31.03.2011 г.

София преди и сега: Паметникът на Иван Вазов



Бюстът на Иван Вазов е първият подобен паметник, издигнат в Борисовата градина. Поставен е през 1920 г. в чест на седемдесетия юбилей на поета. Изработен е от скулптора Жеко Спиридонов.


Мястото днес, 2011 г.


29.03.2011 г.

Бурята преди погрома



Няколко снимки от 1943 г., които показват белезите от първите сериозни бомбардировки над столицата. Най-тежките удари обаче тепърва предстоят...

Катедралата "Света Неделя" е с изпотрошени стъкла.

Сградите на площад Народно събрание също носят следи от експлозиите,
но все още са като цяло непокътнати. Незадълго.

Народният театър вече е понесъл директно попадение от бомбите,
което е нанесло значителни щети.

28.03.2011 г.

Стари наименования на София



Д-р Н. Радев

Първото название на днешна София е било Сардика, или Сердика, от името на племето сарди или серди и то е останало до завладяването на Софийската област от римския полководец Луциниус Красус, който покорил цялата Тракийска област. При владичеството на императора Траяна градът добил и една добавка — прозвище Улпия каквото име носят почти всички по-хубави и цветущи градове при римските императори, най-добрият администратор между които е бил императора Траян, при царуването на когото се наричали: Кюстендил — Улпия Пауталия, Стара-Загора — Аугуста Траян а и други.

Това второ име на София — Улпия Сардика или Сердика, е траяло през цялото римско владичество на Балканския полуостров и за това има обилни исторически доказателства.

Третото име на София, което е съществувало в паралел с второто й име е било Триадица. Това име е съществувало през течение на средните векове, за което имаме исторически доказателства още от 1553 г. от времето на турското владичество в съчинението на Вранчич, който пише, че старите историци и писатели наред с името на София: Улпия Сардика или Улпия Сердика, наричали я и Триадица. Това свидетелство за името Триадица се повтаря и в 1595 година у Бонфини, у Йоханес, който пише, че града Сардика не трябва да се търси на това място, защото тоя град се наричал Триадица, каквото име София е имала и във времето на Михаил Гликас, и въобще всички гръцки историци и писатели наричат София с името Триадица.

Четвъртото име на София е Средец и се среща още в 1329 година в едно българско евангелие; и това име е продължило да съществува през течение на целите Средни векове, та дори и след Освобождението на България, и то като официално име на столицата на Българското Княжество в паралел с името София, както се вижда на много книги печатани в първите години подир Освобождението, а в това число и върху кориците на изданията на Българското книжовно дружество, гдето четем Средец вместо София.

Какво е било селището на днешна София преди императора Траяна няма исторически данни и нищо положително не може да се каже, но от даденото му име Улпия може да се заключи, че е било едно от блестящите селища на племето Сарди или Серди.

Названието на София Сардика, Сердика или Сертика е търпяло много езикови изменения, но същественото за произхода на това старинно име някои езиковедци вадят от арменската и арабско-турска дума серт и от санскритската сардх, което значи упорито, непоколебимо.

Древното селище на днешна София е претърпяло много беди и разорения. Още Атила със своите хуни е разорил съвършено това селище (441- 47 г.).

По-късно и българският хан Крум в 809 година, на път със своята конница за Одрин и Цариград, е опожарил старото селище на днешна София.

Петото, последно и днешно название на столица София има голяма история, която на кратко изложена е следната:

Преди всичко, още когато император Константин Великий (274 — 336 г.), който е родом от Ниш, се решил да премести столи¬цата си от Рим, най-напред се е спрял на древната Сардика, но после по други свои съображения той пренесъл столицата си като източен император в древния Византион, който след това получи и името си от тоя император - Константинопол — Константинов град — днешният Цариград. Че това е исторически вярно, свидетелствуват множество закони издадени през неговото царуване с дати от Сердика, за която той често бленувал и често пъти казвал „Сердика е моят Рим".

През време на великото преселение на народите, хуните на Атила (441 — 447) са разорили до основи старата Сердика; едва император Юстиниан I (527—565), след като построил величествения Божи храм Св. София в Цариград, възстановил Сердика и построил тук старинната църква Св. София.

