширна сграда се уреди и първата оръжейна майсторска, която послужи като първи български военен арсенал. През Срьбско-българската война той снабдяваше войската с припаси, а в него се донасяха и бойните трофеи.

Югоизточно от Перловската ръка между Цариградското шосе и Лозенец, до Семинарията и дори до Драгалевската река беше пасище обрастло с буренаци и тръни. Само в полите на Лозенец, при завоя на бул. Паскал Паскалев и малката градинка сега имаше турски гробища. По на юг в дясно от булеварда имаше двор с основи от стари стени, а на южната страна се издигаше и сега съществуващата стена, наричана по турски „Намазгяф". По погрешка тая стена дори официално някога наричат „Римска стена". Това място е било нещо като площад за молебствие на открито. По средата на стената и сега личи вдлъбнато място за ходжата.

Сегашните Долни и Горни Лозенец, разделени по средата със Сари-йол (Жълтият път), в турско време, пък и дълго време след Освобождението се наричаха Долни и Горни Куру балаар (сухи лозя), защото в старо време били засадени с лозя, които, в последствие занемарени, види се, изсъхнали. В по-ново време те бяха целите обрасли с вишневи дървета и тук-там мушмули. Пролет и лете тая хубава местност е служила на софиянци за близки излети с традиционните гювечи, песни и веселби. За същите цели служеше Лозенец и доскоро.

София в турско време се снабдявала с вода за пиене от Бо­яна чрез дървени борови тръби, по които на няколко места до града имаше отворени отдушници наречени „хазни". По тях водата стигаше до квартала Буката. Там беше „Таш-терезията" (каменни везни), нещо като разпределителна станция. От тук пак по бо­рови тръби водата отиваше към града.

Най-хубава за пиене била водата на Язаджийската чешма под един вековен бряст, пред една джамия около Нар. банка; на чешмата при Буюк-джамия (Народния музей), Баш-чешма и Куру-чешма. От тук софиянци си наливали вода за пиене, защото бунарите в дворовете им били геренливи.

Чешма с изобилна, но речна и негодна за пиене вода имаше на ъгъла на Министерството на благоустройството, наречена Чешма Кафене-баши, по името на квартала около площад Славейков. През тоя площад минавала Крива река, която, след като об­служвала две воденици при Лагера и Александровската болница, ми­навала през Таш-терезия, по някогашната Витошка, Солунска, Лев­ски, край Народния театър, по улица Славянска или ул. Аксаков, кьм Перловската река. След прокарване на канализацията, от нея 6е образувано езерото при Алекс, болница, от дето водата се пускаше за промиване градските канали. Много вероятно е водата на същата река да е оная, която се откри при копане основите на На­родния театър при възобновяването му.

Любими места за развлечение на старите софиянци бяха и близките до града селища и монастири, гдето те прекарваха семейно повече или по-малко дни.

Между обичайните забави бяха и съборите; На 1-и, 2-и и 3-я ден на Великден и Томина неделя (Разтурна) съборът ставаше на мястото на сегашната Дирекция на полицията, по-после — при Майчин дом, при Разсадника в Юч-бунар и сега при Лагера. Това е Дразмахаленският събор.

На 4-я ден на Великден при Крива река, при сегашната Александровска болница с особени веселби и церемонии се посрещаха завръщащите се от Рилския монастир „манастирлии".

На „Умния петък" след Великден — събор в Подуене.

На Гергьовден — при Едерлез-таши (Св. Георгевски камък) зад Инвалидния дом. Там имаше изворче със светена вода, според преданието, извиращо от стъпката па коня на Св. Георги.

На 17 май (ст. стил) на праздника на Св. Николай Нови Софийски — в Юч-бунар.

На Спасовден се обикаляше с литий и хоругви Куру-баалар за плодородие.

Събори в околността ставаха още:

На Св. Троица в с. Слатина; на Илинден — в Княжево и Илиенския монастир; на Св. Пантелей— в Бояна; на Св. св. Кирик и Юлита — в Банкя; на Св. Богородица — в Германския мона­стир и др.


Хр. Златарев


18.07.2011 г.

Текстилна фабрика "Фортуна"



Текстилната фабрика "Фортуна" е създадена с италиански капитали през 1927 г. Тя се намира в покрайнините на тогавашния град, днес квартал Надежда. По-късно е преименувана на фабрика "8 март". 

Общ изглед от въздуха към сградите на фабриката, около 1930 г.

Производство на текстил

Производство на текстил

Боядисване на текстила

Боядисване на текстила


Текстилната фабрика "Глория"

15.07.2011 г.

Новата загадка



Днес отново решихме да не ви е лесно. И така, коя е улицата? :)


14.07.2011 г.

