2.05.2011 г.

Така се веселеше София преди 60 години



Крикор Асланян

Вместо предговор прочетете написаното от Георги Каназирски!

След като прочетохте как са се веселили софиянци преди 110 години, искам да ви разкажа как ние се веселехме преди 60 години, т.е 50 години след описаните от Георги Каназирски-Верин танцувални вечеринки.

Софиянци винаги са обичали да танцуват. Хора, ръченици, бални танци или модерни танци, през различните периоди от своето развитие Градът е танцувал танците, които е обичал, танците, които са били на мода. На мегдана, на улицата, в училищния салон, ресторанта или в специална танцова зала, в София се е танцувало, танцува се и сега. За съжаление, сега по-възрастните нямат къде да танцуват, тъй като дискотеките са за тинейджърите, студентите и по-младите. Хората от средната възраст и нагоре нямат такива възможности, както беше някога. Рядко се случва приятели да се съберат в някой по-голям апартамент и да си организират „танцувална вечер”. Повече наблягат на хапването и пийването. Това се вижда и от нарастналото теглото на средностатистическия софиянец.

Танцът е движение, спорт, гимнастика, изкуство, забавление и близост. Често пъти се превръща и в любов. Кой не е изпитвал трепета от близостта с любимата жена или обичания мъж, кой не е забравял за околните и целия свят, държейки в прегръдките си обожаваното същество? Малко ли са случаите, именно във вихъра на танците, да се роди една нова любов или някоя неочаквана романтична авантюра. Не ни ли спира дъхът, когато жената в нашите обятия нежно се притисне към нас?

Ето защо е важно да има къде да танцуваме. С кого винаги ще се намери.

След целия този философски увод, да се върнем към 50-те години. Преди това не знаех да танцувам и тази тема не ме вълнуваше.

Майка ми много обичаше да танцува, особено валс. Баща ми танцуваше, за да достави удоволствие на любимата си съпруга. Не пропускаха традиционните арменски балове, главно в салона на Алианс Франсез, както и вечеринки на разни просветни и туристически организации. Пробутваха ме на баба и дядо и издокарани отиваха да се веселят. Мама с дълга елегантна рокля, ушита от самата нея. Тя беше много способна и известна шивачка в София, а баща ми със смокинг, бяла риза с нагръдник и прикачваща се яка и естествено папионка.

Какво е ставало там зная само от техните разкази и коментари, както и от моето въображение, въз основа на собствения ми опит през годините на моята младост.

Знам, че на тези балове и вечеринки е имало бюфет, където са се предлагали напитки, мезета и сладкиши. Практика е било водещият на бала или на вечеринката след някой танц да обяви „дами на бюфет”, ще рече всеки кавалер да заведе дамата си при бюфета и почерпи партньорката си. Оборот да става. Приходите отивали в касата на организацията. Всички арменски балове завършваха със станалия „традиционен кадрил”. Кадрил се танцуваше с „котиони” - красиви пъстроцветни картонени шапки. Имаше голямо разнообразие на модели, които внасяха красота и феерия в танца. Котионите се правеха от активистите на дружеството, което организираше бала. Продаваха се по два в голям плик - един за дамата и един за кавалера. Този колективен танц се ръководеше от кадрилмайстор и командите бяха на френски език. Не искам да прозвучи като самохвалство, но десетки години бях предпочитаният кадрилмайстор в София. Свидетел ми е актьорът Петър Вучков, неизменен водещ на арменските балове.

Тук искам да отворя една малка скоба и да ви открия една малка тайна. Навремето, когато нямало „джиесеми”, кадрилът е бил удобно място за контакт с любовницата, която е дошла на бала със съпруга си, или с госпожицата, която е на вечеринката под строгия контрол на мама и татко. Предупреденият или подкупеният кадрилмайстор, при „смяна на дамите”, събирал за няколко минути двойката. Време достатъчно да си определят срещата. И понеже танцът трае не по-малко от 20-30 минути, прелюбодейците имали възможност да бъдат в прегръдките си 2-3 пъти, без това да прави впечатление на присъстващите. Хитро, нали? За съжаление, по мое време хората контактуваха много по-свободно и нямаха нужда от посредничеството на кадрилмайстора.

