17.12.2012 г.

Зимна разходка, част първа


Спомени на един малчуган от Стара София

Крикор Асланян

Три дни снегът валеше на едри парцали. Спускаше се бавно и тържествено и покриваше града с приказна белота. На покривите имаше дебело снежно покривало, а комините бяха надянали половин метрови бели калпаци, от които се виеше пушека на пернишките печки. Въздуха беше чист, небето сиво, сякаш слънчо никога вече нямаше да се появи, за да развесели зимния пейзаж. 

По улиците, затрупани от снега, препускаха файтони-шейни, а от гърбовете на кончетата се дигаше пара като от локомотив. Файтонджии, облечени в дебели тулупи, с овчи калпаци на главите, размахваха камшиците, за да подканят “дорчовците” да бързат, че мющерията бързаше за гарата. Човекът ще изпусне трена за Филибето. Трябва да се бърза. И отново “Дий, Дорчо, дий” и камшикът плющи във въздуха. Не може да се удрят животинчетата, па нали и те душа носят. И бързаха конете, звънчетата пееха като славейчета, а по зачервените бузи на файтонджията се спускаха сълзи от студа и зимата. Спираха при мустаците му и се превръщаха в скреж. 

От двете страни на булеварда бяха натрупани преспи от сняг и чакаха да дойдат талиги и каруци, на шейни или на колела, да ги вдигнат и извозят към реката. Файтона бързаше покрай дърветата, окичени с ледени висулки и снежни къдели. 

Мама ме облече с топли дрехи - голф, а под него дълги рипсени чорапи бежов цвят, захванати с жартиери, а на главата ми имаше качулка като на арменския владика, вързана около тънкото ми вратле. Дядо все ме закачаше, че шията ми била тънка като дръжка на череша, защото много ги обичах. Обух дебели вълнени чорапи и новите шушони и бях готов за разходка. Майка ми беше много елегантна в палтото си от хубав вълнен плат и яка от сив астраган. Както обикновено, през зимата обуваше високи ботуши, подплатени с топла подплата от ваталин. Тези ботуши се обуваха с елегантна лека обувка с висок ток. От вътрешната страна на ботушите имаше дълъг цип, който позволяваше лесно и бързо да се обуват и събуват. При по-малка снежна покривка вместо ботуши жените обуваха шушони. Зимно време мъжете също носеха шушони или галоши. Първите бяха по-високи, а галошите достигаха само до горния край на “половинки” обувки. Така се наричаха тогава обикновените обувки, докато ботите се наричаха “цели”. И шушоните и галошите се обуваха върху обикновени обувки “половинки”. По този начин, когато ходеха на гости, на театър или концерт, събуваха шушоните, галошите или гумените ботуши, оставяха на гардероба и влизаха в залата елегантни, вместо да джапат по чорапи по килима или паркета на приятелите си. 


Така облечени и обути топличко, тръгнахме към магазините по улица “Пиротска”. Трябваше да купим подаръци за моите братовчеди, за баба и дядо, за вуйчо и вуйна и за другите ни близки роднини. Макар и с малки подаръци, трябваше да зарадваме всички по случай Нова година. Естествено най-много щяха да се зарадват децата и затова техните подаръци избирахме най-грижливо, знаейки кой на какво ще се зарадва. 

По улица “Цар Симеон” беше оживено. Макар че не беше нито вторник, нито петък, на пазара имаше много сергии и каруци, пълни със стоки. Още щом доближихме ъгъла, усетихме вкусният мирис на печени кестени. На малък ламаринен мангал с решетест капак се печаха десетки леко цепнати кестени. Продавачът, омотан с вълнен шал, с дебел пуловер под изтърканото палто, ги обръщаше с машата и непрекъснато викаше “Топли кестени от Берковица, моля, хайде на печените кестени. Цяла торба само за 10 лева”. Мама ми купи малка кесийка и премръзналите ми ръце моментално се съгряха от топлината на ароматичните кестени, които се топяха в устата ми. 

Около бъчвите с руйно вино се трупаха мъже и жени, за да опитат вкуса на карабунарското, на “заешката кръв”, на станимашката малага и новоселската гъмза. Но най-тънко беше виното от пазарджишки памид, та го продаваха и най-евтино. Ракии в черничеви бурета, туршии в качета, пуйки и кокошки, всичко имаше на пазара. Едър шоп от Петърч предлагаше на мющериите да опитат “армеевата чорба” и кехлибарено кисело зеле, плачещо за малко прасенце сукалче или за постни сърми за трапезата на Бъдни вечер. 

Сушени плодове за “ошав”, леко стафидясало грозде, специално запазено за Новогодишната вечеря, представяха цялото богатство на българската земя. Ама най-много ми се дояде от динята и двата пъпеша, изложени на сергията до замръзналата от студа чешма на ъгъла. Ябълки, круши и портокали съседстваха с мандарини и банани, дошли от далечни топли страни. Голяма загадка за мен бяха тъмните рошкови, които никога не бях опитвал. 

Хората пазаруваха, пълнеха торбите и изпразваха кесиите. Ама нали идваха празници, всеки според възможностите си щеше да нареди на масата вкусотии, които хапваха само по Коледа и Нова година. 

