Из "Залесяването на София" с автор Н. Ганев (1942 г.)
Най-старата обществена градина в София. Съществува още от турско време. Състоянието, обаче, в което се е намирала тогава, съвсем не ни дава основание да я наричаме „градина“ в днешния смисъл на думата. Била е без план и естетика — само за прохлада и сянка. Направена е била, вероятно, от турските общинари към края на първата половина на 19 век върху една част от мястото на изгорелия сарай на турските бейлербейове (1). За най-ранното съществувание на градината научаваме от Ами Буе (2), който минал през София в 1837 г. За нея той пише дословно следното: „Пред входа на Конака се намира един малък площад, през който тече вадичка, и върху който има няколко дървета. Отстрана се намира една малка градинка с кьошк (беседка), а поливането й става с помощта на дървено колело“.
Изглежда, че 4 — 5 години след това (1841 г.), когато А. Бланки посетил София, тази обществена градинка не ще да е вече съществувала, тъй като последният нищо не споменува за нея, макар, иначе, с достатъчно подробности да описва вътрешния изглед на града. Към 1870 г. съществуването на градината е отново на лице.
Сега в нея вече има беседка за музиканти и дървена барака, която лятно време служела за кафене. Имало е и един стар топ, който всеки ден по обяд, точно в 12 часа, гърмял — за урегулирване на часовниците. По това време градината била засадена с върби, тополи, черници, орехи, череши и други плодни дървета, както всички турски градини по онова време. Горски дървесни посаждения, декоративни храсти, както екзотични дървета и цветя в нея не е имало. Между безредно засадените й дървета върху неравна почва е расла буйна и сочна трева, която лятно време, поради нередовно поливане, изсъхвала и давала печален изглед на градината. Няма съмнение, че както в улиците (сокаците) и площадите (мегданите) на стара София, така и в градината не е имало никакъв порядък и чистота. С една реч, градината в турско време представлявала една безредно залесена площ пред тогавашния Валийски конак, в която софиянци — българи, турци и евреи, а най-вече турци с типичния им ориенталски мързел и спокойствие, се излежавали през горещите летни дни и пиели кафето си.
През това време градината е била сравнително малка — не като днешната, и е имала форма на неправилен четириъгьлник. Ще трябва да забележим, че тогава в границите на старата (турската) Градска градина, на северозапад, т. е. срещу новата сграда на Народната банка, е влизала почти цялата част от днешната улица Александър I.
След Освобождението, още през м. март на 1878 година, във времето на първия софийски кмет Манолаки Ташев (10.II.1878—8.V.1878 г.) и по инициативата и със съдействието на губернатора Петър Вл. Алабин, в градината, без да бъде разширена, била извършена коренна промяна, като старите дървета били изсечени и изкоренени, а на тяхно място, вече под известен план и ред, били засадени други дървета. Посеяни били и много и различни цветя.
Това първо преустройство на старата градина, по липса на специалист-градинар в София, било извършено от първия градски архитект Антон Колар. Същевременно градината е била заградена с ниска дървена ограда, а в североизточния й ъгъл, приблизително на мястото, гдето днес се намира алпинеумът с водния басейн и статуята, Общината направила широк и удобен за времето си дървен павильон (кафене-ресторант) (3). Направен бил и нов и красив кьошк за музикантите, в който на първо време, след Освобождението, в празнични и тържествени дни свирела музиката на окупационните руски власти, а след като последните напуснали София — Дворцовата военна музика и онази на Софийската музикална дружина.
Ще трябва да забележим, че в това кафене-ресторант, което било отдавано под наем, са били давани и първите официални и частни концерти, вечеринки и балове в София (4).
На 4 април 1878 г., по случай деня на избавлението на Царя-Освободителя Александър II от първото покушение, извършено върху него на 4 април 1866 г., в новата градина е бил отслужен молебен, а след това последната е била осветена и наречена „Александър II“ — на името на Царя-Освободителя. На тържеството, освен представители на руските окупационни власти, на първо място губернаторът Алабин, и на Градския общински съвет, присъствували и френският и италианският консули, както и много народ. По този повод, в средата на градината бил поставен бюстът (гипсов) на Императора.
