Провинциал в столицата

Иван Вазов, 1880 г.


Провинциал в столицата


Щастлив съм и ази, прост провинциал,

че мога да тъпча столичната кал,

смрадът с чест да дишам и прахът да лапам

и сред булевара в локвите да цапам.



Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?

Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?

Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья

всяк познайник прежни днеска ти се кланя,

стиска ти ръката с благосклонен вид,

милост, от коя си трогнат и честит.

И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,

в улиците днеска крача боязливо.

Вай, какви промени! Аз мога едвам

моите знакоми пак да ги познам!

Тоз станал чиновник, други – адвокатин,

друг брада оставил да е депутатин,

друг с pince-nez и с ганти дига носът горд

и поглежда като театрален лорд.

Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,

виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.

Вред пигмеи смешни, що под нов костюм

скриват свойта дребност, минало и ум.

Прежните шпиони днес законоведци,

сбор орангутани, сган харамоедци

и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –

без свръзка, без принцип и с наточен зъб

ази виждам себе не на свойто место,

по лицата гледам ирония често.

Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,

смешен да не бъдеш, стани кат светът!

Скокнах, па отидох в склада европейски,

купих си нов накит – костюм чародейски,

редингот и ганти от най-добрий тон,

цилиндър и гети, и одеколон

и вземах под мишци тез вещи честити,

всичките прилежно в „Витоша“(1) увити.



Дванадесет удря. В шумний ресторан

рояк джентълмени веке е събран.

Между них и ази със ножа в ръцете

буйно атакувам сочните котлети.

Кипи разговорът, вилките дрънчът –

музика, що дразни на гладний слухът.

Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,

други от момчето нова литра проси;

изведнъж двоица депутати с жар

възбудиха живо раздор едни стар.

Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,

не знам, ала тя бе смешна и ужасна.

Там се размениха фрази цял порой,

любезности, ласки, комплименти в брой,

нежни като брадва. Всичките се смяха.

Тоя ден у мене смля добре стомаха.



(Могъл бих да кажа и други неща,

за да ми остане чиста съвестта,

но боя се мойте стихове смирени

да не боднат някой неприкосновени.)



На стола се валят газети цял куп.

Между тях „Витоша“, обляна със суп,

предлага любезно своите колони

на всеки любител, кого навън гони.

Денят не минува. Празник е голям.

А звънците пеят: бим, бим, бам-бум-бам!

Боже мой, какво е туй гърмене страшно?

Весден гръм и трясък! Най-подир е гряшно!

Нервите треперат, ушите пищът,

гаче наближава последният съд,

или пък Витоша въз София пада!

Всички богомолци ужас ги облада

и вместо към храма тоя адский звън

кани ги да бягат из града навън.



Днес срещнах случайно една личност мазна(2),

със кесия пълна и с кратуна празна.

„Кой е тоз?“ – попита със надменен тон.

„Поет“ – му пошъпна другаря ми. Он

усмихна се, плюна... Да го не забрава,

аз открих карнета и записах: крава.



Столица! Напразно тоз град е прочут.

Да дода чак тука не струвало труд.

Скуката намирах и в горите диви,

де цветята дъхат, не вони смрадливи.

Там бе мир и песни, тук празност и гръм.

Тук да ме заточат съгласен не съм.

Парадите дълги, визитите сухи,

чувствата замрели, веселбите глухи.

Де и как да свърша тоя вечен ден?

В градската градина? Омръзна ми мен.

На Балъ ефенди? Ох, туй турско име!

У Гери?... Забела(3) вече досади ми.

В „Златний лев“ е смрадно, в „Искър“ много дим,

в „Радак“ скъпо... чуйте! По-добре да спим!


София, по Великден, 1880


1 Издавающий се по него време вестник.
2 Известен доктор в София.
3 Италианска певица.

---