На няколко места продаваха ябълки, жълти и червени, зелени и пъстри, кисели и сладки, но всички с неповторим вкус и аромат. Имаше няколко чисто български сорта - “златна пармена”, “белфльор” и други, които са изчезнали безвъзвратно. На 2-3 места продаваха елхи, които пръскаха своя боров парфюм, залял през последните дни цяла София. На пазара беше много оживено и забавно. Аз много обичах да ходя там и след няколко години там започнах първата си търговия със стари обувки. Тя не продължи дълго, защото татко наложи “ембарго”. По погрешка бях продал и едни нови негови обувки. И сега ходя там, но вече не е същото. Няма ги шопите с дебелите кожуси и рунтавите калпаци, няма го салепчията, нито пък продавача на печени кестени. Никой вече не продава печена тиква кестенка, викайки “медаро, медаро”. Но за сметка на това дебели мургави “софиянки” тихо шепнат “цигари, цигари”. 

Когато покрай нас мина салепчията, силна миризма на канела достигна до ноздрите ми. По улица "Екзарх Йосиф" дюкянджии или чираци чистеха с лопати снега пред магазините. 

В кафенето на ъгъла мъже седяха около масите, пиейки шербетлия кафе, а голямото тенекиено кюмбе буботеше като локомотив и топлеше клиентите. Един четеше вестник, други играеха табла или домино, трети “бистреха” политика и качваха и сваляха поредното правителство. Когато стигнахме на "Пиротска", пред някои магазини имаше сложени мангали на дървени въглища. Те излъчваха топлина и хората се спираха за малко, за да съгреят ръцете си и пак да продължат пътя си към Мария Луиза. Мъже, жени, деца, млади и стари, обикаляха магазините, гледаха, пазаряха се, купуваха и с множество пакети в ръка се запътваха към дома или до следващата цел на разходката. Елегантни жени с “лисичи опашки”, мъже с балтони от “флаконе” или “палмерстон”, с бомбета на глава се движеха по тази стара търговска улица. Едни забързани и делови, други бавно като за разходка. Последните зяпаха по витрините, специално украсени с борови клонки и с разноцветни лъскави топки. 

Тук на номер 10 беше и магазин “Златен лъв”, магазинът на баща ми и братята му. На касата седеше дядо ми, а продавачката в момента помагаше на една дебела жена да пробва нови обувки с висок ток “Луикенз”. Влязохме вътре и аз изтичах към дядо, когото много обичах. Той ме прегърна, отвори чекмеджето и ми даде едно ментово бонбонче. Знаеше, че те са ми любимите. 

Постояхме малко и си тръгнахме. От магазин в магазин, гледахме, избирахме и накупихме сума неща. Когато пакетите станаха много, ги занесохме в магазина и ги оставихме при дядо. На обяд, като си дойдеше, щеше да ги донесе, а ние продължихме нашата зимна разходка към “Мария Луиза” и площад “Света Неделя”. 

На тази централна улица тротоарите бяха изчистени от снега още рано сутринта и по тях бяха подредени десетки сергии, отрупани с играчки за елхи, свещички и бенгалски огън, разноцветни гирлянди и стъклени ледени висулки. Колко красиви и нежни бяха многоцветните топки за украса, ами камбанките и “дядомразовците” с бели калпаци, птици и звезди, красиви върхове за елхи и дървени кръстачки, всичко имаше по тези сергии. Продаваха и играчки за деца - домино и “Не се сърди човече”, дървени камиончета и немски самолетчета, които вървяха и правеха “лупинги”, движени от пружината, която трябваше да се навие. Продавачите, дебело облечени, с шапки и шалове, протриваха ръце или ги грееха на малък мангал и хвалеха шумно стоката си. Когато някой клиент му правеше “сефтето”, той взимаше парите, потъркваше ги на брадата си и ги слагаше в дълбоките джобове на многогодишното си изтъркано палто. 

Тук от сергиите купихме свещички и бенгалски огън, няколко топки, за да обогатим украсата на елхата, която татко щеше да купи от пазара, и влязохме в магазина на Караманлис. Това беше царството на рибите, раците, скаридите и хайверите. Мама купи тарама хайвер, който щеше да разбие сама, а дядо пък беше ненадминат майстор на лакердата - солен турук, който тогава изобилстваше в нашето Черно море. 

“Мария Луиза” беше най-оживена през този период на годината. Освен безбройните малки и големи магазини, сега от двете страни на улицата имаше върволица от сергии, които на 8 януари щяха да изчезнат безследно до следващия декември. 

Дебелият сняг затрудняваше движението на трамваите и те вървяха бавно, претъпкани със столичани, излезли на пазар, както и с гости от провинцията, дошли да се възползват от богатството на асортимента в Столичните магазини и пазари. На обяд се прибрахме в къщи. След малко цялото семейство се събра в кухнята за обяд. Тук живеехме задружно две семейства. Мама, татко и аз, а вуйчо, съпругата му, баба и дядо образуваха другото. В действителност бяхме едно семейство, но по административен признак ни деляха на две. Когато през войната ни даваха с купони и бележки храна, дърва и въглища, това се оказа изгодно. Кухнята ни беше доста голяма, имаше чешма с голямо корито от мозайка, бюфет за чинии, чаши и други домакински съдове и прибори. Имаше готварска печка с фурна, в която вуйна печеше незабравими бюреци и баници, а баба сутрин ми пържеше хрупкави банички със сирене. Тази печка гореше почти цял ден и освен за готвене служеше и за отопление. С дърва и въглища татко ни снабдяваше още в края на лятото или в началото на есента. Те се съхраняваха в бараката на двора, и от там с кофи ги носеха вкъщи. На обяд дядо винаги изпиваше 50 гр. мастика. Другите мъже не пиеха в работните дни. Само аз си позволявах да топна пръстче в дядовата мастика и с кеф да си го ближа. Обожавах аромата на анасона и всички предсказваха, че ще стана “пияница”. Но не познаха. И аз като дядо не пия повече от 50 грама и то 2 пъти в месеца. 

Втора част


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...