От създаването й до есента на 1879 г., градската градина „Александър II“ или, както вече започнали да я наричат софиянци за по-голема леснина, „Александровската градина“, не е била ръководена от градинар-специалист, по липса на такъвъ. Заради това, макар и засадена и засеяна по известен план, тя все още не приличала на днешните модерни градини. При все това, като нещо ново за онова време, тя правела извънредно голямо и добро впечатление на гражданите. Един дори, прекомерно възхитен и очарован от нея, се провиква по следния начин в един от нашите вестници: „В кой български град ще намерите тъй хубавичко наредена малка градина?“
През м. септемврий с. г., по покана на княз Батемберга, в София пристига от Дармщадт (5) (Германия), като дворцов градинар, специалистът градинар, овощар и пчелар Карл Бец, на когото била възложена направата и уредбата на Дворцовата градина. Още с пристигането му, обаче, Князът съобщил на Градския общински съвет, че го оставя и на негово разположение — да подобри и украси Градската градина, както и да засади алейни дървета по главните улици на града. И, действително, още през есента на с. г. Карл Бец, наред с градинарската си работа в Двореца, започнал да подрежда и Градската градина — да я препланирва и прави нови дървесни посаждения в нея. Той дори, както някои казват, бил доставил и няколко дървесни видове и храсти от Австрия. Така че още в края на 1879 г. младата столица на новоосвободена България се сдобила с красива градска градина, каквато нямало втора в България.
През пролетта на 1880 г., под ръководството на градинаря Карл Бец, Александровската градина била наново преустроена и променена, и то главно с оглед на Цариградската улица (6), която до това време минавала покрай Двореца и градината в права линия, а съобразно новия градоустройствен план (7), с който били оформени новите (бъдещите) граници на градината, трябвало да образува чупка (днешната). Вследствие на тази промяна на Цариградската улица, значителна част от градината, около една трета, била присъединена към Двореца и се превърнала в улица (днес „Знеполе“) (8).
През 1882 г. общински градинар в София става Даниел Неф, швейцарец. Той на свой ред и по свои разбирания започва да преправя и преустроява градината, която, съобразно новия градоустройствен план, се разширявала на югозапад и ставала почти двойно по-голяма. Според този план, в новите й граници трябвало да влезе старият „Александровски площад“(9), заедно със старата сграда на Пожарната команда (10), на която мястото й е било, горе-долу, до днешната народна чешма в градината, както и известна част от съседния квартал.
През пролетта на 1883 г. всички дървета в градината били изкоренени и мястото напълно изравнено. След това била засадена и благоустроена само частта до сградата на Пожарната команда, като била и заградена с нова ограда, а останалата част от проектираната градина останала неблагоустроена. Както ще видим след малко, нейното благоустрояване се извършва едва през 1890 год., през времето на енергичния и доблестен кмет Димитър Петков.
За състоянието на Градската градина в първите години след Освобождението узнаваме от д-р К. Иречека и Каница, както и от няколкото дописки, поместени в периодическия ни печат. В последните едни я хвалят и се възхищават от нея, а други изказват неудоволствието си по различни начини: че не се посещавала, че само кучетата се гонели в нея, че не се чистела и поливала редовно, че всяка година я правели и разваляли и пр. Така, например, д-р К. Иречек, който през 1879 г. пристига в София, неприятно изненадан от неуредбата и нечистотата на града, с дата 10 ноемврий, пише следните къси и пренебрежителни редове за градината в своя „Дневник“: „Пред Двореца заградени заченките на някаква си градина с кьошк за музикантите и кафене“. През м. септемврий 1881 год. един провинциалист пише, между другото, следното за градината: „Като видях на Цариградското шосе зданията, които отпосле се научих, че били Военното училище (11) (старото; на неговото място днес се издига Военният клуб) и Палата, казах си на ума: ако край града има такива великолепни здания, то какво ли ще бъде в средата?! Това мое удивление се увеличи като видях Градската градина, каквато няма втора в бивша и настояща Европейска Турция.
Същата година един софиянец пише: „Всяка пролет Градската градина от една страна развалят, а от друга правят. Тя още не е довършена и никой не знае кога ще се довърши. В делнични дни никой не я посещава. В неделя и четвъртък музиката свири в нея и само тогава публиката я посещава. Повече се посещава „Нова Америка,, или „Ниш Бахчасъ“ (12), на западния край на София, при Нишката врата“.
