Крикор Асланян
Учителската си кариера започнах по чл. 64 като учител по “трудово обучение” в 107 Основно училище "Ламби Кандев", кв. Семинарията, а след 45 дни ми предложиха място в 25-СПУ, но пак като заместник.
В края на учебната 1961/62 година в един от шестите класове оставих 6 или 7 души на поправителен изпит по “трудово обучение”. Нечувано и невиждано в историята на българското образование от 681 до 1962 г. Викаха ме в Министерството и ми предложиха да поправя двойките на тройки. Отказах! В един от своите безконечни “тезиси”, бай Тошо беше казал: “Труд, труд и пак труд”. Позовах се на този цитат и ме оставиха на мира.
В края на учебната 1961/62 година в един от шестите класове оставих 6 или 7 души на поправителен изпит по “трудово обучение”. Нечувано и невиждано в историята на българското образование от 681 до 1962 г. Викаха ме в Министерството и ми предложиха да поправя двойките на тройки. Отказах! В един от своите безконечни “тезиси”, бай Тошо беше казал: “Труд, труд и пак труд”. Позовах се на този цитат и ме оставиха на мира.
Но трябваше да работя и да издържам семейство. Някъде по средата на август пак отидох при инспектора да го моля за работа. “Искаш ли да те направим “базов учител” - ме попита той. Да, - отговорих аз, макар да нямах понятие какво означава това. “Съгласен съм, съгласен съм" -повтарях аз, да не би да се разколебае. И така попаднах в 5-то СПУ “Иван Вазов”, кв. Павлово, София.
Навремето Павлово беше като малко курортно селище. С едноетажни или двуетажни еднофамилни къщи, заобиколени с китни дворове, цветни лехи, асми и беседки, с кичести люляци и множество плодни дръвчета, прекършили клони под тежестта на вкусни и сочни плодове. Животът в квартала беше спокоен и мирен, далеч от шума и суетата на Столицата. Хората бяха възпитани и добронамерени, такива бяха и децата в Павлово.
Стара къща в Павлово.
Такива къщи се брояха на пръсти, повечето бяха малки скромни къщички, в които “павловци” живееха от няколко поколения. В една такава къщичка през далечната 1921 година се открива първото основно училище, което жителите на квартала единодушно кръщават на името на починалия неотдавна Народен поет и писател Иван Вазов.
Въоръжени с възрожденски ентусиазъм и плам, съкварталци, родители, деца-бъдещи ученици се борят за раждането в Павлово на първото огнище на знания и култура. По старите жители на квартала си спомнят Мара Шивачева - първата учителка в новосъздаденото 5-то Основно училище.
За развитието и разрастването на училището, за осъществяването на една трескава народополезна дейност, дават своя дан и Антон Дертлиев, Галина Пашева, Евдокия Найденова, Любка Яворска, Вера Антонова, както и директорите Рада Доросиева, Йосиф Йосифов, Матеева, Василка Кочева.
На 24 януари 1949 год. става официалното откриване на новата двуетажна сграда, а през следващата 1949/1950 година се разкриват паралелки в 8, 9, 10 и 11 клас. През 1950/51 учебна година завършва първият випуск на 5-то Смесено средно училище "Иван Вазов".
Но сградата вече е малка да поеме всички желаещи да учат в това авторитетно учебно заведение. Директор, учители, родители и ученици спретват ръкави и с доброволен труд изграждат 3-ти етаж. От близката река извличат камъни, чакъл и пясък. Изграждат отделна сграда за работилници по трудово обучение, технически кабинети по двигатели с вътрешно горене и електротехника. На новопостроените спортни площадки спортуват не само ученици, но и някои учители.
През един слънчев септемврийски ден, въоръжен със заповед за назначение като “нередовен” учител по трудово обучение, застанах пред заключените врати на сградата, намираща се на ул. "Кирил Янев" 31 (сега ул. "Симеон Радев").
5-то беше изключително авторитетно училище. Там бяха събрани все опитни, интелигентни учители и учителки. Всеки един от тях беше майстор по специалността си. Неслучайно 5-то беше “базово” на “Централния институт за усъвършенстване на учители”. Работехме в тясно сътрудничество с методистите на института, прилагахме най-новите методики по обучение и често изнасяхме открити уроци пред курсистите на Института. Тук идваха на специализация учители, директори и даже инспектори от цялата страна.
