Из книгата "Моят роден град София" на Райна Костенцева
"На площад „Трапезица” ставаше два пъти в годината така нареченият слугински пазар: веднъж на Гергьовден и втори път – на Димитровден. На Гергьовден ставаше „цаненето”, което имаше валидност до Димитровден. Тогава домашните помощници ги наричаха слуги и слугини, а стопаните им – господари и господарки. Бащи от близките села довеждаха още невръстни момичета – да ги „цанят”. Някои семейства, предимно еврейски, с много деца, за по-евтино цанеха момиченца, по-малки от собствените им деца. Наемаха ги за по няколко лева на месец, като им даваха освен това обувки и престилки, закупени обикновено от Битпазар. След напускане на работата закупените неща се взимаха обратно, за да се ползват от тях следващите слугинчета. В селата имаше многолюдни семейства, които се прехранваха с голям труд, ето защо бащата завеждаше едно или две от децата си в града и ги оставяше при тези условия на господарите, за да се облекчи издръжката на семейството. Но селяните главяваха момиченцата си и за да се научат на домакинска работа и да получат по-добро възпитание. По-големите моми идваха на слугинския пазар сами, сами се пазаряха и постъпваха на работа.
- Цаниш ли се, моме? – беше обикновеният въпрос, зададен от господаря на момичето.
- Цаним се, цаним се, ако имате вестовой...
На пазара на слугини
Понеже на пазара най-често идваха да търсят слугини офицерите, оженени за разглезени богаташки или парвенюшки щерки, горният диалог беше най-често слушаният на този пазар между тях. Слугините се интересуваха дали има вестовой или войник, придаден към дома на офицера, за да помага в „служебната” работа на командира си. Тези войници често живееха в домовете на офицерите и най-често се залюбваха със слугините в същите домове.
Вестовоите бяха всъщност пълноценни слуги, а понякога и прикрити или уж прикрити любовници на офицершите. Те не само забавляваха децата, но и перяха пелените им, ходеха на пазар, миеха дъсчените подове в жилищата и изпълняваха всеки каприз на офицершата.
При положението, че в дома има вестовой, перспективата за по-сносно прекарване, за по-добър живот беше много по-привлекателна. И двамата млади обикновено биваха от село, разбираха се лесно и взаимно се утешаваха в моменти на трудности и несполуки. А когато се дойдеше до пълен сговор помежду им, дружбата завършваше с брак.
Нерядко господарите ставаха и кумове. Когато се случеха добри господари, те даваха разни дарове на дългогодишните си помощнички, дори понякога обзавеждаха и и домакинството на бъдещата съпруга, от която са били доволни и са гледали на нея като на член от семейството им. Но това бяха изключения. Освен че изпълнявах венчалния обред, в такива случаи кумовете кръщаваха и децата. А когато бившата господарка не смогваше да се справи с работата вкъщи, винаги с готовност на помощ се притичваха кумичката или децата й.
В повечето случаи обаче господарите натоварваха момичетата с непосилни за възрастта им задачи. Караха ги да работят до среднощ, а дори и до по-късно, да стават сутрин преди зори, за да приготвят закуската и храната, която господарят ще си занесе в магазина, ако е търговец или занаятчия. Мъжете работеха непрекъснато и не биваше да се губи нито минута за обедна почивка вкъщи. Повечето от господарите живееха със съзнанието, че са наели робини, а не помощници. По същия начин се отнасяха към слугинята и децата на господарите.
По-възрастните момичета, особено тези от тях, които имаха вече опит, не се съгласяваха да се главят с нищожна заплата, каквато обикновено се предлагаше. Тяхната цена се повишаваше толкова повече, колкото девойката беше по-хубава, по-снажна, по-представителна. По-висока цена даваха за тях и господарите, които си правеха и други сметки... А такива господари в София не липсваха, особено сред богатите семейства. Често пъти и майките от такива семейства (и особено на богатите търговци) проявяваха своите „майчински” грижи към синовете си, като избираха подходящи слугини, за да не ходят тези мамини синчета по шантаните, където имаше опасност да ги сполети и някоя болест.