Точната дата на постройката на Св. София исторически не е установена, но от всички изучвания единодушно е заключението, че е строена през време на византийското владичество в Софийската област.

Друго едно мнение има, че черквата Св. София е била съградена пак при владичеството на Византия, но по-рано — от дъщерята на императора Константин Великий (306—377), и най-сетне и едно трето мнение от гръцки произход, че черквата е била построена от принцеса София, дъщеря на императора Юстина II (565—578), когато е била възобновена и старата Сердика, а от двете тия мнения за възобновяването на града и съграждането на черквата Св. София е било дадено днешното и последно име на града — София; в това отношение мнозина и по-послешни изследователи свързват името на града с името на храма Св. София, в който по-рано, в 343—344 година, се е състоял Вселенски църковен събор, наречен от името на града тогава Сардикийски.

За това последно название на града — София, ще кажем, че писателите Бонфини, Марнавич и др. твърдят, че градът е получил своето име София от храма, който с голямо великолепие съградил в него император Юстиниан, който град по-рано се казвал Сардиция и това ново име София градът е запазил и след нахлуването на нови народи, които преминали отсам Дунава, а после и подир завладяването му от турците.

И така, по такъв исторически път, е свързано името на столица София със старинната Св. София.

Сп. Сердика, 1938 г. - книга 2

26.03.2011 г.

София преди и сега: пресечката на Александър I и Стефан Караджа



За по-добро онагледяване на вчерашната загадка - едно сравнение със съвременна снимка.



25.03.2011 г.

Новата загадка



Кой, какво, къде, кога? :)


24.03.2011 г.

София между две епохи



Една интересна панорама на софийския център от края на 40-те години, изпратена ни от Б. Примов. Едва ли има по-добра визуализация на трансформацията, която преживява България в онзи период.


23.03.2011 г.

Вестникарче



Oтдавна изгубеният носталгичен образ на уличното вестникарче, тичащо с поредния сензационен брой на някое издание.


Това момче продава вестник Deutsche Balkan-Zeitung в годините на Първата световна война. Изданието е всекидневник, който се публикува в София от Deutsch-Bulgarische Gesellschaft. Вестникът е основан на 16 февруари 1916 г., а първият брой излиза на 19 февруари 1917 г. Има и илюстровано приложение, наречено "Витоша". Просъществува до абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г., като са издадени общо 481 броя без прекъсване.

21.03.2011 г.

Джазов концерт



Крикор Асланян

Неделя сутрин. Часовникът показва десет и тридесет. От всички посоки към зала „България” бързат млади добре облечени хора. Още от ъгъла на бул. Руски и пред Народния театър се чува традиционното „търси се” и „имате ли повече билети”. Какво има, да не би да гастролира Давид Ойстрах? Или може би Херберт фон Караян ще дирижира Деветата симфония на Бетховен?

И то в неделя сутрин? Невероятно! Не, невъзможно! Тогава какво има в голямата концертна зала?

Годината е 1954 или 1955, няма значение точната дата. Всяка неделя сутрин в зала „България” се провеждат джазови концерти. Джазовият оркестър /Биг Бенда/ на Емил Георгиев и неговите солисти привличат любителите на жанра, който по-късно специалистите ще нарекат „естраден”, още по-късно „поп музика”. Тук са не само млади софиянци, но и техните по-големи братя и сестри, пък даже и бащи и майки. Всички, които обичат леката музика.

Залата е претъпкана. Партер, първи и втори балкон, ложи, всичко е заето. Игла да хвърлиш, няма да падне на земята. Въпреки многото хора, в залата витае дух на приветливост и добро настроение. Обгърнати от аромати на приятни парфюми, елегантни дами и девойки със затаен дъх чакат началото на концерта. Мъжете също не изостават от дамите, въпреки малкия избор на мъжки тоалети, предлагани в магазините на „Нармаг”. Блейзери и сака от шантунг, комбинирани със сиви или черни панталони, широки 16 см. Маншетите са 8 сантиметрови, а коланът се закопчава с три копчета. Последен вик на модата са обувки от „чортова кожа” или „подисиет” /по де сюед/, с подметки на два, даже три етажа, разделени с бял или жълт кант. А на горната страна на обувката има жълти тигели, които оформят правилни „ромбове”.