Снимка на седмицата



Днешната снимка е изключително интересна по редица причини. Имаме една чудесна панорама, направена около 1930 г. вероятно от кооперация "Света София" на ул. Московска, която показва една не толкова често фотографирана част на столицата. Като на длан се вижда районът на север от бул. Дондуков и протежението на ул. Раковска. В дъното се забелязва и храмът "Света Параскева".  


12.07.2011 г.

Вазов за преустройството на Черната джамия


Една от внушителните предосвобожденски сгради в София - джамията Коджа дервиш Мехмед паша джамия - била изградена в началото на XVI век, като се приписва на легендарния османски архитект Синан. През 1901 г. със съществената подкрепа на Петко Каравелов се решава храмът да бъде обърнат в православна църква, посветена на Светите Седмочисленици. Започналото преустройство обаче не се приема еднозначно от всички. Един от критиците на реконструкцията е поетът Иван Вазов. 

Повече за неговото отношение по въпроса разказва Димитър Христодоров в книгата "Църквата Св. Седмочисленици в София" (1940 г.):

 Преустройството на Черната джамия в православен храм

Пръв е излязъл в печата да каже своята дума по плана на църквата „Св. Седмочисленици" народният поет Иван Вазов, който съвсем не е бил осведомен около нейното изграждане. Указание за неговите бележки ни даде брат му г. Борис Вазов. Те са печатани в брой 1032 на в. „Мир" от 6 октомврий 1901 г. под заглавие „Столични ситнежи" и носят инициали X. X. Народният поет ни дава в тях и едно живо описание на самия строеж.

„Почти в самото начало на Алабинска улица — започва своите бележки Вазов — се издига величественото кубе на „Черната джамия". Както е известно, благочестието на тукашните махленци обръща тоя грандиозен монумент на турското владичество в християнска църква: „Св. Седмочисленици". Отбивам се в двора. Там грамадни дялани камъни от прекрасен бял гранит из Врачанско, работници майстори македонци рушат стени, отварят проломи в тях, градят нови християнски постройки до тях. Величавата осамотеност на огромната джамия изчезва. Влазям вътре и се възхищавам от грамадния свод, който никакъв стълб не подпира. Едно чудо на зодчеството, на което секрета нашето време не знае! Настойникът на работите ми обяснява усърдно, че оригиналните, във възточен вкус прозорци в свода ще бъдат заместени от нови.

— Защо? питам. — Никакви нови прозорци няма да бъдат по-хубави от сегашните.

Той ми отговори авторитетно:

— Така е в плана.

Той ми разправи още, че според тоя мъдър план, четири кубета щели да бъдат издигнати около външното кубе.

Аз го слушах възмутен.

—Та това е цял вандализъм, цяло светотатство против вкуса! Тия нещастни и непотребни кубета ще заглушат голямото, ще загрозят необикновено величествения му изглед, като се натрупат около тоя свод, направен по образеца на „Светата София" в Цариград!

Настойникът дига рамена.

— Такъв е планът, господине! И ме погледна очудено, като че иска да каже:

— Тоя господин защо е дошел да плаче на чужд гроб?

Аз не попитах кой е архитектът на тоя нещастен план, но той би заслужил първата премия, ако се даваше такава по конкурс за архитектурно безвкусие”...


11.07.2011 г.

София преди и сега: ул. Раковска 91



Къщата на семейство Броянови, намирала се на това място в първите десетилетия на XX век.

Днешен изглед към кооперацията, построена през 1935 г.

8.07.2011 г.

Новата загадка



Днес ръкавицата хвърля нашият приятел Кико, както само той може. Загадка от центъра на София, да видим дали познавачите ще се справят с това сериозно предизвикателство. :)


7.07.2011 г.

Обновяване по ул. Позитано



Приключва възстановяването на изключителната сграда (според регистъра - административно-търговска сграда на Стоян Игов) на пресечката на улиците Позитано и Лавеле, която до неотдавна често определяхме като "сграда в риск". Резултатът е повече от положителен.

Да си припомним как изглеждаше фасадата доскоро

По всичко личи, че освежаването ще продължи и към съседната сграда по ул. Лавеле.

Къщата в съседство по ул. Позитано вече е обновена.

Съвсем наблизо по ул. Позитано започва реставрацията на още една 
внушителна историческа сграда.

6.07.2011 г.

София преди и сега: Пресечката на Стамболийски и Христо Ботев



Ъгълът на днешните булеварди Стамболийски и Христо Ботев при площад Възраждане,
вероятно около 1920 г.

По-късно на този ъгъл е издигнат Железничаро-пощенският дом,
на снимката - сградата пред завършване, 1928 г.

Завършеният Железничаро-пощенски дом, проект на арх. Ангел Момов

Сградата днес, 2011 г. 
За съжаление, в голяма степен изгубила някогашния си архитектурен облик.

