12.08.2010 г.

Кината вчера


Нашият приятел Крикор Асланян днес отново ще ви зарадва с един от интересните си текстове. Този път спомените му са посветени на столичните киносалони и онези филми, които старите софиянци никога няма да забравят.


Kиното е било винаги любимо забавление на старите софиянци. Полутъмната зала на киното привличаше и млади, и стари, а децата по цели седмици мечтаеха да ги заведат на детско киноутро или на филм, подходящ за деца.

За периода между двете световни войни ви препоръчвам горещо да прочетете прекрасната книга на Драган Тенев „Тристахилядна София...”. А аз ще се спра на периода 1940-1960 год.

Моите родители имаха подчертани интереси както към операта, театъра, оперетата, така и към киното. Не пропускаха хубавите филми и, ако са подходящи за деца, водеха и мен. Живеехме близо до Женския пазар и затова ходеха в кината в центъра - "Македония", "Модерен театър", "Глория палас", "Капитол", "Европа палас".

Един от първите филми, които съм гледал, е „Децата ни гледат” в "Модерен театър". Мелодраматична любовна история, в която децата /братче и сестриче/ изиграваха важна роля, за да върнат баща си към семейното огнище. Имаше пикантна сцена /бащата и любовницата се прегръщаха и целуваха страстно/ в кабината за преобличане на плажа. Нашите бяха силно притеснени, че синът им гледа такива неморални сцени, но го преглътнаха. Но когато през 1945 или 1946 год. пуснаха мюзикъла „Красавиците от Зигфилд”, той беше забранен за деца под 16 години. Филмът имаше огромен успех и се задържа на екрана на кино „Рекс” месеци наред. Аз имах възможността да го гледам едва 60 години по-късно. Беше абсолютно целомъдрен мюзикъл.

Едни от първите филми, за които си спомням, са „Индийската гробница” и „Клетниците” с Хари Бор. Силно впечатление ми направи английският филм по романа на Чарлс Дикенс „Голямите надежди”, подробности от който си спомням до ден днешен. Даваха го в кино „Модерен театър”.

В края на 40-те или началото на 50-те години по екраните се появи екранизацията на оперетата на Йохан Щраус „Прилепът” - австрийски музикален филм. Гледал съм го най-малко 15 пъти. Бях научил наизуст и либретото, и музиката, даже много от репликите на героите. Когато на маскен бала у граф Орловски се срещаха всички герои на филма, тръпнех за последствията от тази среща, макар че отлично знаех точно какво ще се случи.

Тук можете да чуете арията на Адела:


Другият филм, който подлуди софиянци, беше аржентински с прочутата Лолита Торес. Също музикален филм с прекрасна музика и песни, които бъркаха в душите на романтичните столичани. Гледал съм го 8-9 пъти. Оригинално изпълнение на Лолита Торес от филма можете да чуете тук:


Това е сцена от филма и песента "Коимбра дивина":


Ще се върна няколко години назад, за да спомена филмите за Крачун и Малчо. Последният, който гледах, беше „Крачун и Малчо ловци на духове”. Гледах го в кино „Уфа” и това беше една от последните прожекции в това кино. Скоро след това го закриха, за да се превърне в „Културен дом на строителните работници” или „дюлгерското”, както го наричаха софиянци.

Смехът на старософиянци беше свързан и с филмите на Лаурел и Харди. Незабравими филми, незабравими преживявания, актьори с ненадминат талант, умрели в нищета.


Приятели завинаги.


Трогателно, догледайте до края.

Те разсмиваха с тъга в очите и бъркаха в душите ни нежно. Има ли нужда да споменавам Чарли Чаплин с неговата „Треска за злато” и „Модерни времена”?

Прожектирането на съветски филми преди 9 септември 1944 год. беше рядкост. За сметка на това след тази дата те преобладаваха в програмите на столичните кинотеатри. Един от най-старите съветски филми, прожектиран у нас, беше филмът „Цирк” с прочутата красавица и талантлива актриса Любов Орлова. Филмът е производство 1936 год. и е против расизма и за хуманността на съветското общество. Гонена от расистите в САЩ и изнудвана от партньора си /американец/ в цирка заради детето, което има от чернокож, главната героиня на филма намира съчувствие и нова Родина в Съветския Съюз и естествено и нов партньор - красив и благороден съветски човек.


Но в съветското общество всичко завършва супер добре. Ето как:


Филмът „Веселите момчета” е един музикален шедьовър на световното кино. И отново очарователната Любов Орлова в главната роля.


Музикалната комедия „Пролет” се появи по екраните през 1948 год. Главната роля отново е поверена на Любов Орлова, която в този филм изпълнява 2 роли - 2 сестри близначки, едната сух научен работник, а другата палава красавица, родена за любов. Главната мъжка роля бе поверена на актьора със сто лица Николай Черкасов, пресъздал невроятни и незабравими образи на екрана.


"Волга, Волга" - производство 1938 г. - е друга музикална комедия, която съм гледал многократно с приятели.


В края на 40-те или началото на 50-те години по екраните на софийските кина гледахме забележителни филми като „От човека за хората” - филм за създаването на Червения кръст, „Доктор Заменхоф” - посветен на откривателя на микроба причинител на родилната треска. За децата и юношите беше празник, когато се появи филмът „Децата на капитан Грант” по романа на Жюл Верн. Беше съветска продукция с участието на гениалния актьор на съветското кино Николай Черкасов.


