25.02.2013 г.

Щрак, Марийке, на пуртрет!


или
За амбулантните фотографи в Стара София

Крикор Асланян

Нито Пена, нито Нане, нито щерка им Марийка, са чували за Луи Драгер и Жозеф Ниепс, създателите на фотографията. Но при всеки удобен случай са се възползвали от тяхното изобретение за да се “кадросат” и увековечат. Да оставят светлите си образи на хартия или картон.


Хората обичат да се фотографират, да оставят своя лик за спомен на поколенията или за да   отбележат някой важен момент от живота си. Първата снимка на току що родилото се дете се прави в момента на излизането му от родилния дом. Бащата гордо държи наследника си в ръце и позира на фотографа, дежурен пред болницата. Да, вързопа, който бащата държи, е именно наследникът или наследничката. Не се вижда нищо освен едно малко денкче, но радостта си е радост. Детето е повито акуратно в новото одеалце, за да не настине. Освен това то още не е виждало “белия свят”, така че му е все едно дали е завито през глава или не. Освен ненката на майка му нищо друго не го интересува, засега.

И започва една дълголетна фото сага. Снимат го, когато стане на три месеца, после на шест. Снимат го само, с баба и дядо, които в момента на снимането са се почти подмокрили от щастие. Може ли да няма снимка и с мама и тате, с леля и чичо, с вуйчо и стринка? А ако има по-голямо братче или сестриче, олеле,  семейният албум става многотомен. На една година пак го снимат как се опитва да духа сещичката с помощта на мама, на две вече я духа само, на три , на четири и т.н.


Всяка година, моята тъща на рождения ден на единствената си дъщеря я водела да я фотографират въе фото студио. След което снимките ги поставяли в красиви еднотипни рамки и ги закачала в зъболекарския си кабинет. Така се бяха събрали една дузина снимки. Една пациентка, виждайки фотографии на деца на най-различна възраст, попитала “Г-жа, тези деца всичките ли са Ваши?” 

Моите родители също обичаха да ходим да си правим семейни снимки във фотостудио. И винаги имаше скандали по този повод. Причината? Малкото ми братче не искаше да му вържат вратовръзка, плачеше, риташе, а мама държеше всички да сме с връзки, т.е елегантни. Естествено след тези ревове, на снимката излизаше малко особен.

В София е имало много фотографски ателиета или студия, имаше ги и в моето детство.

Имената на Никола Карастоянов, на Георг Волц, Братя Рашеви, Тодор Кемилев, Гаро Палабикян, Борис Блъсков, Иван Кареастоянов, Петър Папакочев, Борис Блъсков, Пенчо Балкански и неговото студио фото “Луна” са известни почти на всички софиянци.


Драган Тенев много живо и интересно описва детските си спомени от ателието на Борис Блъсков. Аз имам прекрасна снимка направена в ателието на  художника-фотограф Тодор Кемилев, което от булевард “Цар Освободител” 12 се беше преместило на “Бенковска” 8.

За историята на фотографията в България са изписани хиляди страници, това не е обект на тази статия. Тук искам да ви разкажа малко за “амбулантните” фотографи, които шетаха в София през 30-те,  40-те, 50-те  години на 20-тия век, пък и по-късно. 

Това бяха полупрофесионалисти, които си изкарваха хляба по площадите, по оживените места в София. Те работеха на улицата, в парка или в кварталната градинка. Любимите им места бяха местата, където софиянци излизаха на разходка. По «Царя», на входа на «Борисовата градина», около езерото «Ариана», пред Народното събрание и Военния клуб. В градската градина и площад «Александър I»  или пред Народния театър.


Тези фотографи бяха много добри психолози, отдалече усещаха кой е настроен да се снима и естествено концентрираха вниманието си върху него. Подтичваха пред разхождащите се и - хоп  - чуваше се щракане на апарата. Ако  човека не се спреше, фотографът се отправяше към друг потенциален мущерия. Но ако човекът или семейството искаха снимката, то хитрецът предлагаше да направи дубъл за  “по-сигурно” и тогава снимаше. Даваше малка бележка с адреса си, взимаше адреса на клиента, формата и поръчаните бройки, прибираше си парите и  клиентът тръгваше доволен, че след няколко дни по пощата ще си получи снимките.  И ги получаваше.

Имаше  такива амбулантни фотографи, които ходеха по ресторанти и сладкарници. Естествено по-луксозни заведения, където ходеха платежоспособни софиянци или гости на Столицата. Един от най-известните в края на 40-те и до края на 50-те, беше тъй наречения “Джони лекето”. Кой и защо му беше прикачил този прекор не знам, но високата му слаба фигура, с разрошена къдрава коса, небръснат и облечен в някакво  мърляво дълго старо палто(зимата) ми е пред очите.  Истинското му име беше Гаро и казваха, че е арменец. Неговият район беше ресторант “България”, бар “Астория” и булевард “Руски” до "Раковска". Имаше дебел гърлен глас, навярно от цигарите, които пушеше непрекъснато. Беше добър фотограф. 

Имаше и фотографи, които бих класифицирал като полуамбулантни. Те имаха големи фотоапарати с мех, монтирани на триножник. Те работеха на определени места,  имаха стойка с опънато черно платно за фон и правеха снимки за документи, трамвайни карти, разни членски карти и т.н.  За реклама с кърфички по края на платното забождаха някой и друг свой шедьовър на фотографското изкуство. Такъв имаше в градинката на Централна баня, на входа на Борисовата градина. Най-добре си спомням фотографа на площад “Възраждане”  на гърба на малката сграда, където сега продават карти за градския транспорт. Апаратът беше на триножник, неотменното черно платно за фон и кофата с вода за промиване на готовите снимки. Сушенето ставаше между листове хартия, лятно време на слънце. Драган Тенев също си спомня за него и смята, че той е бил “последния мохикан” на тези амбулантни фотографи.  Навярно е прав. Този район около площад “Възраждане” беше тясно свързан с живота ми през онези години, и там бях всеки Божи ден, така че споменът за този фотограф е невероятно жив в паметта ми.

Ние, хората, много обичаме да се снимаме след детските години - снимките ни са с приятели и приятелки, с първата любов, снимки от войниклъка, на първата ни сватба. Е, някои щастливци имат повече сватби, т.е повече снимки. И така, докато сме живи се снимаме, накрая ни снимат, без да усетим, но все едно - тази снимка ние не я виждаме.

В епохата на дигиталната фотография, майсторлъкът е сведен до минимум. Всеки прави хубави снимки. Няма ги вече амбулантните фотографи,  в ресторанта никой не ви предлага да ви снима. Вадите GSM-a и снимате, даже видео клип можете да направите. Не знам как се чувствате вие, на мен ми липсват “амбулантните фотографи”, както ми липсват файтоните и малките уютни кафенета и шкембеджийници. Какво да правиш, носталгия по отминалата  младост.



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...