През 1883 год. друг гражданин по следния ироничен начин изказва незадоволството си: „В Градската градина се изкореняват и последните дървета. За съжаление е тази бедничка градинка. Направи се в 1879 г., преправи се в 1880 г., оправи се в 1882 г. Тази година пак се проектира нейното уголемяване. В градината са проектирани и могили! — види се, защото в България няма доста върхове и планини, та трябва да се издигнат в градината“ и пр. През същата година четвърти пише следното в един подлистник: „Днес цели два часа се разхождах из Градската градина, макар в нея да нямаше нищо особено, което да може да задържи човека тъй продължително. Трябва да изповядам, че аз въобще обичам това „Софийско поле“ в миниатура, което се зове градина, макар и в него да не съществуват никакви отличителни признаци на европейския jardin. Обичам го не заради неговите несъществуващи хубости“. Според автора на подлистника, в южната страна на градината имало покачена табела с надпис: „На публиката се забранява да тъпче гредите (лехите), да къса цветята и листата от дърветата, да влиза на кон“ и пр. Пети пък пише: „За Градската градина всяка година се харчат по 10000 лв., а тя от година на година става все по-гола, по-несгодна за разходка. Ние помним, преди 3—4 години тая градина имаше много зеленина и сянка; лятно време можеше човек да си отпочине от горещините. Сега тя струва само за трескавите, кога ги улови студ, да отиват на припек."
От горните цитати става явно за всекиго, че в първите години след Освобождението Градската градина, между другото, е била обект и на многобройни нападки и ирония отстрана на някои граждани, които, в не редки случаи, са се ръководели от партизански подбуди и съображения — да изложат и опетнят органите на общинската власт. Днес, обаче, всеки с учудване би се запитал: какъв толкова обществен интерес е представлявала по онова време Градската градина, за да се занимават тъй много софиянци с нея — едни да изказват публично възхищението си, а други да отправят укори против общинската управа? Според нас, няма нищо чудно в това; защото в онова време първото най-голямо и по-лично културно дело на Столичната община, което привличало вниманието и дразнело любопитството на гражданите, е било Градската градина. Градската градина и Княжеския дворец — това е било нова и възродена София. Освен тях, друго нещо ново и красиво софиянци още не били виждали. Тепърва започва да се благоустроява и украсява града — да се откриват нови и широки улици и площади; да се издигат масивни частни и обществени сгради — казарми, легации, болници, училища, паметници, бани и др.; да се прави водопровод, канализация и т. н.
През 1883 и следващата 1884 г. Градската градина, разширена и още повече подобрена и разхубавена от градинаря Д. Неф, става любимо място за разходка и срещи на софиянци. Тя е, тъй да се каже, гордостта и венеца на София. По този повод, д-р К. Иречек, на когото, вижда се, по това време разхубавената градина ще да му е доста харесвала, пише следното за нея в своя „Дневник“: „Който сега мине тук в някоя лунна летна вечер, когато софийският свят безгрижно се разхожда при звуковете на военната музика, ще си отнесе най-добро впечатление“.
Ф. Каниц пък в книгата си „La Bulgarie danubienne et le Balkan“, на стр. 295, пише: „Площадът Александър е украсен с една градина, гдето вечерно време човек е приятно изненадан да слуша под диригентството на Дворцовия капел-майстор парчета от Вагнера и други модерни композиции“. Същият, обаче, укорява Градския общински съвет, че харчел твърде много пари за градината и водоскоци, обаче нищо не давал за направата на училищни сгради.
През 1885 год. в градината е имало застой.
През 1886 год. работата също продължила до окончателното й привършване и подреждане, като в общинския бюджет за с. г. е бил предвиден и изразходен кредит от 20,000 лв. за заграждането й. Градината била заградена с каменен дувар и железни пармаклъци. С други думи, Градската градина продължавала да се прави и преустроява в продължение на десетина години.
През с. г., при либералското правителство на Петко Каравелов, в неблагоустроената и още незасадена южна част на градината (където днес се намира Казиното и придадената към него градинка) е бил започнат от Министерството на правосъдието строеж на Съдебна палата (13). Изграждането на основите й, с дължина 80 метра, започнало усилено, и хиляди кубика камъни и бурета с цимент били изразходени. Обаче, поради настъпилите следъ това големи събития: Съединението, Сръбско-българската война, детронирането на княз Батемберга и пр., работата по строежа била забавена и отложена, а в последствие и напълно изоставена, след като държавата похарчила около 800,000 лв.
