Крикор Асланян
Войните винаги са били голямо бедствие за всички народи. Загиват хора, рушат се сгради, изчезват паметници, за сметка на които изникват хиляди нагробни такива. Втората световна война е една от най-унищожителните във всяко отношение. Загинаха милиони, сринаха се до основи стотици градове с уникална архитектура, стотици хиляди останаха без покрив над главите си.
България също не беше подмината от нея. София стана жертва на десетките бомбардировки на англо-американската авиация. Въпреки защитата, осигурена от българските “орли”, центърът на Столицата беше унищожен до основи от вражеските разрушителни и запалителни бомби. На няколко пъти София беше превърната на смъртоносна светлинна “феерия”, когато хиляди балони надвиснаха над главите на Столичани, за да видят враговете красотата, която унищожават завинаги. Това, което те не успяха да унищожат, го направиха “строителите на нова социалистическа” България.
И в двата случая жертвата беше една и съща - София, красивата Столица на България. Един чист, подреден, стилен европейски град, където ние живеехме комфортно, милеехме за своя град и той ни се отблагодаряваше и радваше с топлите си минерални извори, с чистия витошки въздух, с неповторимо студената вода, с прохладата на летните вечери, с теменужените отблясъци на близката планина, с неописуемата си красота.
Царство България беше въвлечено във Втората световна война от правителството на проф. Богдан Филов като съюзник на Оста – Германия, Италия, Япония. В първите години тревогите бяха рядкост. Сирените виеха страховито, но софиянци почти не им обръщаха внимание. Само мобилизираните в отрядите на “Гражданска защита” надяваха на ръкава лентите и тръгваха към кварталните щабове. Щабът на нашия квартал беше в 6-та прогимназия “Константин Фотинов” на бул. "Христо Ботев" и при тревога баща ми незабавно се отправяше към Щаба.
Когато през 1943 тези тревоги зачестиха и вече имаше бомбени попадения и разрушени къщи по покрайнините на града, софиянци започнаха да се отнасят по-сериозно към тревогите и грабвайки кой каквото може, тръгваха към скривалищата. Аз взимах със себе си ученическата си чанта с моите терадки и учебници.
Скривалищата обикновено бяха мазетата на някои обществени сгради със стоманобенонна конструкция или кооперации с големи зимници - мазета, оборудвани за целта с варели с вода, кирки и лопати и торби с пясък. Имаше и домашни аптечки с необходимите за “първа помощ” бинтове, марли, кислородна вода, йод и реванол. Сигурно е имало и други медикаменти, но аз не знам.
Нашето скривалище беше в мазето на къщата на ул. "Пордим" 1, собственост на нашия хазаин Стефан Даскалов, брат на известния земеделски лидер Райко Даскалов и министър на благоустроството в последното правителство преди 9 септември 1944 г. 7 дни министър и 45 дена домашен арест бе цялата полза на бай Стефан от този министерски пост. Пак добре, че като брат на земеделския лидер отърва разстрела, на което бяха осъдени министрите от същия кабинет.
Седяхме в тези мазета, мълчаливи и уплашени, седяхме и чакахме заветния “отбой”, за да излезем на улицата и видим пораженията, които вражеската авиация беше нанесла на домовете ни. Ние, мирните граждани - старци, болни и инвалиди, жени, мъже и деца като мен, се страхувахме да не станем жертви на една война, която нито бяхме искали, нито предизвикали, нито пък някой ни беше питал дали я искаме. Война, която нищо нямаше да ни даде, но можеше да ни отнеме всичко, можеше да ни ограби и унищожи. И го направи! На някои отне живота, други осакати, трети загубиха в развалините домовете и имуществото си, а тези, “щастливците”, които не успяхме да се осакатим, които не загинахме от американските бомби, имахме несънуваното “щастие” да станем строители на социалистическа България!
