Днес е Лазаровден, свързван с един от най-красивите и обичани фолклорни ритуали - лазаруването. За да добием представа за автентичното протичане на празника, нужно е да се обърнем към стари описания, текстове и снимки. Представяме статия от 1942 г., описваща лазаруването в софийските села.
40-те години са интересен период, тъй като се превръщат в преходен етап - народните обичаи вече не се празнуват в градовете, постепенно започват да отстъпват и в селата. Автентичната традиция все още е запазена, но нейното предаване и практикуване започва да избледнява.
Лазарица
Райна Кацарова, списание "Сердика", книжка 3-4, 1942 г.
Омайно е оживлението, което цари на Лазаровден по селата. Особено пък ако пролетта е по-напреднала. Весели и приветливи, лазарските дружинки се срещат и разминават през целия ден и пъстротата на премяната им и звънките им песни усилват магията на пролетната радост, трепнала вече в сърдцата на стари и млади. Всички девойки, от момите за женене до най-малките 2-3 годишни девойченца – са празднично пременени, всички празднуват, играят и пеят. Само най-малките, които майките носят още на ръце, не играят, ала и те са накитени като лазарки за здраве и в техните пригладени пеленички е боднато традиционното койло.
Софийските лазарки – нека ги наречем така, тъй като някои от селата, чутумни със своите лазарици, са включени вече в Голяма София – са дивно накитени. Главата е украсена с пъстри изкуствени цветя, босилек и китки теменужки и иглики, ако са вече цъвнали. На челото бели венчета от маниста, поднизани със сребърни парички или сърмени прочелници, нашити с лъстунки и цветни маниста. От задушите по гърдите се спущат пелешки от гъсто нашити паренца или от изкусно нанизани на китчици бели маниста. На връх главата прикрепят буйно снопче койло, в средата му боднато пауново перо. От койлото по гърба надолу се разстила богато украсен косичник-коцал – накитен със сребърни пари, разноцветни книжни цветя и обагрени пухкави перца. Сребърните лазарски накити, наречени „цàли”, се предават от майка на дъщеря и се носят само на Лазарица. Китенето на лазариците трае часове и има почти обреден характер. Девойката сяда на стол, а по-възрастни жени – майка, сестра, роднина или близка – я тъкмят и китят по установени правила. На кръста лазарките запасват кован колан със сребърни пафти, който препасва и поддържа тежкия косичник.
През велики пости всеки праздник девойките се събират да преговарят песните, тъкмят се по чети от 6 до 8 момичета и си определят длъжностите. Едни ще бъдат „шеталици” – те ще шетàят – ще играят, други ще бъдат пеячки. Една избират за кумица на четата. Тя ще ги води и стани. Някоя от пеячките ще носи кошничката за яйцата. Всички чети си избират една обща кумица – единодушно призната за най-добра и почтена девойка в селото. На Лазаровден към обед лазариците се събират – всяка чета по отделно – у една от другарките и тръгват из селото от дом в дом да пеят своите песни-благопожелания. За всекиго от семейството лазарките пеят съответни песни – за домакините, за женен син, за снаха, за девойка, за годеница, за деца. Има и песни за кога влизат и за кога излизат от къщи. Шеталиците играят ръченица една срещу друга с по-особена стъпка, размятайки кърпа с плавни кършения на ръцете. След играта шеталиците мятат кърпата на рамото томува, комуто са пели, а той им връзва в нея някое левче. Стопанката пък пуща яйце в кошничката.
В Драгалевци, когато влизат в двора на къщата, дето ще лазаруват, лазарките пеят:
Разтвори се гора, вода,
Да преминат малки моми,
Да претрошат криви пера,
Криви пера пауневи,
На три места прековани,
На четири позлатени.
На ерген за женене:
Пооди Стоян на доле,
На доле овни да бере,
По малко овни да бере,
Повече моми да гледа.
Отиде село Л*илянско,
Лилянки оро играят,
Със джелепските ергени,
Постоя Стоян, погледа,
Та па се фана у оро,
У оро, та на танецо,
На танец, та до Добренка,
Я Добренка му говоре:
- Море, Стояне, Стояне,
Тизе се хвана до мене,
А я брат ми дека стои,
Дека стои, дека гледа,
На менека глава върти,
А на тебе сабя ваде.
Я Стоян й и говоре:
- Не бой се, моме Добрено,
Яко върти, нека върти,
Яко вади, нека вади,
Че го строшим, че го сломим,
Като мида паламида,
Като ветър буйно жито.
Я обръщай се, девойко.
* Меко
На излизане от дома или, както го казват, „у кумици”:
Кумице Елено, моя посестримо,
Ти ли се хвалеше,
снощи на чешмата
Код малките моми
и код момчетия,
и код момчетия,
Че че си кумица,
Че са ти дворове
равни пометени,
Че са ти столове
редом наредени?
А сега що са ти
дворове скопани,
Дворове скопани
се конски стъпала?
- Дружки ле, другарки,
нали ме питате
Нали ме питате
право да ви кажа,
Та язе си имам девет мили братя,
все по двора ходат, та си лова ловат,
Та са уловили елен и кошута,
та са се борили три дни и три нощи,
Та затова са ми дворове скопани.
В дом, дето има пчели, до преди три години в Слатина лазарките пееха, наловени на хоро около кошничката:
Челице медна илядна,
Чела се вива возвива 2
Около круша китуша,
Та и медеца береше,
Та го на пчели носеше,
Да прават гъсти медове.
В Драгалевци пеячките пеят три по три – една „ока” първия глас, две „влачат” втория. Щом свършат първите три, другите три отпяват същия стих. Невъобразимо силно е въздействието, което се получава от тоя първичен и много характерен шопски двуглас, който посреща минувача от всяка уличка. Крехките гласове на малките лазарки се преплитат със звучните извивки на големите и това естествено сгласено съзвучие залива шопските села с настроение и бодрост.
На залез слънце всички лазарки се събират на мегдана на общо хоро. Картината е вълшебна. Вечерният вятър развява пушестите койла, шитите ръкави на големите лазарки и пъстрите косичници превръщат селския мегдан на цъвнала поляна. Прииждат все още и още лазарки – малки и големи – от всички страни. Гайдата засвирва. Завива се водено от главната кумица хоро. На това хоро, както играят, та се пуща и раздава на всяка лазарица залче хляб. След това се хващат и ергените.
На другия ден – Връбница – лазариците довършват своята обиколка из селото, а на Великден всички отиват у общата кумица с колачета и червени яйца. Кумицата ги гощава. Така се завършва тоя девически праздник, при който селските девойки с танц и песен пожелават щастие и плодородие на своите съселяни.