Към 1887 г. върху една част на изоставените основи на Съдебната палата, японският акробат Камчик издигнал голям дъсчен театър (14).
През времето на кмета Димитър Петков (1888—1893 г.), когато била извършена коренна промяна в благоустройството на града, като голяма част от последния била разрушена и били поставени основите на нова и благоустроена София, станало и последното и най-голямо преустройство на Градската градина, съобразно градоустройствения план от 1879 год., а именно: Японският театър бил премахнат, грамадните основи на изоставената Съдебна палата били заринати, а мястото им присъединено към градината и благоустроено. Сравнително низката й ограда била премахната, а разширената градина била заградена с висока, красива и масивна желязна ограда (15), която съществува до скоро време. За тази ограда и разширението на градината още през есента на 1888 г. били предвидени в общинския бюджет 25,000 лева. След всичко това, през пролетта на 1890 год. около градината бил направен широк каменен тротоар, за който Общината изразходила над 60.000 л.
В новите граници на разширената Градска градина сега влязъл и общинският дом (16) (Кметството), както и мястото на А. Ценов. След това голямо и последно преустройство и разширение на Градската градина, друга по-съществена промяна до днес не е ставала. Само през 1905 год. градинарят Илия Тодоров направил два алпинеума (днешните), които били окончателно довършени от неговия заместник Й. Фрай, както и някои единични посаждения. Такива и други малки промени били направени и от Фрай.
През времето на кмета Мартин С. Тодоров (8.VII.1905—21.III.1908 год.) старият павильон (кафе-ресторант) в градината бе съборен и издигнато днешното Казино (17). През 1927 г. това казино бе ремонтирано и през м. юлий с. г. наново отворено за публиката.
Днес Градската градина, никога тъй много посещавана и на мода, след като се създадоха в продължение на ред години много кокетни и хубави градини и градинки в София, на първо място Борисовата, не представлява вече оня интерес, както в миналото, и загуби първото си значение. Нейните, обаче, полувековни и шестдесетлетни дървета, край които са се разигравали толкова политически борби и събития, свързани с живота на младата ни столица, ще спомнят винаги на софиянци за едно минало, което никога няма да се върне.
1) Гр. София е бил седалище на румелийските бейлербейове около четири века, до началото на 19 век. Дворецът (Сараят) на бейлербейовете е бил грамаден и заемал мястото, върху което днес се намира Царският дворец и Градската градина. Каква е била историята и по-раншната съдба на този сарай до към края на 18 век, от който изнежени и горди паши са давали заповеди на цяла Румелия, не знаем. От пътеписите, обаче, на Савиюр Люзинян, който минал през София в 1786 год., научаваме, че по това време бейлербеят Абди паша издигал нов сарай, тъй като малко време преди това старият бил изгорял. На 20 февруарий 1816 г., сараят на бейлербейовете наново изгорял. След изгарянето му турците разчистили мястото, върху което бил съграден, и го превърнали в пазар за дърва и кюмюр. По едно време пък част от запустилото място на Сарая турците отдавали под наем за зеленчукова градина (бостан). През време на Кримската война, по-голямата част от това място служела за стоварване на материали за направата на табиите (укрепленията) при Хаджилар тепе, към югоизточната страна на София, Слатинската табия към изток, и онази в Банишора — на северозапад от София. Ами Буе пък пише следното за изгорелия сарай: „Старата резиденция на румелийските бейлербейове още не е възстановена от опожаряването и една част от това голямо място е покрита с развалини и нечистотии, докато останалата част от него служи за сушене на вълна“. Разбира се, че в случая Буе изключва малкото място, което по това време било превърнато в обществена градина.
Когато изгорял последният Сарай и София станала валийски (мютесарифски) град, на една част от мястото на изгорелия Сарай бил издигнат старият мютесарифски конак на мястото на днешния Дворец, който, както научаваме от Каница, бил грамадна дървена сграда на един етаж. През 1873 г., обаче, Махзар паша съборил този дървен конак и на неговото място построил нов, каменен, от който впоследствие, чрез значително преустройство, се създава днешният Царски дворец.
