Най-старата българска земеделска колония в Съединените щати е основана през пролетта на 1911 година в щата Ню Мексико. Инициатори за нейното създаване са братята Димитър и Иван Костадинови. През 1911 година те първи наемат 320 акра земя от държавния фонд и организират свое производство. След двегодишни усилия обаче братя Костадинови се убеждават, че нямат шанс да се наложат само със своите възможности като преуспяващи еднолични фермери. Затова те решават да поканят при себе си още българите Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Христо Наумов, Коста Димитров, Ристо Почев и Колю Илиев. С тях братя Костадинови се познават от предишната им съвместна работа по фабрики и строителни обекти - особено по железопътните линии. Шестимата нови съдружници пристигат през пролетта на 1914 година, когато едноличната фирма, организирана от братя Костадинови, е преобразувана в земеделска кооперация.
Впрочем осемте българи предпочитат да се наричат "Първа българска земеделска колония". Постепенно колонистите се задомяват, така че броят на безплатните работни ръце се удвоява. До 1918 година, когато тази колония прави първото публично обобщение за своята дейност и успехи, се раждат и седем деца. Осемте български семейства намират общ език за колективен живот и работата им потръгва. Наета е допълнително количество обработваема земя, така че към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си: "Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията - жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена".
Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така са спечелени средства, с които те успяват да си закупят необходимите им 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията.
През 1916 година осемте български семейства получават "афидатив" - официалния документ от държавата за правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство. По този начин около българската земеделска колония в Ню Мексико възниква ново селище. Колонистите решават единодушно да го кръстят "София" - на името на българската столица. А тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там веднага и пощенска станция. Отворени са и няколко магазина. Възможността да се говори по телефона, да се получава кореспонденция и писма привличат още хора. Така градчето София се разраства. А пионерите на българското кооперативно фермерство - братята Димитър и Иван Костадинови, до смъртта си минават за най-авторитетните хора там, тъй като те са негови основатели.
За да са ясни отговорностите, земята в колонията се обработва на "фамилен принцип". Така всяко семейство знае точно коя земя обработва и съответно притежава за нея отделен крепостен акт. По-късно, през междувоенния период, отделните семейства стават и пълноправни собственици на култивираната от тях земя. Кооперирането на усилията се прилага главно при закупуването на скъпите селскостопански машини с обединени финанси и при събирането на реколтата. Така се намалява обемът на неизбежните индивидуални инвестиции в средства за производство, максимално се уплътнява заетостта на техниката и се свежда до минимум опасността реколтата да пострада поради ненавременно прибиране.
Първата земеделска колония, основана от българи в Съединените щати, се развива възходящо като кооперативен тип селскостопанска фирма до 1920 година. Тогава, възползвайки се от правото си да закупят земята, стопаните стават нейни частни собственици. Няколко души от тях обаче решават впоследствие да продадат частните си ферми на добра цена и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. Въпреки това успехът на българската земеделска колония София в Ню Мексико, се дава за пример от емиграцията за значително по-големите възможности българите да се наложат и във фермерското производство посредством кооперативния принцип за подпомагане между хората при обработването на земята и реализацията на реколтата. Затова опитите на българите да пробият и в аграрния сектор на американската икономика по кооперативен (колективен) начин, продължават.
Откъс от "Стопанският живот на българската емиграция в САЩ" на Гита Йовчева
--------------------------------------------------------------------------------
....Тези наши емигранти създават и няколко земеделски колонии в Америка. Първата, а и до днес най-известната е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и... прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Законът си е закон, но той земя не обработва и добиви не изкарва. Перспективата за такава необятност обаче се оказала примамлива за десетина български семейства и те се заселили в щата. Получили обещаната земя и се опитали да станат американски фермери - върху нея започнали да отглеждат пшеница, ечемик и просо, царевица, зеленчуци, че дори боб и картофи. Както подобава на упорити, а и можещи българи, работата потръгнала, оказало се, че и в Щатите може да се печели със земеделие, и за две години колонията се разраснала с нови пришълци, къщи и ниви. Всичко вървяло добре - труд, пари, нови имоти, къщи и коли, но започнало да се обособява цяло градче, което нямало име.