При всички балове и вечеринки имаше томболи (лотарии), както и наддавания за торта, хубава бутилка или красиво и скъпо изделие, дарение от някой занаятчия или богаташ.

През 50-те години на миналия век в София имаше доста места, където можеше да се танцува.
Дансинги и оркестри за танцова музика имаше в ресторантите „България”, „Москва”, „Ропотамо”, „Опера”, „Чепишев”, ‘Балкански”-Лозенец, „Славия” и други, за които не се сещам в момента.
Тези оркестри обикновено бяха съставени от пиано или акордеон, барабани, тромпет, саксофон, китара. Саксофонистът обикновено свиреше и на кларинет. Често пъти имаше и цигулар в оркестърчето. Свиреха забавна и танцова музика, хитовете на годината и някои безсмъртни мелодии от миналото, например тангото „Кумпарсита” или „Avant de mourir”(Преди смъртта). Певците пееха на оригиналния език, докато ЦК на БКП нареди да се пее само на български. Нямаше как, трябваше да се борим против империалистическата идеология и диверсия. Колко лекции, сказки и кръжоци имаше по училища, предприятия, учреждения и университети на тази тематика. Всичко трябваше да бъде подчинено на Маркс-Ленинската естетика. Апологет на тази наука беше проф. Исак Паси, бащата на първия «натовец с Трабант».

Кварталните ОФ организации провеждаха вечеринки с хапване, пийване, литературно-музикална програма и танци. През зимата в кварталния ОФ клуб, ако е голям, или в салона на кварталното училище. През лятото се предпочиташе на чист въздух в двора на някоя кооперация. Думата «блок» като жилищна сграда е от по-късна дата. Председателите и някои активисти на ОФ следqха кой идва и как се весели на тези вечеринки и докладваха, където трябва. Естествено не се допускаше кълчотене по американски образец. Валсът беше най-препоръчителният, тъй като в съветските филми главните герои танцуваха само валс. И то по музика, написана от Дунаевски.

В ресторантите и кварталните вечеринки нямаше ограничения за възрастта. Друга беше работата при училищните забави. Така се казваха тогава събиранията в школото по случай Нова годиан, 1 май, 24 май или просто забава, организирана от ДСНМ, за сплотяване на колектива. За още по-голямо сплотяване на «колектива» на майтап предлагахме колективно посещение на банята. Въобще думата «колектив» и «колективно» бяха на мода. Колективът беше основата на «новото общество», а не семейството. От тук можете да си извадите извод за това Общество.

Събота вечер и в неделя следобед, в наети за целта зали, се организираха танцови забави срещу входен билет. Не беше скъпо. Всеки можеше да си го позволи. Такива забави се провеждаха в Алианс Франсез, в Учителската каса, в салона на Графиците на бул. Дондуков, в читалище «Пробуда» на Семинарията, в ресторант «Аризона» на ул. Денкоглу, в читалище «Мара Бунева» в Малашевци, читалище «Г. С. Раковски» в Коньовица и много други. На тези забави в събота вечер идваха студентска и работническа младеж, докато на неделните бяха основно ученици и ученички. Те започваха към 15-16 часа следобед и завършваха към 20 часа. Докато съботните започваха по-късно и свършваха към полунощ. Винаги имаше жива музика. Понякога вместо оркестър свиреха 3-4 китаристи, като поне един от тях пееше. Електрическите китари бяха навлезли здраво в бита на младежите от 50-те години.