Първата ми среща с директора Йосиф Йосифов беше много кратка. Той беше много деен човек и времето му беше разчетено. Изглеждаше добряк на около 50 години. И действително, само след две години празнувахме 50-годишния му юбилей. Снимката отдолу е от честването на юбилея. Йосиф Йосифов е в средата с очила.
На тази снимка е целият колектив на 5-то - юбилярът, целият учителски колектив, помощният персонал, домакинката на стола и главният готвач на ученическия стол
Йосиф Йосифов беше от с. Върбовка, близо до град Павликени, беше литератор по специалност. Създаването на “опитно поле” беше негова идея и той не жалеше труд и време, за да имаме големи добиви на моркови. На това “опитно поле” основно работеха учениците в часовете по “селско стопанство”, но при нужда се включваха и учители, като бригада.
Сред най-опитните учители се открояваха:
Български език - Н. Иванова, Лукса Димитрова, Анелия Тафрова.
Математика преподаваха ветеранът Лазаров, Койна Кокинова, Й. Щъркова, а по-късно и красивата, но изключително строга Кънчева.
Физичките се оглавяваха от Спасова и младата Бойчинова, която замести Лазарова, съпруга на математика Лазаров.
Химичките Лиляна Рохова и Генкова скоро напуснаха училището и на тяхно място дойдоха Илкова и Анна Абаджиева.
Френски език преподаваше Емил Клайн, изключителен интелект и водещ преподавател по френски език в София. Един от първите въвели “аудио-визуалната” методика при преподаване на чужди езици.
Английски преподаваше Капка Маринова, а немски Терзиева.
Катя Димитрова и красивата Павлова преподаваха руски език..
Заради “политехническия“ профил на училището Хубанов и Цанев преподаваха съответно електротехника и двигатели с вътрешно горене. По трудово обучение Иван Иванов - дървообработване, Л. Николова – шев и готварство. Обучението по металообработване и машинознание осигурявах аз.
Учителка по биология и естествени науки беше Ножарова, по пеене Карастоянова, а след нея цигуларят Красимир Гатев. Художникът на квартала и учител по рисуване беше Панайотов.
История преподаваха двама – Дочо Николов и Динко Карадинков. Вторият беше партиен секретар на училището, вманиачен комунист и комсомолски деятел, който след 1989 год. казват станал върл “седесар” - нищо ново под небето!
География преподаваше зам. директорката Байкушева и Георги Манев. Той беше създал метереологична станция, в която дежуряха целогодишно наши ученици и подаваха данни на Централната метео станция в София. Макар и изключително строг и взискателен до педантизъм, учениците го обожаваха. Ерудиран, с богата култура, владееше перфектно материята. Ежегодно организираше научни походи по които ученици и ученички лудееха. Спомням си за една - с лодки по река Марица, от изворите до вливането й в морето.
Трудовото обучение в прогимназията се дели на "металообработване" и "дървообработване" за момчетата, а момичетата учат "шев" и "готварство". Така беше от 5 до 7 клас. В 8 клас по металообработване се изучаваха някои основни металорежещи машини, а също така "приложна електротехника". Това изучаваха и момичетата. Учехме ги да поправят котлони, ютии и предпазители (бушони), правеха елементарни ел. табла с проводници, свързващи малки ел. крушки, захранвани от плоски батерии.
В 9 клас всички - момчета и момичета - изучаваха "Машинизнание". Тогава започваше и "производственото" обучение, което се състоеше от теоретическа част и практика. Часовете по Теория провеждахме в училището, а практиката - в съответни предприятия. Учениците участваха в производствения процес и накрая държаха изпит и получаваха разряд. Имаше ученици, които след завършването на 11 клас, започнаха работа в завод 12.
Откритите уроци бяха като театрално представление, при което ролите биваха предварително раздадени. Нито един преподавател не изпитваше пред гостите слаби, изоставащи ученици, каквито има в много класове. След урока методистът от Института и гостите обсъждаха работата на учителя, неговата методика, задаваха въпроси, изказваха мнение за урока и подготовката на учениците.