4.07.2011 г.

Американски учебни заведения в София



Представените материали са публикувани в албума "Полувековна България" (1928 г.), любезно предоставен от Столична библиотека.


АМЕРИКАНСКИЯТ КОЛЕЖ В СОФИЯ

Флойд Бляк, директор на Американското училище в София

Този Колеж е изникнал из споменатите вече две Самоковски училища. Тези две училища бяха основани от един американски мисионерски борд и бяха ръководени от него до 1926 г. когато мисията пожела да се оттегли от този вид работа в България, като я повери на независим борд от настоятели. Този нов борд се основа в 1926 г. със седалище Ню-Йорк. Този борд представлява една филантропична организация, която няма нищо друго за цел освен изграждането на Колежа и събиране средства за неговата подръжка. Средствата за градежа на зданията и за учителските заплати се подаряват от лица, филантропично настроени. Колежът не получава никакви подръжки от американското правителство.

Целта на Колежа е да даде едно основно общо образование на учениците си. За да постигне това, той иска да работи в съгласие с Министерството на народното просвещение, тъй като целите им са общи. Отговорните лица за ръководството на Колежа желаят също, щото неговите свършивши да получат възпитание, което най-добре ще ги подготви да бъдат почтени и полезни граждани на отечеството си. Изисква се от учениците, не само да усвоят английски език, но и да изучат известни предмети на този език.

Същевременно, учениците не занемаряват и българския език, тъй като не е желателно да се изучи чужд език за сметка на родния. Колежът също иска да събуди интерес у учениците към обществения живот на собствената им страна.

Курсът на Колежа обхваща 6 години, т. е. една година повече от този в народните гимназии. Има две причини за това удължаване на курса. Първата причина е, че е нуждно повече време, за да се усвои английския език добре, като същевременно не се жертвуват другите занимания, които са нуждни за образованието на ученика.

Втората причина е, че вярваме, какво по-дългия период учение в действителност представлява преимущество за учениците, понеже обезпечава по-щателно занимание и повече зрялост на ума и характерът на ученика преди да предприеме работа в университета. Приемат се само ученици, които са свършили прогимназия с голям успех. Обикновено при постъпването учениците са около 15 години, а при свършването—20 години. Всички ученици са пансионери. Като приходящи ученици могат да се приемат само децата на учители в Колежа или на други лица из училищното общество, вярваме, че съвместният живот, било в класната стая, било на игрището, било в трапезариите и спалните, ще представя ценен принос към възпитанието на момчетата и момичетата. Колежът се стреми да предвиди и развитието на личността и характера на всеки отделен ученик.

Колежът сега гради нови здания край София. Когато се привършат те, ще има отлични приспособления за добра грижа за учениците в спалните и класни стаи. Три здания за момичета бяха свършени в 1928 г. и сега се обитават. Едно здание за момчета ще се свърши през летото на 1929 г., а останалите—в най-скоро време. Предвиждат се помещения за всичко 500 учащи се. Не е желателно да има по¬вече от 500 души в едно заведение, ззщото в такъв случай индивидуален контакт между ученици и учители мъчно може да се установи. Лицата, отговорни за този Колеж желаят и се надяват, че ще направят от него ценен принос към образованието в България.

Американският пансион в с. Симеоново — Софийско


АМЕРИКАНСКАТА ДЕТСКА ГРАДИНА

Елисавета Кларк

Някои от проблемите на днешната цивилизация са се породили благодарение на нови открития, съвременни изобретения, всемирни отношения, усложнен живот. Не е тъй, обаче, с основната проблема на човечеството, тази която — съзнателно или не — занимава дивака и цивилизования, невежия и културния, бедния и заможния. Представила се е още на първата двойка при раждането на първото им детенце и продължава като всемирна проблема днес. Тази проблема е отхраната на новото поколение.

Даже и най-нишата майка в гората инстиктивно насочва развитието на своята рожба тъй, че то да е годно за живота, който му предстои—да може по-скоро да заживее като самостоятелен индивид.

Това, което птиченцето, катеричката, лисицата, върши инстиктивно, човек е вършил все по съзнателно, до като днес тази проблема на детското възпитание занимава висшите кръгове на най-културните народи. Такива са дошли до дълбокото убеждение, че да се опъти правилно развитието на новия индивид, нужно е да се прилагат с умение и похват научните знания, застъпени днес относно естественият му всестранен растеж; че инстиктивното материнство и любов не са в състояние сами по себе си да дадат нужното на детето. Особено в последното десетолетие се чувствува преголямата важност да се обръща внимание на най-ранните години на човека и опитността доказва, че извънредно много може да се помогне във физическо, умствено, морално и социално отношение.