Хубави забави ставаха в «Аризона». Там свиреше джазът на Попето, тромпетист виртуоз. Чудеше се какво оригинално да измисли. Веднъж изчезна от подиума и след малко тромпетът му се чу от тоалетната. Голяма капия беше. Основните танци бяха танго, блус, румба, буги-буги, фокстрот, много малко валс. Ча-ча-ча започнахме да танцуваме през 60-те години. В София «рок енд рола» дойде на мода към 1957-58 г. А няколко години по-късно «туиста», «хула хопа» и др.

Когато по екраните се появи Антони Куин, в ролята на «Зорба гъркът», цяла България затанцува «сиртаки», от всяка кръчма се чуваше пленяващата гръцка мелодия. Всеки си мислеше, че танцува като великия Антони Куин и импровизираше стъпките на този танц. В края на 50-те и началото на 60-те музикалната сцена на София беше окупирана от Том Джонс с неговата «Дилайла». Шегувахме се със самите себе си, като казвахме «едно кафе и Дилайла, ако обичате». От всяко заведение се чуваха «Зелените поля», «Бона сера синьорина», Луис Армстронг и Пол Анка. Ами «Чао, чао бамбина» на Доменико Модуньо или «Сърцето» на Рита Павоне, която беше имитирана сполучливо от изгряващата звезда Лили Иванова. Тези песни и мелодии са нашите «икони», а изпълнителите им нашите «Богове». Естесвено има още много други, но моята цел не е да напиша антология на естрадната музика на 50-те и 60-те години.

Лятно време в Парка на Свободата се организираха забави на открито. Имаше естрада и дансинг. През лятото на 1956 година беше организиран карнавален бал в Парка на Свободата. С група приятели от нашия самодеен театрален колектив тръгнахме маскирани за бала. Но по пътя ни запердаши такъв дъжд, че се върнахме като мокри кокошки. Балът се провали.

Споменах за моята дейност като кадрилмайстор. Актьорът от Музикалния театър «Стефан Македонски» Шаварш Манукян беше един от големите майстори на кадрила. След неговото изселване за САЩ мястото остана празно. Бях го гледал да ръководи кадрила много пъти и бях научил разните команди и фигури. Владеенето на френски език ми даде кураж да се заема с тази приятна работа. Опитах на 1-2 малки клубни вечеринки, получи се много добре. Всяка година в салона на Еврейския културен дом на пл. Възраждане се провеждаше карнавален бал по случай еврейския празник «Пурим», който е нещо като християнското «Заговезни». През 1956 год. обучих приятелите от театралния състав на читалище «Емил Шекерджийски» да танцуват кадрил. Облечени с интересни костюми от реквизита на трупата, под звуците на «Черен влак се композира...» с гръм и трясък нахлухме в залата, водени от кадрилмайстора, маскиран като Мефистофел. Беше голяма изненада за всички, тъй като никой от присъстващите не беше виждал дотогава този танц. Кадрилът се хареса много и десетилетия наред беше традиционен «пуримски» танц. С изселването за Израел на многобройните любители на кадрила и тази традиция беше прекъсната.

Окуражен от успеха ми като кадрилмайстор, след 60-та година на традиционните арменските пролетни балове започнах да ръководя кадрилите. С Петър Вучков бяхме добър тандем и направихме хубави балове. До 1998 година нямаше бал, на който да не сме в екип с него. Станахме добри приятели.

Около Нова Година и Коледа в зала «България» се провеждаха тъй наречените Новогодишни балове. В голямата зала столовете потъваха в пода и се получаваше една огромна красива бална зала. Украсяваха я със снежинки, ледени висулки, Дядо Мразовци (Дядо Коледа беше в абсолютна немилост). Наемаха се най-добрите актьори за конферансиета, комици, певци и певици и естествено голям естраден оркестър. Поканите се продаваха от Концертна дирекция, а също така се раздаваха по учреждения. Интересът беше голям. Млади мъже и жени танцуваха, гледаха специално подготвената новогодишна програма, черпеха се по бюфетите и пак танцуваха. Често ставаха интересни запознанства и свалки, въобще беше хубаво. Самата зала предразполагаше за празничното настроение. Балът беше не само в голямата зала, но и в мраморните фоайета и широките коридори на зала «България». Провеждаха се викторини и конкурси за танци. Помня на един от тези балове се проведе «танц на портокала». Двойките танцуваха, като държаха между челата си портокал.