Най-търсените и скъпоплатени домашни помощнички в столицата бяха момите от село Вакарел, или както ги наричаха – вакарелките. Опитни, работливи, напети, стройни, с кокетно завързана на косата копринена шамия с кенета, с везани пазви с два и три реда гердани или пендари на шия, избелени, леко начервени по бузите и винаги с дяволита усмивка в очите – за тях софийските богаташки в надпревара даваха най-високата цена..."
Вестовоите бяха всъщност пълноценни слуги, а понякога и прикрити или уж прикрити любовници на офицершите. Те не само забавляваха децата, но и перяха пелените им, ходеха на пазар, миеха дъсчените подове в жилищата и изпълняваха всеки каприз на офицершата.
При положението, че в дома има вестовой, перспективата за по-сносно прекарване, за по-добър живот беше много по-привлекателна. И двамата млади обикновено биваха от село, разбираха се лесно и взаимно се утешаваха в моменти на трудности и несполуки. А когато се дойдеше до пълен сговор помежду им, дружбата завършваше с брак.
Нерядко господарите ставаха и кумове. Когато се случеха добри господари, те даваха разни дарове на дългогодишните си помощнички, дори понякога обзавеждаха и и домакинството на бъдещата съпруга, от която са били доволни и са гледали на нея като на член от семейството им. Но това бяха изключения. Освен че изпълнявах венчалния обред, в такива случаи кумовете кръщаваха и децата. А когато бившата господарка не смогваше да се справи с работата вкъщи, винаги с готовност на помощ се притичваха кумичката или децата й.
В повечето случаи обаче господарите натоварваха момичетата с непосилни за възрастта им задачи. Караха ги да работят до среднощ, а дори и до по-късно, да стават сутрин преди зори, за да приготвят закуската и храната, която господарят ще си занесе в магазина, ако е търговец или занаятчия. Мъжете работеха непрекъснато и не биваше да се губи нито минута за обедна почивка вкъщи. Повечето от господарите живееха със съзнанието, че са наели робини, а не помощници. По същия начин се отнасяха към слугинята и децата на господарите.
По-възрастните момичета, особено тези от тях, които имаха вече опит, не се съгласяваха да се главят с нищожна заплата, каквато обикновено се предлагаше. Тяхната цена се повишаваше толкова повече, колкото девойката беше по-хубава, по-снажна, по-представителна. По-висока цена даваха за тях и господарите, които си правеха и други сметки... А такива господари в София не липсваха, особено сред богатите семейства. Често пъти и майките от такива семейства (и особено на богатите търговци) проявяваха своите „майчински” грижи към синовете си, като избираха подходящи слугини, за да не ходят тези мамини синчета по шантаните, където имаше опасност да ги сполети и някоя болест.
Най-търсените и скъпоплатени домашни помощнички в столицата бяха момите от село Вакарел, или както ги наричаха – вакарелките. Опитни, работливи, напети, стройни, с кокетно завързана на косата копринена шамия с кенета, с везани пазви с два и три реда гердани или пендари на шия, избелени, леко начервени по бузите и винаги с дяволита усмивка в очите – за тях софийските богаташки в надпревара даваха най-високата цена..."
За вакарелки и тяхното препитание като слугини пише и Гунчо Гунчев през 1933 г. в своята книга "Вакарел - антропогеографски проучвания". Там той отбелязва:
"Слугинство. Слугинството е старо и типично препитание за вакарелското женско население. То започва поне преди 130-150 г. В началото на 19 в. вече е имало вакарелки-слугини със задължения, заплати и срокове на слугуване, каквито имат и днешните градски слугини. Те са слугували в Самоков, който тогава е бил богат и цъфтящ град и то почти изключително при турски бейове. Първите слугини изглежда са били закарани насила. Оттогава обаче слугуването си извоюва място като общопризнато временно занимание на бедните момичета. Слугините се заплащали тогава от 80 до 120 гроша за времето от Гергьовден до Димитровден или обратно. Освен това те обикновено получавали едни обувки (кондри), една шамия (забрадка - бел. ред.) и един колан, чапразите (токата - бел. ред.) на който сами си купували. Веднага след Освобождението вакарелките започват да се спазаряват за работа в София, където се чувствала голяма нужда от слугински ръце. На първо време те са преобладавали. По-късно започват да идват слугини и от други краища.