По време на войната често софиянци осъмваха с “блокада”. Улиците на града биваха завардени от войска и полиция и никой нямаше право да се движи, докато блокадата не се вдигне. На всеки ъгъл имаше въоръжени войници, полицаи и жандармерия. Проверяваха се документите на съмнителни хора, правеха се обиски и търсеха нелегални. Полицията на Гешев затягаше примката около онези, които нарушаваха законите, около онези, които само след няколко месеца щяха да затегнат примките около вратовете на министри, регенти или хора, които по една или друга причина им бяха несимпатични. И самите те щяха да започнат да пишат Законите!
С идването на войната дойде и недостигът на храни и стоки. Пазарът обедня и постепенно съвсем изчезна, за да отстъпи място на един друг пазар наречен “черна борса”. Родиха се “черноборсаджии”, които трупаха богатство за сметка на нещастието на хората.
Поради недостига на храни и други стоки от “първа необходимост”, в края на 1940 година Правителството въведе купонна система за основните храни - хляб, месо, масло, захар, брашно, олио, ориз и др. Всеки гражданин имаше право на определено количество от тези храни на месец. Купоните бяха различни за различните категории хора:
а/ Обикновени граждани;
б/ ФР - физически работници;
в/ ТФР - тежко физически работници;
Според категорията купони, количествата, а понякога и качествата бяха различни. Болните също получаваха други купони срещу медицинско. Баща ми беше болен от язва и получаваше купони за бял хляб, докато всички останали вкъщи получавахме купони за черен хляб, който не само имаше отвратителен землист цвят, но и ставаше на кална топка, ако го стиснеш в шепата си.
На ул. "Братя Миладинови" 55, където съм роден, живеехме 7 души - мама, татко, вуйчо, вуйна и дядо и баба - родителите на майка ми. Бях на 5 годинки, единствено дете в семейството, и естествено белия хляб, даван на баща ми, ядях аз.
Беше неделя и татко си беше вкъщи. Направил съм бил някаква пакост и татко ме наказа да не ям бял хляб. Според мен беше крайно несправедливо, защото не се чувствах виновен, ама хич. В моята душа закипя чувството за справедливост и в знак на протест извърших жест на вандалщина.
Кухнята ни беше доста голяма и единственият й прозорец гледаше към задния двор на къщата. Точно до прозореца, който беше на дъното от ляво на вратата, се намираше умивалникът с чешмата, от която зиме и лете течеше сладка, много студена вода от Рила и Витоша. Вратата на кухнята беше остъклена с три дълги, тесни стъкла, под всяко от които имаше малки квадратни стъкла. Именно едно от тях стана на парчета под мощния удар на детското ми юмруче. Парчета от стъклото порязаха дълбоко ръката ми и от нея шурна червена детска кръв.
Беше нужна превръзка и за целта трябваше да отидем до една от двете аптеки в махалата. Или в аптеката на Януш, намираща се на ъгъла на ул. "Цар Симеон" и бул. "Христо Ботев", или в аптеката на Икономов, на ъгъла на ул. "Цар Симеон" и ул. "Драгоман", т.е. на пазара.
Трябваше, но кварталът беше блокиран от войска и полиция. По улицата нямаше жива душа, само въоръжени войници и полицаи. Татко ме хвана за ръката и тръгнахме, но войникът, стоящ на пост пред дома ни, отказа да ни пусне. Наложи се да го молим да извика началника си. След малко дойде въоръжен офицер в бойна униформа. Видя ранения “бунтар”, от ръката ми течеше кръв, впечатлен от “героизма” ми или омилостивен от плачещото хлапе, разреши да отидем до аптеката на Януш.
Тръгнахме към аптеката по безлюдните улици на града, където ме превързаха и благополучно се върнахме у дома. Омилостивен от ранената ми ръка и моя “героизъм”, татко разреши пак да ям от белия хляб, който му се полагаше като болен.
Един ден от моето детство, което остави своя белег за цял живот на малкото ми детско юмруче. Изминали са 77-78 години, но белегът ми напомня за този ден на блокирана военна София.
Вижте още: София и войната (през очите на дете очевидец)