Паднеше ли долу, двойката се елиминираше от конкурса. Танцът ставаше все по-бърз и по-бърз. И все по-трудно ставаше задържането на портокала. Накрая оставаше една двойка и тя получаваше за награда бутилка шампанско, голяма кутия шоколадови бонбони или друга награда.

В центъра на Прага, на самите Вацлавски намести, има танцувален клуб в ретро стил. Тук идват хора от «златната» възраст, мъже и жени, сами или с приятели и приятелки, в приятна обстановка напомняща младоста им, пият чай, кафе, чаша вино или ликьор, танцуват танго, инглиш валс, румба или чарлстон, танци от тяхната младост, слушат певци от тяхната епоха и са щастливи. Прилично облечени, с изискани обноски, вежливи с хората, посещаващи клуба, тук те общуват с хора от тяхното поколение, с общи интереси. Запълват самотата си с приятни разговори с познати и непознати. Понякога даже флиртуват с някое чаровно «бабе» и животът им става по-интересен. Тук се създават нови приятелства. Понякога и нови двойки. Самотата, този бич за възрастните, по този начин се смекчава.
Ето това липсва на българските пенсионери. Хайде да помечтаем.

Събота вечер е. Вървим по ул. Белчев. От сграда стил «сецесион» се чуват трелите на плачеща цигулка. Акомпанира й акордеон, китара и барабани. На входа скромна светеща реклама «Баядерка» - танцувален салон. Искаме да влезем. На входа ни посреща любезен чичко с огромни «панайотхитовски» мустаци, спретнато облечен в тъмносин костюм. С подкупваща усмивка ни поканва да влезем, като ни дава билетчета на стойност 4 лв. Гардоробиерката е също така спретната симпатична дама на видима възраст 70 години. Поема палтата ни, дава ни номерче и ни пожелава приятно забавление. Гардеробът е безплатен. Влизаме в залата. Обширна зала с картини и фотоси от София, Виена, Париж и Варна, датирани края на 19-тия и началото на 20-тия век. Малкото мебели са стилни, но не скъпи. На малката естрада цигулка, акордеон, мандолина, китара и бас изпълняват прочуто аржентинско танго.

На дансинга 5-6 двойки танцуват елегантно, бъбрейки си тихичко «на ухо». Беловласи мъже и «оксиженирани» дами седят в удобните кресла, наредени покрай стените на залата. На малки групички те водят весели разговори или обсъждат последната рокля на приятелката си, която в момента танцува с известен в миналото художник. Веселото им настроение личи от малките звездички, които блещукат в очите им обградени с паяжина от бръчки.

Оставяме танцуващите и по витата стълба се изкачваме на горния етаж. Тук е кафе-бар-ресторант. Много от масите са заети. На първата в ляво седи компанията на Х.Х., пият зелен чай с козуначни орехови кифлички. Разговорът им е оживен. Вероятно обсъждат цените на лекарствата и на парното. До тях са седнали «старите зевзеци» Кольо Пудрата и Жоро Пачангата, които с разкази за патилата си, истински и измислени, разсмиват дамите, които са ги наобиколили. В дъното елегантно облечен едър мъж, с цвете на бутониерата, държи ръката на дамата си и тихо й шепне с премрежени очи. Навярно се познават от много години, спомнят си за отминалата младост. Щастливи са, че след толкова години пак са заедно. Отпиват от чашите с искрящо червено вино, а в погледите им се чете обич и благодарност. Щастлива, достойна старост.

Мечтите да станат реалност, това е нашето послание към вас, мили млади софиянци.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...