Вакарелки
На табл. ХVІІ е даден броят на установените от нас слугини за периода Димитровден 1929 г. – Димитровден 1930 г. Едни от слугините са слугували през цялото това време, а други само за част от половините му. Тези данни ни очертават много добре масовия характер на слугуването във Вакарелско. Процентно на първо място стои малката махала Мечковци, която от 13 домакинства дава 9 слугини (69%), след нея идват с. Крушовица с 82 домакинства – 55 слугини (67%), с. Кутрахци (днес с. Пауноов - бел. ред.) с 104 домакинства – 66 слугини (63%), м. Семковци с 44 домакинства – 24 слугини (55%), м. Брънковци с 48 домакинства – 24 слугини (51%) и пр. По абсолютното число на слугините на първо място стои с. Кутрахци (66 слугини), следват с. Крушовица (55), м. Селянин (32), с. Бърдо (27) и пр. Симптоматично явление е, че има вакарелки в чужбина. От посочените в табл. ХVІІ пет слугини, които слугуват другаде, а не в София, една е била в с. Хановете, а от другите по една в Египет, Цариград, Букурещ и Париж. Има вакарелки, които са били и в Белград, Будапеща, Италия. По тези места те са отишли с господарите си, обикновено чужденци, които са ги спазарявали в София. Това слугуване в чужбина ясно подчертава напредничавия дух на вакарелката, тъй като българската селянка по принцип се отделя трудно от родното си място, а още по-трудно емигрира и се нагажда в среда, която и е напълно чужда по обичаи, език и култура.
Големият брой слугини, които установяваме за горния период, не стои в пряка връзка с тежката стопанска криза, която преживява страната ни, както би могло да се помисли, тъй като слугините във вакарелско винаги са били много. Според вакарелци няма жена или момиче от техните селища, което да не е ходило поне година-две слугиня. При този случай трябва да се изключи средището на покрайнината с. Хановете, чието население се гражданее. През разглеждания период то е дало само 8 слугини от 106 домакинства (529 жители).
В споменатата си статия привеждаме данни, от които се вижда, че 72-75% от слугините са на възраст 14-20 години, а също, че през периода Димитровден 1929 г. – Димитровден 1930 г. около 70% от женското население във Вакарел на тази възраст е било спазарено в София като слугини. От около 30% от вакарелските домакинства (без с. Хановете) е имало слугини. От тях те са получили кръгло 2 милиона лева. Тази сума на населението от 5585 души (1926 г.) и то от такава група, която се слага в категорията на непроизводителното население, е от значение и за по-богати селища.
Големият брой слугини, които установяваме за горния период, не стои в пряка връзка с тежката стопанска криза, която преживява страната ни, както би могло да се помисли, тъй като слугините във вакарелско винаги са били много. Според вакарелци няма жена или момиче от техните селища, което да не е ходило поне година-две слугиня. При този случай трябва да се изключи средището на покрайнината с. Хановете, чието население се гражданее. През разглеждания период то е дало само 8 слугини от 106 домакинства (529 жители).
В споменатата си статия привеждаме данни, от които се вижда, че 72-75% от слугините са на възраст 14-20 години, а също, че през периода Димитровден 1929 г. – Димитровден 1930 г. около 70% от женското население във Вакарел на тази възраст е било спазарено в София като слугини. От около 30% от вакарелските домакинства (без с. Хановете) е имало слугини. От тях те са получили кръгло 2 милиона лева. Тази сума на населението от 5585 души (1926 г.) и то от такава група, която се слага в категорията на непроизводителното население, е от значение и за по-богати селища.
Слугинството е почти единственото женско занятие във Вакарел, както това проличава и от таблица ХVІІ. От шестте момичета с друго занятие, отбелязани в нея, 4 са шивачки, 1 плетачка и 1 работничка в тютюнев склад."