Крикор Асланян
В моето детство Новата година настъпваше цяла седмица преди Коледа. БПЦ честваше Коледа на 7 януари, а на 6 вечерта беше Бъдни вечер. След това БПЦ прие друг календар и Коледа се премести на 25 декември и се чества заедно с католиците. За нас, арменците, такава промяна няма. Ние винаги сме празнували Коледа на 6 януари и продължаваме да спазваме тази 17-вековна традиция.
Затова ми е трудно да си спомня човека с бялата брада, който ми носеше подаръците, дали беше Дядо Коледа или Дядо Мраз. “Гахант баба” е Дядо Мраз и аз него си го чаках с нетърпение. А по-късно, когато се роди братчето ми, дълги години аз изпълнявах тази роля. И до сега, като се събираме приятели на Нова година, пак раздавам подаръците на малки и големи.
След 1944 година, с решение на новите управници, длъжността на Дядо Коледа беше съкратена и името му анатемосано. Появи се отново след цели 45 години, когато тези, които го бяха анатемосали, започнаха да коленичат в църквата със свещ в ръка. Но това е друга тема и моята цел не е политико-сатиричен обзор на българската действителност през втората половина на XX-тия век.
За нас, децата, никак не беше важно как се казва старецът с торбата с подаръците. С нетърпение очаквахме да дойде и да ни ги раздаде. Бяхме като днешните политици - не е важно от коя партия си, важно е да си в Парламента и да има “гювеч”, т.е. и ние бяхме “гюведжарчета”, само че в добрия смисъл на думата. Дали в къщи, дали в детската градина или училище, ние с нетърпение очаквахме да се появи Дядо Мраз и да започне да вади подаръците от голямата червена торба. Обърнете внимание, че и той самият беше облечен в червено и обут в червени ботуши. Такива Дядо Мразовци имаше и по предприятията, където работеха нашите родители. Профкомитетът се грижеше децата на “работническата класа” да получат подаръци на Нова година. И всички на една и съща стойност, което страшно усложняваше покупката им.
Когато бях дете, намирах подаръците си под елхата, която всяка година украсявах с помощта на мама. Татко я купуваше, слагаше кръстачката и след това не се занимаваше с нея. Сега пак си я украсявам и то без чужда помощ. Имам я от 14 години, малка пластмасова и сглобяема. Жена ми е много доволна, че няма да мете хиляди борови иглички по пода. Нови технологии, нови традиции. Като дете се радвах много на елхата, в цялата къща миришеше на бор и имах чувството, че се разхождам из борова гора. Сега пък имам друго, по-модерно чувство - разхождам се из “силиконовата долина”.
Коледно тържество, 20-те години
Още доста преди Нова година на пазара се появяваха суровачки и дрянови пръчки. Последните бяха за тези, които искат да имат суровачка “направи си сам”. Според традицията суровачките биваха два типа - едни прави като пръчки, а другите имаха в горната част кръгъл обръч, та суровачката имаше формата на буквата “Ф”. Украсена с нарязана хартия, лъскава или матова, гладка или крепонирана, суровачката трябваше да е шарена и гиздава. И, естествено, гъвкава, за да не се счупи на гърба на някой, когото суровакаме. Но за да си суровакар не беше достатъчно само да имаш суровачка. Трябваше и да знаеш стихчета, които да рецитираш, суровакайки. С малки варианти тези стихчета много си приличаха и ние децата ги знаехме наизуст.
“Сурва, сурва, година
Здраве, щастие до амина,
Червена ябълка в градина и т.н.”
И чакахме суроваканият да се бръкне и да даде паричка. Е, случваше се някой много близък да се отпусне и да даде и книжна пара. След като взимахме подареното, задължително целувахме ръка на дарителя. Най-хубавото на Новогодишната вечер беше, когато в полунощ “старата” година си отиваше, а на трона на времето сядаше Новата. Тогава се гърмеше навън, а вътре гърмяха бутилки шампанско, всички се целуваха и поздравляваха, а аз чаках поне малко да се поуспокоят, грабвах сурвачката и карах подред - мама, татко, баба, дядо, чичовци и вуйчовци, лели и вуйни, всеки си обръщаше гърба, за да получи пожеланията ми и да се бръкне за някой и друг лев.
На сутринта малки групички суровакари, двама-трима, обикновено деца, ни будеха рано-рано, за да ни суровакат и получат я пари, я нещо за хапване, останало от новогодишната трапеза. Слагаха полученото в дълбока торба и отиваха да звънят на следващата къща.
Традицията на Бъдни вечер е известна на всички и няма да я описвам. Но на следващия ден, Коледа, тръгваха от къща на къща “Коледарите”. Обикновено това бяха млади мъже от село, облечени с ямурлуци и с криваци в ръка, които пееха коледни песни и честитяха на хората Рождество Христово. Понякога в групата от 5-6 човека имаше и някое дете. Хората им се радваха и не пропускаха да ги нагостят или дадат малко пари, баница, питка или сушени плодове - “ошав”.
Коледари в Софийско, 20-те години
Всичко това създаваше у хората приповдигнато празнично настроение и за няколко дни всички забравяха ежедневните проблеми. В такива дни хората бяха по-добри, по-толерантни, даже бих казал по-благородни и “прощаващи”. Естествено, когато празниците отшумяваха и “трудното ежедневие” отново излизаше на сцената, мнозина надяваха “вълчите” си кожи и забравяха християнските добродетели - до следващите празници.