8.10.2012 г.

Софийските гробища


 L‘Illustration - 29 февруари 1896
Автор: Теодор Каю
Превод: Крикор Асланян

Ако кръщенето на Принц Борис напълни за няколко дни София с тълпи и шум, необикновеният блясък на официалните и народните тържества успя само частично да придаде на българската столица, макар и за кратко, оживлението и живописността, които й липсват. Никакъв ориенталски отпечатък в този ориенталски град. Само облеклата на хората от народа, фесовете, обвити с кърпи, и потурите на мъжете, бродираните сукмани на жените, ни пречат да вярваме, че сме в един от нашите големи провинциални градове. Някогашните пазари и старите турски къщи са били разрушени, за да направят място на големи проветриви улици - да, наистина, не са павирани, а някои са и без къщи, но всички те с тротоари. Все още липсва осветление, но следващата година ще се появи електричеството и ще хвърли светлина върху този народ, притежаващ истински качества, тъй като е пестелив, трезвен и вярващ. 

Едно посещение привлича пътника, пребиваващ в София - посещение на гробищата. Софийските гробища! Какви трагични представи предизвикват те. Какво място заемат те в българската история, цялата изпълнена с политически убийства, екзекуции и отмъщения. Паница, Стамболов... Европа познава българското княжество най-вече чрез неговите мъртъвци. 

Гробищата на столицата на Княз Фердинанд не приличат на това, което ние познаваме, и вероятно още дълги години, без съмнение, ще запазят своите особености. Оградни стени няма. Голямо поле на 20 минути с кола от града. Преди да стигнем до там, прекосяваме едно циганско село. В това обширно поле на мъртвите почти всички гробове, с малки изключения, представляват купчина земя, покрита с изсъхнала трева, над която се въздига черен дървен кръст, пред който понякога има малко дървено сандъче или глинена купа, където живите полагат храна за мъртвите, както показва една от рисунките на Illustration. Тези, които ги споменават, от време на време носят на милите си мъртъвци парче хляб и вода. 

Храна за мъртвите 

Понякога липсва едното рамо на кръста или основната част се накланя на една или друга страна. Когато падне нощта, те приличат на група живи сенки. 

На входа на гробището, близо до черквичката, настрани от всички други, се намира гробът на Стамболов, окопан дълбоко и доскоро пазен от военни от страх да не бъде осквернен. 

Гробът на Стамболов

Затрупан e с венци от изкуствени цветя. Вместо паметник - само един кръст и един огромен фенер. До гроба дървена селска пейка, където идва да сяда вдовицата. В стъкленица, пълна със спирт, тя пази, посечени и отрязани, двете ръце на мъртвия, за да ги завещае на синовете си, като възпитава в тях чувство на омраза и отмъщение. 

От ляво на входа е гробът на авантюриста Паница, разстрелян по заповед на Стамболов, за когото никой освен македонците не си спомня със симпатии. На оградата от ковано желязо виси негова фотография в рамка. 

Гробът на Паница

На другия край на гробищата са погребани останките на тъй наречените “четирима мъченици”, на обесените: Миларов, Попов, Георгиев, Карагюлев - поет, двама военни и един гражданин, екзекутирани за това, че са съзаклятничили против правителството в полза на Русия. Гробовете им са оградени с обикновени дървени тараби, боядисани в черно за първите двама и в бяло за другите. 

Гробовете на четиримата конспиратори

И всички - диктатор и обесени, разстреляни или палачи, авантюристи и патриоти - само бъдещите поколения ще могат да ги определят - спят тук , почти един до друг, вечния си сън. Тук, на мястото за вечен покой, където не винаги омразата изчезва. 

Завръщайки се от нашето поклонение в гробищата, срещаме полицейския пристав на София, следван неизбежно от двама полицаи. И тримата са на коне и облечени в еднакви униформи, подобни на тези на руската армия. Приставът, облечен целия в бяло и с калпак от бял астраган, е любезен чиновник, който сам назначава подчинените си, тъй като, въпреки големите усилия, българската полиция все още е в начален етап на организация. 

Още с пристигането си в София се бях снабдил със специално разрешение на полицията. Марки, подписи, печати, нищо не липсваше. Показвайки този документ, би трябвало да минавам навсякъде. 

Много пъти пробвах да го използвам, но беше напразно. Наложи се да използвам едно друго средство, което не ви препоръчвам да използвате във Франция. Блъсках енергично полицая, викайки на френски две три думи, които той естествено не разбираше; но веднага ме помисли за някаква важна личност, която трябва да охранява. Не само ме пропусна, но и защити от нахалниците. 

Впрочем така е с паспортите във всички страни на Ориента, 

Ако представите редовен документ, формалностите нямат край. Дайте бакшиш или говорете малко по-високо, и всички трудности моментално изчезват. 

Полицейският пристав на София

Трябва да дам и някои подробности за селянина и българските нрави. Но мястото е ограничено. Трябва да кажа, че българката минава за вярна, че месец март е с някои особености. Той замества месец май при другите европейски страни. Това е месецът на любовта. През март съпругата си почива от тежкия труд през цялата година. Сутрин мързелува, а вечер кокетничи. 

През този месец българската жена упражнява известен авторитет пред мъжа си. Един месец от дванадесетте, не може да бъде упреквана. Това не би се харесало много на парижанките. 


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...