Той създаде незабравимите образи на Дон Кихот, на Александър Невски, на академик Дронов във филма „Всичко остава на хората”, на Иван Грозний, Мусорский, Петър Велики и много други. Било е изключителен шанс за моето поколение да види такъв актьор в такива забележителни роли. Може ли някой от моето поколение да забрави комедиите с ненадминатия унгарски комик Калман Латабар „Отмъщението на копчето”, „Петък 13-то число”. Филмите от ЧССР „Търси се квартира” и „Съкровището”. Съветските филми „Смели хора”, „Кубански казаци”, „Дни и нощи”, „Глинка”, „Анна на шия”. Френските „Певецът от Мексико” с Луис Мариано и Бурвил, „Враг номер едно” и "Али баба и 40-те разбойници” с неповторимия Фернандел, или блестящата музикална комедия "Симфония в злато”, и т.н., и т.н.

Сталин беше погребан и култът развенчан. Затоплянето между Изтока и Запада започваше да се чувства и в киносалоните. Първата лястовица беше „Седмицата на френското кино” от 8 до 14 април 1957 година. В София настана суматоха. Как да се снабдим с билети за всички филми? Това беше страшният проблем. Билетите струваха смешни пари - 1,60, 2,00, 2,40 и 3,20 лв. В „Заводпроект”, където работех тогава, бързо решихме въпроса. Свързах се с кината и откупих по една цяла прожекция за всички филми. За улеснение на касиерките купихме билетите без места по съответната цена. Дадоха ни и скици на киносалоните и бюрото ми се превърна в билетна каса. Но така или иначе нашият проектантски институт всеки ден беше на кино и гледа около десетина филма:

8 април –„Татко, мама, слугинята и аз” с Никол Курсел и Морис Роне в кино Македония; 9 април – „Овена с 5 крака” с Фернандел в кино „Отдих и култура"; 10 април –„Жервез” по романа на Емил Зола, с Мария Шел в кино „Отдих и култура” и т.н., и т.н. Гледахме още филмите „ Вещицата” с Марина Влади, „Светът на мълчанието” на Жак Ив Кусто, „Салемските вещици” и други.

Незабравими ще останат за софиянци срещите им с френските филми „Червено и черно” и „Пармският манастир” с Жерар Филип и Даниел Дарийо, Жан Маре и неговият Граф Монте Кристо, „Тримата мускетари” с Бурвил в ролята на находчивия слуга на Д'Артанян -Планше. Може ли да се забрави филм като „Възнаграждение за страха” с Ив Монтан и не по-малко прочутия Шарл Ванел, „Михаил Строгов” с Курт Юргенс, „Бленуващи устни” с Мария Шел и стотици други човешки филми, без излишни кръвополития, жестокости и агресивност като днешните.

През 1956 год. новост за софиянци беше появата на индийските филми на Радж Капур - „Бродяга” и „Господин 420”. Всички циганчета пееха песента на бродягата и тракаха в такт по ваксаджийските сандъчета с четките за лъскане на обувки.

Преди да приключим тази разходка по софийските кина, трябва обезателно да кажем няколко топли думи и за кино "Култура". То беше нормално кино, но в един момент стана кино за научно-популярни, документални и мултипликационни филми. Имаше особен статут, билетите бяха по-евтини и нямаше точен час на прожекцията, беше нонстоп, както бихме казали сега. Това беше голямо предимство за нас, подрастващото поколение, което бе започнало да води гаджето на кино, та възползвайки се от тъмнината и уюта на киносалона, да хване с необикновен трепет ръката на любимото момиче. Там за пръв път видяхме „Ну погоди”.

В началото на 50-те години София имаше около 34 кина, централни и квартални, луксозни и по-скромни. Премиерните филми първо се показваха по централните кинотеатри, а след това вече като повторение по отдалечените, квартални кина. По такъв начин се даваше възможност на софиянци, пропуснали да видят някой филм, да го гледат в следващите седмици.

Днес от всички тези 34 кина има само едно действащо - кино „Влайкова”. Останалите са в руини или са затворени, или в най-добрия случай са превърнати в базари и магазини.

Най-луксозните кина бяха "Роял", "Европа Палас", "Рекс" и естествено "Балкан", но съвсем скоро след 1944 год. "Балкан" бе трансформиран в "Театър на младежта", а "Роял" в "Театър на Народната армия", но преди това за кратко се казваше кино „Република”. „Модерен театър”, „Г. Димитров”, „Славейков” и „Култура” също бяха кина с комфортни кресла, имаха ложи и балкони. Когато кината бяха национализирани и станаха държавни, години наред цените във всички кина бяха еднакви и много ниски. Всички кина имаха разпоредителки, които насочваха зрителите към местата им, а за да се ориентират в тъмното бяха въоръжени с джобни фенерчета.

Тогава нямаше телевизия, нямаше компютри и интернет и софиянци ходеха на кино и театър, общуваха по-често помежду си, по-често се срещаха с приятели и това предуславяше по-топли взаимоотношения в софийското общество. Всичко това е вече история без продължение.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...