Дългогодишното ми участие в самодейни театрални трупи ми помагаше много при такива уроци. Учениците знаеха, че когато има гости, всички трябва да се надпреварват да вдигат ръка, а пък учителят знае на кога да даде думата.
По Комсомолска линия в училището беше създаден "Клуб на интереси" с различни секции. Учениците се записваха в тях според собствените си вкусове и предпочитания. На мен повериха секция "театър и кино". По време на сбирките на клуба говорехме за нашумели театрални постановки, нови филми. Изнесох им беседа "Как да гледаме театър", въобще беше интерсно и все повече ученици желаеха да участват в този клуб.
Един ден, след практическите занятия в Развойната база, дойде Снежка Георгиева, която беше от театралната група.
- Днес от 14 часа има предпремиерно представление в Младежкия театър, искам да Ви поканя.
- Каква е пиесата и защо смяташ, че ще ми хареса? - попитах, крайно учуден от поканата.
- Елате, няма да съжалявате, - настояваше тя, много е интересно!
- Добре приемам, - казах аз, заинтригуван от нейната настойчивост.
Пред театъра беше пълно с ученици. Не се виждаше нито един възрастен човек. Тя ме дръпна настрана и ми каза, че представлението е САМО за ученици и учители не могат да присъстват, защото след спектакъла ще има обсъждане с участието на актьорите и постановчика.
Когато влязохме в залата на Младежкия театър, светлините току-що бяха загасени. На 6 или 7 ред имаше две крайни кресла, явно запазени за нас. Седнахме! Завесата се вдигна. Героите се оказаха ученици и учители и директорът на училището. Главният отрицателен герой беше партийният секретар на училището, казваше се ДиМко КарадиМков. Стоп! В нашето училище партиен секретар беше ДиНко КарадиНков - учител по история. Беше променена само една буква. Една единствена! Явно съвпадението не беше случайно, както и поканата на моята ученичка. Пиесата се казваше "Да отворим прозореца" и автор беше известният детски писател Цветан Ангелов, чиито три дъщери учеха в нашето училище. Режисьор-постановчик на пиесата беше Гертруда Луканова, чиято най-малка сестра Мария беше наша ученичка. Двете сестри на Андрей Луканов.
Няма да разказвам съдържанието на пиесата, но на сцената бяха изтипосани мекушав директор, завеяна учителка по математика, симпатичен учител по физическо възпитание и най-вече един злобен и тесногръд партиен секретар. Главната героиня - ученичка в 11 клас- го беше зашамарила заради непристойното му поведение и той настояваше тя да бъде изключена.
Най-интересното започна с обсъждането на пиесата. Всички ученици ставаха и казваха, че все едно действието се развива в тяхното училище. Сякаш тези окарикатурени учители са във всички училища. Аз слушах, но нямах право да взема думата. Присъствах нелегално, но със знанието и личната покана на Гертруда Луканова. Снежинка се познавала с един от актьорите и решили да ме поканят да видя постановката. След като обсъждането приключи, бях поканен зад кулисите на разговор с Луканова. Предложи учениците от 5-то да посетят колективно едно представление - цялото училище, а след това в самото училище да се проведе среща с актьорите и обсъждане на пиесата.
Още на следващия ден Карадинков знаеше за спетакъла и забрани категорично на учениците да гледат пиесата. Естествено, не остана нито ученик, нито учител да не отидат да видят пиесата.
През 1966 година училището беше разделено на прогимназия и гимназия, като две самостоятелни учебни заведения с двама директори, двама зам. директора и т.н.
През 1991 год. бе 70-годишният юбилей на Пето училище, на чието тържество бяха поканени немалко бивши учители и бивши възпитаници. Училището беше вече само прогимназия с направление фолклор - народна музика, песни и танци. Учениците изнесоха прекрасен юбилеен концерт, след който група бивши ученици и бивши даскали отидохме да се почерпим в една механа на "Римската стена". Сметката плати Димитър Баров - един наш бивш ученик станал известен международен юрист.
Вярвам, че през 2021 година Пето училище "Иван Вазов" - Павлово достойно ще отпразнува своя 100-годишен юбилей и ще заеме своято място сред флагманите на софийските училища.