През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите му се събрали на общо събрание, което имало една цел - да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.
Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата ни.
През 1914 година там била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Отворено било и училище, в което освен на английски се учело и на български. През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка - Андрей Велички, отслужил в града тържествен молебен.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.
Източник
Впрочем осемте българи предпочитат да се наричат "Първа българска земеделска колония". Постепенно колонистите се задомяват, така че броят на безплатните работни ръце се удвоява. До 1918 година, когато тази колония прави първото публично обобщение за своята дейност и успехи, се раждат и седем деца. Осемте български семейства намират общ език за колективен живот и работата им потръгва. Наета е допълнително количество обработваема земя, така че към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си: "Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията - жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена".
Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така са спечелени средства, с които те успяват да си закупят необходимите им 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията.
През 1916 година осемте български семейства получават "афидатив" - официалния документ от държавата за правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство. По този начин около българската земеделска колония в Ню Мексико възниква ново селище. Колонистите решават единодушно да го кръстят "София" - на името на българската столица. А тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там веднага и пощенска станция. Отворени са и няколко магазина. Възможността да се говори по телефона, да се получава кореспонденция и писма привличат още хора. Така градчето София се разраства. А пионерите на българското кооперативно фермерство - братята Димитър и Иван Костадинови, до смъртта си минават за най-авторитетните хора там, тъй като те са негови основатели.
За да са ясни отговорностите, земята в колонията се обработва на "фамилен принцип". Така всяко семейство знае точно коя земя обработва и съответно притежава за нея отделен крепостен акт. По-късно, през междувоенния период, отделните семейства стават и пълноправни собственици на култивираната от тях земя. Кооперирането на усилията се прилага главно при закупуването на скъпите селскостопански машини с обединени финанси и при събирането на реколтата. Така се намалява обемът на неизбежните индивидуални инвестиции в средства за производство, максимално се уплътнява заетостта на техниката и се свежда до минимум опасността реколтата да пострада поради ненавременно прибиране.
Първата земеделска колония, основана от българи в Съединените щати, се развива възходящо като кооперативен тип селскостопанска фирма до 1920 година. Тогава, възползвайки се от правото си да закупят земята, стопаните стават нейни частни собственици. Няколко души от тях обаче решават впоследствие да продадат частните си ферми на добра цена и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. Въпреки това успехът на българската земеделска колония София в Ню Мексико, се дава за пример от емиграцията за значително по-големите възможности българите да се наложат и във фермерското производство посредством кооперативния принцип за подпомагане между хората при обработването на земята и реализацията на реколтата. Затова опитите на българите да пробият и в аграрния сектор на американската икономика по кооперативен (колективен) начин, продължават.
Откъс от "Стопанският живот на българската емиграция в САЩ" на Гита Йовчева
--------------------------------------------------------------------------------
....Тези наши емигранти създават и няколко земеделски колонии в Америка. Първата, а и до днес най-известната е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и... прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Законът си е закон, но той земя не обработва и добиви не изкарва. Перспективата за такава необятност обаче се оказала примамлива за десетина български семейства и те се заселили в щата. Получили обещаната земя и се опитали да станат американски фермери - върху нея започнали да отглеждат пшеница, ечемик и просо, царевица, зеленчуци, че дори боб и картофи. Както подобава на упорити, а и можещи българи, работата потръгнала, оказало се, че и в Щатите може да се печели със земеделие, и за две години колонията се разраснала с нови пришълци, къщи и ниви. Всичко вървяло добре - труд, пари, нови имоти, къщи и коли, но започнало да се обособява цяло градче, което нямало име.
През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите му се събрали на общо събрание, което имало една цел - да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.
Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата ни.
През 1914 година там била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Отворено било и училище, в което освен на английски се учело и на български. През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка - Андрей Велички, отслужил в града тържествен молебен.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.
Източник