2) Recueil d'itineraires dans la Turquie d'Europe, 1854, t. I, p. 64.
3)Това кафене-ресторант, заедно със старото кафене „България“ и „Бели Орел“, са били по онова време най-добрите и прочути кафенета в София.
4) Като куриоз за значението на това кафене-ресторант в обществения живот на младата ни столица, ще цитираме една обява от 25 декемврий 1881 г., в която се казва дословно: „Господин Е. Дине (съдържател на кафенето) има чест да препоръча със своите консумации от 1-во качество: дежон — 14 гроша, обяд — 16 гроша. Гощаване всеки час. Предприема обеди, вечеринки и балове в града. Всяка неделя музикален концерт и фамилиарни вечеринки“.
5) Родният град и на княз Батемберга.
6) Първата поправена и урегулирана улица в София по новия градоустройствен план. От 2 октомврий 1899 г„ от източната врата на Двореца до Орловия мост, Цариградската улица била преименувана в бул. „Цар-Освободител“.
7) Изработен през 1879 год., а приет от Градския общински съвет на 16.1.1880 г., откогато и започнал да се прилага.
8) Ще трябва да забележим, че от идването на княз Ал. Батемберга в София (13 юлий 1879 г.) до това време, една част от градината (североизточната) е служела за произвеждане на зеленчук и цветя за нуждите на Двореца.
9) Отворен от руските окупационни власти след събаряне на много къщи.
10) Построена от Общината през 1882 г.
11) Новата (днешната) сграда на Военното на Н.В. училище е построена през 1891 г.
12) Частна увеселителна градина.
13) Проектът й, в готически стил, бил изработен от държавния архитект Фр. Грюнангер. Същият взел участие и при преустройството на Двореца през 1881—1882 г„ заедно с архитектите Колар, Лерс и др.
14) В този театър по-късно, в 1888 г., когато трупата на Камчик напуснала София, е дала няколко представления Пловдивската любителска театрална трупа, под ръководството на Никола Краварев.
15) През 1937 г., по нареждане на Столичната общинска управа, тази ограда бе премахната и заменена с ниска, за да се открие градината.
16) Към 1890 год., при кметуването на Д. Петков, Столичният общински съвет решил да се построи нов и отговарящ на целта Градски дом. През лятото на с. г. строежът започнал върху една площ от 3729 кв. м. Поставянето на основите му (на мястото на новата сграда на Б. Н. Банка) било възложено чрез търг на предприемачите „Мимиди и С-ие“. На следващата година била отдадена също чрез търг работата от основите нагоре, като стойността на предприятието възлизало на 2,150,000 лв. По непредвидени, обаче, обстоятелства, работата по строежа, както и на Съдебната палата по-рано, била завинаги спряна, а Общината ощетена с 705,704 лв., изразходени за основите и доставения материал от предприемачите.
В началото на 1891 г., (5 февруарий), понеже сградата в която се помещавало Кметството (не далеч от днешната), била вече на разрушаване, и не било възможно да се работи повече в нея, по предложение на кмета Д. Петков, Софийският общински съвет взел решение за отчуждаване на къщата на д-р Минчо Цачев (днешната общинска сграда), която се намирала на ъгъла на ул. „Войнишка“ и „Асенова", с намерение Кметството да се настани в нея, докато се построи новият Общински дом, а когато стане това, тази къща да се използува за бюфет на градината. Преместването на общинското управление в новото помещение станало на 24 април с. г. Но понеже строежът на Градският дом, както видяхме по-горе, бил спрян, и Кметството е трябвало да остане за неопределено време в къщата на д-р Цачев, наложило се е, с течение на времето и съобразно нуждите, да бъдат направени няколко ремонта и преустройства на общинската сграда: в 1894 г., в 1897 г., в 1904 и 1931 г. През 1904 г. Кметството било разширено откъм градината, като последната била отчасти стеснена. Най-голямото му преустройство, обаче, било извършено през 1931 год. Тогава Общината похарчила, заедно с мобилировката, осветлителната и отоплителната инсталации 6,300,000 лв.
17) На 31 януарий 1915 год. тук бе извършен атентат във време на един благотворителен бал, който взе няколко човешки жертви.