Мода! „Сунгите” и „зозите” са прибрани по лагерите, конските опашки ги режат и на улицата, „ямурлуците” с дървени копчета, като униформата на Ботевите четници са забранени. Бради? Ама вие луди ли сте? Ще ви обръснат за ваша сметка и ще ви изпратят да си ходите у дома по живо и здраво, но само ако имате огромен късмет. Но да оставим „модните тенденции” и техните гонители и се върнем в концертната зала.

Дългоочакваният момент е настъпил. Оркестрантите заемат местата си. Тук е прочутият барабанист от ресторант „България”, къдрокосият младеж със саксофона е Людмата-Людмил Георгиев, тромпетисти и цук тромбонисти, китара и контрабас, всички са по местата си. Повече от двадесет души оркестър, който ние наричаме джаз.

Аплодисменти придружават появата на диригента Емил Георгиев, който в движение дава знак и оркестъра, станал на крака, засвирва прочутото „Настроение” на Глен Милър. И в залата настроението е приповдигнато, празнично. След интродукцията, на сцената излизат конферансиетата и обявяват едно след друго изпълненията на солистите и артистите, които повдигат градусите на настроението със своите комични сценки, скечове и пародии. Естествено правилно подбрани, за да няма двусмислие, уронващо престижа на новоутвърждаващата се „народна” власт.

Залата избухва от аплодисменти при появата на Сашо Николов – Сашо Сладура с цигулката си, с тънките мустачки ала Кларк Гейбъл и чаровната си усмивка, изгорила сърцата на много софиянки. Докато в Ловеч не изтръгнаха неговото, за разказване на вицове.

Чико от Порто Рико и легендарната Леа Иванова, току що завърнала се от Белене. Публиката обожаваше дрезгавия й глас, бис след бис, Леа пее до прималяване, а на пианото един плешив младок се опитва да ухажва примадоната, богинята на българската естрадна-джаз музика. Този младок е Еди Казасян, нейн бъдещ съпруг и по-голям брат на друг идол на българския джаз Вили Казасян, току що завършил 6-та мъжка гимназия.

Един след друг на сцената излизат Анжело Симеонов, Маргрет Николова, Снежка Добрева, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, прекръстила се по-късно на Нора Нова, Нейчо Попов, Милчо Червенков, прочутият имитатор Пилето, трио „Стакато”, които изпълняват „Чучулигата”. Понякога имаше и изпълнения на устни хармоники. Сред тях беше и моят приятел Хрант Саваджиян-Дунчо.

Димитър Ганев заема диригентския пост. Но неделните джазови концерти продължават. Гостуват ни румънските артисти Сорина Дан и прочутият Мирча Кришан с незабравимата си краставица.

Ирина Чмихова, аконпанирана от Евгени Комаров, изпълнява Малагуена от Рамирец, а Танго-Болеро и Танго-Ноктюрно на Йосиф Цанков е изпъленено от оркестъра под диригентството на Бенцион Елиезер.

С диригентската палка се подвизават още Борис Секеларов и Боби Симеонов. Снежка Добрева пее прочулата се песен Джипси бенд с оркестъра на „Оптимисти”-те, както и песента „Чоко, чоко, чоколада”. Самата Снежка, мургавичка и чаровна, беше като шоколадче. Да го схрускаш!

Всяка неделя програмата е почти една и съща, публиката също не търпи много промени. Любителите на тези концерти се познават и вече се поздравляват като приятели. През седмицата се срещат случайно, спират се, за да споделят за новопоявилата се певица или по-рядко певец. Питат се какъв е този нов жанр наречен „бибап”, югославянинът Джими Станич щял да пее в неделя. Какви хора! Не си знаят даже имената, пък се спират да си говорят на улицата като стари познати. Да, ама си пият сливовата заедно, всеки със своите приятели, в Бирхалето на ресторант "България", лятно време в Градината на "България", или в "Савоя" на самия тротоар срещу Университета при бай Дончо.

Ресторант „Москва” на бул. Руски, по-късно магазин „Минералсувенир”, също беше място, където софиянци прекарваха приятни часове. Там за доброто настроение и танците се грижеше малък оркестър под ръководството на пианиста и акордеонист, красавеца, известен с белия си кичур, Сашо Мирев. В напреднала възраст и болен от диабет, Мирев свиреше соло пиано в Панорамата на хотел „София”.

