31.10.2012 г.

Писма от София, част последна


През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част първа, част втора, част трета). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.

Малко отстрани до пазаря, в ломска улица, със скромна външност, е разположена фабриката за шоколад, бисквити и бомбони на г. Пеев. Приятеля ме заведе в това заведение с видимо желание да ми се похвали с един нов напредък на културата. Право да си кажа, аз никога не бях имал случай в Франция да видя как се фабрикува шоколад, който обичам не по-малко от децата. Една приятна миризма, напомняща печена царевица и топъл меланж с какао, ме лъхна щом влязохме във фабриката. Няколко мелници, с чисто изгладени каменни колела бавно размесваха млякото, други размиваха тесто от какао, а след тях трети размесваха вече подсладеното мляко с шоколада. Като гледах тоя чист, топъл шоколад, тъй много ми се прияде, че ми се искаше да си близна от него с пръст. Притежателят на фабриката отгатна това ми желание и като загреба с една лъжица от колелото подаде ми да си хапна. Какво удоволствие изпитах! За минута си помислих, колко бих бил щастлив, ако да бях работник на шоколад. Друг път ще ти опиша впечатленията си от фабрикуваните тук топли и вкусни бисквити, от които хруснах няколко, току-що извадени от фурната.

Шоколадът, обвит в луксозни пакети с красиви надписи Milk chocolat — Млечен шоколад, без да носи фирмата на заведението. На въпроса ми защо не се вижда името на фабриката му, г-н Пеев ни отговори с един меланхоличен тон:
— А! вий не знаете г-не, че нашата публика не би купувала от моя шоколад, ако знаеше, че той се фабрикува тук!
— Възможна ли е тая дивотия? извиках с учудване.
— Възможна е — възрази той. Нещо повече: преди няколко време, в едно семейство ни раздадоха от моя шоколад, и един от гостите не можеше да го нахвали, като го считаше за истинско швейцарско произведение. Когато, обаче, му благодарих за комплимента и се похвалих, че това е моя фабрикация, той направи една кисела мина, и като отхапа още един къс, за да направи по-строг анализ с устата си, прибави: познава се, че това е местна фабрикация".

При тая логика, ний се спогледахме, а приятеля ми прибави:
— Нека, прочее, не ти е чудно защо иконите в новата църква, (която ще посетим) се рисуват от руски иконописци, а не от наши артисти, защо цървули, шинели и чизми за войската се поръчват в странство, вместо да се изработват в местните заведения; защо внасяме въглища от турско, халва от Одеса, тухли от Сърбия, бира от Мюнхен, сливовица от Румъния...


***
Ей-сега получих известие от пощата, в което беше отбелязано: "г-н Шардонов се поканва да освободи колета си, защото 6 дневния срок изтече и ще бъде повърнат обратно".

Отидохме бързо-бързо в телеграфопощенската станция, дето ми се случи едно малко нещастие. Горните части на вратите между разните коридори са снабдени с мътни непрозрачни стъкла, вместо с прозрачни — както се прави навсякъде — да може да се вижда когато иде някой да те блъсне от противната страна. Лесно е да разбереш как ми навехнаха пръстите на ръката, когато не виждайки дали иде някой насреща ми, бях грубо блъснат тъкмо когато посегнах да отворя. Благодарен съм, че се избавих само с това.

Митницата е близо до пощата. Службата е тъй разпределена, че е лесно да посетиш няколко бюра (offices) на горния и долния етажи, в които всеки чиновник отделно изпълнява формалности по обезмитяването. В стаята на служителя, на видно място е поставен надпис с красиви букви, който накратко гласи: "Снемайте шапките си"!

— Ето един чиновник, който строго бди за авторитета си, — казах (1) и като си освободих ръцете от бастуна, от декларацията, цигарата и портмонето, хванах шапката си под мишницата си, като послушен ученик пред учителя.
— Виж, тук се иска обратното на онова, което се предписва в Синагогата — каза приятеля?
— Нима?
— Съвършено вярно — възрази приятеля. Щом влязохме гологлави в Синагогата, един г-н се доближи до нас и си потупа връхът на главата с ръка, като обясни, че шапките трябва да стоят на главата ни. Ний веднага се подчинихме на заповедта му. Ний никак не се докачихме от това ни невежество, като си припомних, че когато се освещаваше Синагогата и министрите стояха като провинциалисти, с шапки в ръка и дълго време щяха да бъдат за присмех на набожните евреи, ако Царя на българите не дойде да ги избави от това трудно положение, като им направи няколко пъти знак с ръка — да си нахлюпат шапките.

Синагогата в София

***
Колкото повече стоя в тая юнашка земя, толкова повече се засилва юнашка кръв в жилите ми. Военната музика засвири един стегнат марш, а след нея стройно и бързо стъпваха няколко роти юнакини и юнаци, готвещи се да заминат за Прага. Така се наричат тук членовете на гимнастическите дружества.


Ний изприпкахме да ги гледаме. Юнакините обръщаха вниманието със своето леко и хармонично стъпване, а юнаците, с изпъчени гърди, и тактично  движение на мускулести ръце, будеха разпалени чувства у публиката. До нас стоеше един юнак, не по-стар от 87 години. На въпроса ми дали ще отиде и той в Прага, лицето на «шипченския герой» пламна, очите му светнаха и като въздъхна два пъти, каза:
— Не би било зле да види човек чехкини — юнакини, ала Tempo passato.
— Или по-добре: ако младост знаеше, ако старост можеше — прибави другаря ми.
— Така, така — възрази почетният старец и като поглади бялата си брада, отдалечи се с големи крачки и отиде да гледа стройно ли ходят юнаци и юнакини.

1) Надписа, за който говори г. Шардон е откачен вече.


Бележка - За съжаление, с избухването на Балканската война прекъсва и публикуването на писмата на г-н Шардон. Горният текст е последният, поместен в списание "Светлина".


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...