Нашите мъже бяха събрани на „Лагера", дето ставаха конните състезания. Отидохме да ги изпратим и да се сбогуваме с тях. За колко ли от нас това щеше да бъде последното виждане с бащите на децата ни и нашите любими? Затъкнахме им китка здравец, сложихме децата в ръцете им, облегнахме глава на гърдите им. И техните и нашите очи бяха влажни, и те и ние се смеехме и се окуражавахме през сълзи. Жени и деца изпращаха мъжете и бащите си, майки и бащи синовете си, сестри - братята и любимите.
Навред се чуваха последни грижовни заръки, които прикриваха нежните чувства свързващи по между им тези хора събрани за „сбогом". Може би последно... „Ето ти два чифта вълнени чорапи, да има да си сменяш." Пази децата! Ще продадеш там нещо, но гледай да не гладувате!" Сложила съм ти дебели ръкавици... Намерих и ти купих дълги гащи, да не студуваш." „Тука съм ти разточила баничка, каквато ти обичаш." „Няма да плащаш наем! Не могат да ви изхвърлят! Военно време е. Парите, само за храна!" Сложих ти сухи сладки, та да ти траят повече." „Онзи там, ако се опита, главата ще му счупа като се върна. Така да знаеш. Па ти си опичай акъла." „Сине, не сваляй кожухчето от гърба. Знаеш, едва те отървахме."
Заминаваха за фронта войниците събрани в казармите на 6-ти пехотен полк на „Патриарх Ефтимий".
На „Витошка" гръмна музика. Развяха се полковите знамена-светини под ситния есенен дъжд. Задвижи се войската, залюля се, заточи се, безкрайна. Целият град се изсипа по улиците да изпрати героите, които отиваха да освободят поробена Македония. За втори път. Войниците пееха заедно с музиката, хората плачеха и се смееха, хвърляха цветя, подвикваха от тук, от там: „Таткото!...Иване-е!.. Бате-е!"
А те вървят ли вървят, целите накичени със здравец и цветя. По гърдите, по коланите, по шапките, по раниците и пушките. Вървят, сдържано се усмихват и леко кимат с глава, както подобава на войници. Сърцата на хилядите изпращачи бяха се слели сега в едно огромно българско сърце, което казваше на своята войска: „На добър час, деца мои! И върнете се победители!"
Навред се чуваха последни грижовни заръки, които прикриваха нежните чувства свързващи по между им тези хора събрани за „сбогом". Може би последно... „Ето ти два чифта вълнени чорапи, да има да си сменяш." Пази децата! Ще продадеш там нещо, но гледай да не гладувате!" Сложила съм ти дебели ръкавици... Намерих и ти купих дълги гащи, да не студуваш." „Тука съм ти разточила баничка, каквато ти обичаш." „Няма да плащаш наем! Не могат да ви изхвърлят! Военно време е. Парите, само за храна!" Сложих ти сухи сладки, та да ти траят повече." „Онзи там, ако се опита, главата ще му счупа като се върна. Така да знаеш. Па ти си опичай акъла." „Сине, не сваляй кожухчето от гърба. Знаеш, едва те отървахме."
Заминаваха за фронта войниците събрани в казармите на 6-ти пехотен полк на „Патриарх Ефтимий".
На „Витошка" гръмна музика. Развяха се полковите знамена-светини под ситния есенен дъжд. Задвижи се войската, залюля се, заточи се, безкрайна. Целият град се изсипа по улиците да изпрати героите, които отиваха да освободят поробена Македония. За втори път. Войниците пееха заедно с музиката, хората плачеха и се смееха, хвърляха цветя, подвикваха от тук, от там: „Таткото!...Иване-е!.. Бате-е!"
А те вървят ли вървят, целите накичени със здравец и цветя. По гърдите, по коланите, по шапките, по раниците и пушките. Вървят, сдържано се усмихват и леко кимат с глава, както подобава на войници. Сърцата на хилядите изпращачи бяха се слели сега в едно огромно българско сърце, което казваше на своята войска: „На добър час, деца мои! И върнете се победители!"
Юлия Попвасилева