България не е занемарила своята отговорност към новото поколение и с право се гордее с училищна си система, като все се стреми да я приспособи към развиващите се нужди на народа. Само десетина години след нейното освобождение наред с други училища се отвори и детско такова. От 1888 год. до днес София не е останала без детско училище било то общинско или часно. От година на година интересът относно делото за малкото дете все повече расте.

В началото на това столетие се отвори Ам. дет. град. в частна къща на ъгъла на Ангел Кънчев и Неофит Рилски. То беше слабо начало но изглежда, че е имало жив зародиш, тъй като още съществува — след 29 години.

Всяко училище се нуждае от ръководителки—курс за такива се отвори в Ам. дет, град. от самото й начало, когато подготовката беше главно практическа. Числото на курсистките, тоже, беше много ограничено тъй като в първите години на това столетие едва ли имаше поле за дейност за такива учителки — освен в самата Ам. дет. град. и нейните клонове. Първите четири курсистки се ожениха преди да свършат курса, а от 79, които са записани до днес, 24 са задомени. За вярване е, че тяхното запознаване с възпитателните принципи приложени в дет. град. са им помогнали да отхранат собствените си деца. Четири служат като общественички в други кръгове, а децата са навсякъде.

След войната с пробуждането на новия интерес в детското възпитание, с отварането на повече такива у-ща из България —особено в София — увеличи се и числото на желающите да постъпят в педагогическия ни две годишен курс. В 1921 г. Мин. на нар. просв. удобри този курс, в които се приемат само завършили средно образование, също с окръжно препоръча свършилите на окръжните училищни инспектори из царството. В 1926 г. свършиха четири г-ци които 6яха подложени на изпит пред министерски пратеник, който подписа и подпечати дипломите им. От тогава всички изпити в курса ни са произведени по същия начин. Този месец осем г-ци завършиха курса. Те имаха щастието през последните шест месеца на курса си да узнаят нещо от съвремените разбирания и приложения на възпитателните принципи в Съединените Щати от г-ца Пенка Касабова. Последната свършва курса при Ам. Дет. Град. преди осем години и след пет годишно успешно учителствувание в нея, отиде в Америка да продължи своята специализация. В началото на настоящата 1929 год. тя се върна в София като учителка в курса, в които ще продължава. Нейната способност, обширната подготовка, с която се е ползувала я правят ценен деец в полето на детската отхрана, и България мъдро би постъпила ако използува рационално силите на тази си дъщеря. С нейното умело съдействие Ам. Дет. Град. се стреми да създаде децата, които й са поверени, среда, чрез която да се ориентират в тази ранна стадия на техния живот — да намират такива стимули за развитието на желателни заложби, такава помощ за преодоляването на отрицателни такива, щото да изживеят с радост своето ранно детство, като по този начин се съграждат здрави основи за последващите стадии на живота им, за да бъдат достойни синове и дъщери на майка България.

Естествено нашия педагогически курс цели да подготви ръководителки за подобни среди където и да са назначени на длъжност.

С надежда сме, че Минис. на Пр. скоро ще вземе под прямата си грижа курсът за учителки на детски училища из България.

Американското педагогическо училище


АМЕРИКАНСКОТО ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ

Игнес Берд

Американското основно училище в София, основано през м. септемврий 1922 г. от американската г-жа А. С. Удръф, се намира на улица Бъкстон, № 8 в помещението на така нареченото „Обществено огнище".

Това училище предлага на Софийското общество една добра, целесъобразна възпитателна система на обучение. Целта на училището е да се даде възможност на децата от всичките съсловия да се запознаят с идеалите на истинската култура и да се създаде в тях солиден характер, щото един ден те да заемат местата си като достойни гражданки в обществото.

За постигане на тази висша цел училището особено набляга на възпитанието на децата, както и на изучаване английския език, начиная от 1-во отделение до последния III-и прогимназиялен клас. Езикът се изучава по най-модерния метод с цел да могат децата не само да го четат и пишат, но и да се изразяват свободно на него.

Обаче, трябва да се помни, че никак не се пренебрегва и кореното изучаване на български език. Програмата, предписана от Министерството на Народната Просвета, точно се изпълнява от училището във всички предмети, затова то е признато от държавата, та по този начин то има дял във възпитателното дело на България.

Като подготвително средство за постъпване в училището служи Детската градина, която се помещава в същото здание и е в тясна връзка с него. В нея са постъпили тази година 35 деца от 5 до 7 годишна възраст.

Ако софийското общество желае да даде на децата си едно възпитание в духа на възвишения морал и човещина, то ще намери тези идеали преследвани в това училище.

Новостроящето американско основно училище в София

1.07.2011 г.

Новата загадка



По традиция в петък вие сте на ход. :) Кое е мястото на снимката и как изглежда днес?


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...