След концерта задължително се ходи в някое от тези заведения за аперитив и след това хайде у дома за неделния обяд на цялото семейство.

С моите приятели-връстници не пропускахме тези неделни джазови концерти. И досега, вече старци с деца и внуци, с умиление си спомняме за онези години, когато софиянци се познаваха, защото се вълнуваха от едни и същи неща, ходеха в едни и същи заведения, поздравляваха се с уважение, макар че често пъти не си знаеха имената. Хубавата музика ни сближаваше и се чуствахме сред свои на тези „емблематични” неделни джазови концерти.

Такива бяха нравите тогава. Както веднъж ми каза попът на с. Долна Мелна, Трънско. В българския език има три времена - миналото незабравимо, сегашно непоносимо и бъдеще невъобразимо. През 60-те години го казал на учениците от селското училище, дошла Газката от Трън и преспал в Милицията 2-3 нощи, докато се научи какви са времената в българския език. Но на неделните джазови концерти не съм го виждал. Навярно е бил зает с неделната литургия.

18.03.2011 г.

Молба за помощ



Здравейте Скьпи Хора,

Сайта е разкошен, много го обичам. Аз не сьм роден в Бьлгария, но много се интерсувам, защото моите родители са живели в София, и в 1948 г. дойдоха в Израел. Аз тьрся последния адрес в София преди да се изселят. Тази снимка е където живееха преди и след войната. Това са баба ми и дядо ми, него не познавах. Сред двете сестри е майка ми (голямата).

Моят въпрос е, ако някой може да познае мястото. Мисля, че това е в Павлово.

Ако някои разпознае това, ще бьда много много радостен.

Мерси,

Арие Леви


Новата загадка

Нещо малко по-различно днес:

17.03.2011 г.

София преди и сега: училище "Граф Игнатиев"



Още един от белезите на София. Сградата на ОУ "Граф Игнатиев" на ул. Шести септември, построена през 1911 г. Архитекти - Фингов, Ничев и Юруков.

Източник на снимката: НМА чрез "Сецесионът и българската архитектура", Петър Йокимов

В наши дни сградата се е лишила от част от блясъка си, но все още остава една от най-представителните учебни сгради в столицата.

16.03.2011 г.

Нашият град е малко бебе, което често трябва да се чисти и къпе



П. Атанасов

ГРИЖИТЕ НА СТОЛИЧНАТА ОБЩИНА ЗА ЧИСТОТАТА НА ГРАДА

Беше време, и то не много отдавна, когато чужденците, които посещаваха София, снизходително споменаваха за „все още ориенталския характер на града, поради неособената му чистота". Очистено това от любезността, значи направо „мръсен ориенталски градец". Впрочем, столичани помнят, защото беше не много отдавна, колко София бе предмет на негодувания и подигравки, заради замърсеността на улиците, нередовното вдигане на домашната смет, малкото грижи за благоустрояването и въобще немарата при поддържане чистотата в града, което е една от най-съществените задачи на Общината. Не помните ли, че само преди десетина години, дори и по-малко, например, булевард Цар Освободител — сърдцето на София — представляваше една почти жалка гледка. Срещу Военния клуб, гдето сега е хубава, спретната градинка, цялото място беше разорано, обрасло с бурени и замърсено огнище на зарази и смрад, заградено с разкривени, изпочупени дъски, обшарени с разноцветни, изподрани и замърсени афиши? По-нататък: мястото, гдето сега е величествената сграда на Университета, беше нещо като горичка, с оголени, разкривени дръвчета и все такъв стобор полуприкриваше една картина на разложение и нечистота. На местото на сегашната градинка до Народното събрание беше никакво малко, разкривено махленско футболно игрище. Сегашната прекрасна Царска детска градинка беше разорана, полузасадена с цвекло или други засаждения нива. И всичко това в „най-хубавата част" на София!

Но какво представлява сега София? — Един град, за който чужденците, които идат тук с мисълта, че ще намерят настоящ Ориент, говорят вече не сдържано и снизходително, а с възторг. Ето, например, какво писа неотдавна германският журналист Мерлекер за нашата столица: „Наближаваме София — настояща Европа! Трамваи, автобуси, телефонни автомати, улична настилка, която мога да нарека най-чистата в света, големи сгради, хубави черкви — изобщо един голям град, и всичко друго, но не и Ориент".

При посещението, което английският журналистически хор „Флит—Стрит" направи в Общината, след кратките поздравителни речи, водачът—диригент на хора се приближи до г. Кмета с първи думи: „Вашият град е невероятно чист"! „Нашият град е малко бебе, което често трябва да се чисти и къпи", отвърна шеговито г. инж. Иванов.

Похвалите за чистотата на София са вече неразделна част от изявленията за впечатленията от София на всеки чужденец.

Сметосъбирач

Но как така, само в около 4 до 5 години, Столицата на България стана вече един чист европейски град?

Вярно е, че за това помогна крайно много обилната вода от Рилския водопровод, която позволява да бъдат често измивани всички павирани улици. За това помогна и бързото павиране на улиците в центъра на града и на главните артерии, които водят от крайнините към центъра. Но най-вече чистотата на града се дължи на новата, отлична организация, която бе въведена в службата при Общината и, би могло да се каже, на гражданската дисциплина, която тъй бързо столичното гражданство усвои.

От м. май 1934 г. службата по чистотата се устрои на чисто казармени начала, като се подбраха като служители само лица, отслужили военната си повинност и приучени на казармена дисциплина.

Службата по чистотата заема едно грамадно пространство в съседство със Столичната ж. п. гара „Сердика". Тук се намира новото, хубаво здание — казармено помещение за 830-те служители по чистотата, които са подложени на строг режим за подобрение на личната им хигиена, облечени са в типово облекло, спретнато и чисто. Към самата казарма са уредени: шивалня, обущарница, бръснарница, баня и пр. Там има и специална работилница за изработване съоръженията за почистване на града: кошчета, сандъци за смет, лопатки, метли и др. Автомобилният парк има около 30 коли — сметосъбирачки, поливачки, за метене на улиците и др.

Автомобилен парк на службата „Чистота"

Заедно с добрата организация на служителите, се създаде и един строго следван план за миене и чистене на улиците, като поддържането на чистотата им става по системата на единични участъци, поверени на определени метачи, при строга контрола от страна на групови началници. Навсякъде по улиците гражданите виждат тези униформени общински служители, които с метличка и лопата събират през целия ден веднага сметта, паднала по улиците. Опитно се установи и една програма за редовното миене на улиците и вдигането на домашната смет от домовете на гражданите. Така, редовно един път седмично се измива всяка улица чрез маркучи със силна струя вода, а всяка нощ улиците се измитат със специални автомобили-метачки, независимо от това, че през целия ден непрекъснато метачите ги почистват. Домашната смет се вдига редовно от домовете два пъти седмично и сега гражданите вече имат чувството, че се оправдава напълно плащането на таксата смет към Общината. През прашните летни дни непавираните улици всеки ден се поливат с вода.

Автомобилна поливачка

Още през 1934 г. бяха издадени заповеди, с които се задължаваха гражданите да почистват сами всеки ден тротоарите си, лятно и зимно време, било от сняг, било от прах, листа и др. И до днес, обаче, в това отношение поддържане чистотата на града среща спънки: известен брой граждани все още не могат да привикнат да почистват тротоарите си, особено зимно време. За неизпълнение на тези заповеди се налагат глоби, които наистина дразнят мнозина, но те са единственото средство да се подсигури необходимата чистота на града.

Органите на чистотата имат право да налагат глоби на нарушителите на чистотата на самото място. За тези глоби има вече създадени забавни анекдоти. Така, един провинциалист, преди да е спрял още трамвая на площада Св. Неделя, скача от трамвая. При него се приближава полицай, много любезно му припомня, че е забранено да се скача от трамвая във време на движение и му пъхва в ръката разписката за глоба 5 лева. Господинът плаща глобата, смачква ядосан разписката и я захвърля на земята. Полицаят все тъй любезно му припомня, че отпадъците се хвърлят в специалните кошчета и му подава нова разписка за 5 лева глоба. Съвсем ядосан, гражданинът заплаща и вторите 5 лева, но в израз на възмущение, изрича ядни думи, придружени с изплюване. За това получава нова разписка за 5 лева глоба!

Прочее, пазете се от органите на чистотата, ако пазенето й не е станало у вас още съзнание за гражданска дисциплина и чувство за хигиенен живот!

Заедно с въвеждане на глобяванията се проведе една широка пропаганда между гражданството и в училищата за пазене чистота по улиците и обществените места. Редом с това градът бе осеян с красиви кутии за отпадъци, чието удобство и форма г. проф. Каснер намери, при посещението си в София, че били по-сполучливи от кутиите за смет, например в Берлин!

Кутии за отпадъци

Ето така София доби чист и приветлив вид. И ако понякога гражданите я виждат позамърсена, това се дължи повече на гости от провинцията, които идат тук по конгреси, евтини седмици и др. и, непривикнали към реда за пазене чистота, заплащат с глоби повечето грижи, които създават на Общината поради липсата на този прекрасен навик — да пазят чистота!

Сметта, която Общината събира, възлиза го¬дишно на около 100 милиона килограма. При кръгло 300,000 жители, годишно на човек се пада кръгло по 330 кгр. Или по 900 грама дневно. Европейските градове, които имат жители между 200 и 500,000, имат смет годишно на лице между 315 и 320 кгр. То значи, че в това отношение София е достигнала европейските градове в грижите за събиране сметта.

Събиране уличната смет

Количеството на събираната от домовете смет всяка година се увеличава, което говори, че това събиране става все по-редовно. Така, събраната домашна смет през 1934 г. възлиза на 98,000 тона, през 1935 г. става 106,000 тона и през 1936 г. 107,000 тона. Обратно, уличната смет намалява, което показва, че уличната чистота става все по-голяма, поради пави¬рането на улиците, редовното им чистене и навика у гражданите да пазят чистота. Така, през 1934 г. уличната смет е била 40,000 тона, през 1935 г. 29,000 тона и през 1936 г. 24,000 тона. Едно голямо улеснение би се създало за Общината, което би довело и значително намаление на разходите по поддържане чистотата, ако гражданите привикнат да изгарят в домовете си всички горими остатъци от сметта.

Прочее, Столичната община с доволство може да посочи своето дело за поддържане чистотата на града, а столичното гражданство с гордост може да говори за своето чувство към чист и хигиеничен живот, за доброто гражданско възпитание — признак на висока културност, за което говори чистотата на неговия град!

Списание "Сердика"

14.03.2011 г.

Пощите в България



Поздрав от времената, в които пощальоните бяха истински пощальони. :)



Пощите в България

България е една от страните–членки на Световния съюз на пощите. Независимо, че не е взела участие при изработването на Бернската Конвенцията /подписана на 9 октомври 1874 г./, тъй като тя предшества установяването й като независима държава, още през 1879 България бърза да се присъедини към тази конвенция. Пощенската служба в страната е много добре организирана, както е в най-развитите европейски страни, благодарение на железниците и електрическата телеграфия. Персоналът на всички нива е на висотата на задълженията си. Селските пощаджии, главно тези обслужващи крайграничните райони, карат велосипеди и са въоръжени с револвери, което им позволява по-бързо да доставят телеграмите и да избягват заплашващите ги опасности.

11.03.2011 г.

Новата загадка



Петъчният ден винаги е по-интересен със загадка от Стара София. :)


10.03.2011 г.

Децата от улица Братя Миладинови



Днес като автор в блога отново ни гостува нашият приятел Крикор Асланян:

Имало едно време едно момче. Веднъж му попаднала една много вълнуваща книга за деца и юноши. Заглавието било „Децата от Павловата улица”, а автор - унгарецът Франц Молнар. Главният герой се казвал Немечек. Той бил най-малкият от махалата. Немечек станал любим герой на момченцето. Когато в края на романа вражеската банда деца държали Немечек в студената вода, той се разболял от бронхопневмония и починал. Момченцето дълго плакало. И още тогава, макар и едва 12-13 годишен, си обещало, когато порасне, да напише нещо за неговата улица и за децата от махалата.

Както се сещате това момченце съм аз и това са моите приятели в игрите, това са децата, с които растях, между тях беше и тази, в която се влюбих за първи път. Естествено тя не разбра нищо. Беше тайна любов. Признах й едва когато и двамата бяхме на по 74 години. Смяхме се много.

Това лято, в началото на месец септември 2010 година, поех инициативата да събера на кафе приятелите от махалата. Отидох в кафенето „на стълбичките”, запазих маса. „За децата от улица Бр. Миладинови”, гласеше надписът на листа хартия, който поставих на масата. Младата жена от кафенето много се смя, когато видя „децата” - най-младата над седемдесет. Но мога да ви кажа, че й стана приятно, когато чу дядовци и баби да се смеят непринудено, потънали в спомени от детските си години, забравили старчески болежки и пенсионерски неволи. Имаше „деца” и с бастуни, със зъбни протези и слухови апарати. Но това са подробности, съпътстващи разтежа на децата. Също както морбилито, счупеното стъкло на съседката или опита за обиране на джанката на дядо Тодор.

Днес искам да ви разкажа за нас, „децата от ул. Братя Миладинови”. За живота в една стара софийска махала, за децата на обикновените софиянци. За трудовите хора на стара София, така както я помня и каквато вече не съществува. Ако нещо или някого съм забравил, не ми връзвайте „кусур”. Вероятно е от ЕГН-то.

Пълният текст можете да прочетете тук.

7.03.2011 г.

Имат ли европейските институции етични стандарти?



Днес бе публикувана новината, че новоизрастналата сграда на ул. Раковски 124 е почти изцяло закупена за нуждите на представителствата на Европейския парламент и на Европейската комисия в София.



Не бива да се забравя, че на мястото на новата модерна постройка се намираше паметник на културата, унищожен по скандален начин през 2007 г.


Чрез толерирането на подобни практики европейските институции легитимират саморазправата с историческото наследство на София. Напомняме, че съхраняването на националната идентичност и историческото наследство е приоритет, изрично деклариран на общоевропейско равнище.

Дом Шавкулов



Днешният разказ e за една забележителна столична сграда. Дължим го на Елена Баранова, по баща Шавкулова, която ни писа по повод снимка, публикувана на страницата ни във Фейсбук.


Къщата, на чийто вход е снимана табелата от ковано желязо "Домъ Шавкуловъ", е емблематичната софийска сграда на ъгъла на ул. Раковска и Царя, точно на диагоналния ъгъл на Военния клуб. Една внушителна, монолитна постройка, изградена във виенски стил и завършена през 1925 г. Сградата има два входа, три, да ги наречем, жилищни етажа, апартамент с отделен вход, в чийто вестибюл са се провеждали балове и приеми, и тавански помещения, обитавани някога от прислугата, със съответните котелно и перилно помещения, които в наши дни са просто тавани.

Интересна подробност е асансьорът Schindler, който е поръчан специално за къщата и е уникален с това, че се отваря от две страни, тъй като стълбищната клетка е проектирана спираловидно. Асансьорът работи и до днес!

Сградата не е пострадала при бомбардировките, което е изумително, като се има предвид какви поражения търпи центърът на София.


Цялата сграда е била национализирана през 1947 г. През годините на социализма в нея са се помещавали различни държавни организации като "Бояна филм", книжарницата за руска и съветска литература "Ленин" и други.

През годините почти не са правени промени във вида на сградата. В наши дни тя е и паметник на културата и, като такава, фасадата бе реновирана преди 10-ина години по проекта "Красива България".

2.03.2011 г.

Цяла София не, а целият български народ е в голям траур



Една любопитна картичка с изглед от градинката пред Военния клуб, изпратена от София на 11 юли 1949 г.


Гърбът е надписан, като в текста се съдържа и друго интересно свидетелство от епохата: 

"Цяла София не, а целия български народ е в голям траур, в траур сме и ние. Повече ще ти разправям като се върна..."


На 2 юли 1949 г. умира Георги Димитров. Тялото му е положено в новопостроения мавзолей в центъра на София само ден преди изпращането на картичката.

1.03.2011 г.

Интериорът на Царския дворец



Парадното стълбище, изработено от карарски мрамор

Залата на знамената.
В нея се съхраняват оръжия, трофеи и стари български знамена.

Залата на знамената.

Големият салон

Червеният салон

Червеният салон

Княз Фердинанд работи в кабинета си, 1887 г.