Блог Стара София: 50 години от Универсиадата в София

Крикор Алсанян

На 26 август 2011 година се навършват точно 50 години от деня, когато в София тържествено прозвучаха фанфарите и лумна свещеният олимпийски огън на Вторите международни студентски спортни игри - УНИВЕРСИАДА 1961!

На 26 август 1961 година запаленият на Националния стадион „Васил Левски” огън озари не само августовското небе над Витоша, но грейна и в сърцата на всички студенти и студентки на планетата. На този ден бе даден стартът на благородната спортна надпревара, в която участваха 1270 студенти-спортисти от 32 държави.

Ето и моите спомени за онези далечни горещи летни дни, изпълнени със спортни битки по стадиони, кортове и зали. Дни, озарени от ентусиазма и спортните успехи на младостта, дошла от всички краища на света, за да завладее за няколко дни красивата ни Столица. Това са дни, които ние съвремениците помним и няма да забравим до края на живота си. С моя скромен разказ бих искал да ви направя съпричастни на този неповторим международен спортен форум, завършил с голeми успехи за българските студенти-спортисти.

София започна да се готви за това голямо спортно събитие веднага след Първата универсиада в Торино, Италия, през 1959 г.

Организационият комитет по подготовката и провеждането на „Универсиада 1961” беше под председателството на тогавашния министър на просветата, др. Ганчо Ганчев. Запомнил съм го с това, че всеки ден можехте да го срещнете да снове пеша между сградата на Министерството и Министерския съвет. Нито бодигардове, нито коли. Не мога да кажа дали е бил способен министър или не, но беше народен човек.

Естествено, оперативната работа беше възложена на БСФС и ЦК на Комсомола. Филологическият факултет на Софийския държавен университет трябваше да осигури водачи и преводачи на всички чуждестрани делегации. Така попаднах в центъра на събитията на това най-голямо по мащабите си международно спортно мероприятие, провеждано дотогава в България. Бях студент втори курс, специалност френска филология. От всички катедри на доброволни начала и според езиковата квалификация бяха подбрани около осемдесет човека. Това стана в началото на 1961 г. През месец февруари, по време на зимната ваканция на студентите, в град Банкя беше проведен едноседмичен семинар с бъдещите преводачи. Настаниха ни в студентското общежитие зад гарата. Имахме занимания сутрин и следобяд. Специалисти изнасяха лекции по история на България и на София. Запознаваха ни с забележителностите на града и околностите. Спортни деятели ни изнасяха лекции за развитието на спорта в нашата страна и ни запознаваха със специфичната терминология при отделните спортове, както и с арбитражните казуси. Бяха ни раздадени циклостилни копия на полиглотски речници за спортната терминология. След вечеря оставахме в столовата на приказки. Една вечер Сашо Маринов от английска филология, Сашо Владков от немска и аз, започнахме да разказваме вицове. Така се получи, че захващахме дадена тема и докато не се изчерпат всички анекдоти по темата не минавахме на друга. Така, една след друга, беше направен преглед на вицовете по теми «малкият Иванчо», «пияници», «пелтеци», «Киркор и Гарабед», за «Моше и Ребека», смесено армено-еврейски, «луди и лудници», «Бай Ганю и инженер Ганев» и т.н и т.н. Заедно с вицовете, неусетно се изнизаха и часовете. Оказа се, че в продължение на няколко часа сме разказвали стотици вицове без да повторим нито един. Всеки един от нас разказваше само един и след него другият, след това третият и така до полунощ или 1 часа вече не помня. Представителят на Комсомола, който ни слушаше предложи да ги систематизираме, да ги преведем на много езици и раздадем на спортистите, за да се забавляват. Това също беше виц. Сашо Владков, бъдещият Генерален директор на Българското национално радио, беше активен баскетболист от «Левски». Макар и много млад беше започнал леко да оплешивява към темето и със Сашо Маринов го майтапехме, че в новата зала Универсиада няма да го пускат да играе, защото ще заслепява зрителите от горните редове. Сашо Маринов, който беше пловдивчанин, дълги години беше началник отдел «Международен» на ЦС на Български Червен Кръст. С ръководството на цялостната ни подготовка се занимаваше Желязко Колев, вече не помня дали беше представител на БСФС или на Комсомола.

Разбира се, имаше лекции и от служители на ДС, които ни препоръчваха да бъдем вежливо бдителни и при необходимост да сигнализираме за съмнителни контакти с местни лица или за неоправдано любопитство към нашата действителност и към държавните ръководители. В един по-късен етап съответният оперативен работник на ДС се беше свързал с всеки от нас и беше установен начинът за връзка. Моят „човек”, минавайки покрай мен, се хващаше за дясното ухо, което означаваше, че трябва да намеря начин да се срещна с него насаме. При една такава среща, една-две седмици преди пристигането им, той ми показа снимките на петимата представители на делегацията на Люксембург, тъй като бях определен за водач и преводач на тази малка делегация. Трябваше да ги запомня. Представям си в какво затруднение са били водачът и преводачите на японската делегация, която наброяваше няколко десетки спортисти, треньори, фотографи, камермани и обслужващ персонал. Общо над 50-60 човека. Имаха един водач-преводач и един преводач. За тази необикновена делегация ще стане дума малко по-късно.

Цяла София беше в треска. Строеше се специална зала за игри на закрито, зала „Универсиада”, която с построяването си стана една от забележителностите на Столицата. Проектирана е от арх. Ал. Баров, Д. Владишки, Ив. Татаров, Ив. Иванчев и др. Строяха се тенис кортове в Парка на Свободата, познати по-късно като кортове на „Академик”. Ремонтираха се съществуващите до тогава стадиони, игрища, кортове, спортната зала на бул.Сливница. Целият град беше изчистен, лъснат и украсен подобаващо за посрещането на младите спортисти, официалните лица от Международната федерация за университетски спортове , както и гости от цял свят.

Навсякъде кипеше работа. Строителите строяха, чистачите чистеха, озеленителите садяха млади дръвчета и цветни алеи. Студентските общежития на 4-ти километър бяха обект на особено внимание. Там щяха да бъдат настанени всички делегации. Четирите блока се ремонтираха и чистеха, а петият беше съвсем нов. Там имаше голяма зала, където щяха да се провеждат всяка сутрин в 8 часа, оперативките на водачи и преводачи с оперативното ръководство на организациония комитет. Най-изявените ни спортисти тренираха усилено и щяха да се включат в разпределението на 204-те медала, с които щяха да се окичат най-добрите спортисти-студенти на планетата. Огромният стол-ресторант беше модернизиран и оборудван за да отговаря на изискванията на спортистите. За всяка делегация бяха разработени специални менюта, според хранителните традиции и изисквания на отделните делегации. Някои даже си носеха специфични храни. Никак не беше лесна задача да се хранят 1270 души състезатели, плюс треньори, ръководители на делегации, обслужващ персонал, водачи и преводачи, масажисти и организатори, журналисти и оператори, няколко хиляди души, по три пъти на ден, като закуската на някои делегации беше по богата от обяда на други.

Настана месец август. Студентите бяха във ваканция. Много от преводачите бяха все още по родните си места и чакаха да дойде началото на игрите за да се явят в организационния комитет, чието седалище беше Пети блок на Студентските общежития. Официалното откриване щеше да бъде вечерта на 25 август 1961 год.

На 17 август неочаквано беше пристигнала спортната делегация на студентите от далечна Индонезия. Организаторите не са ги очаквали толкова рано, а отгоре на всичко този ден беше Денят на независимоста т.е националният празник на страната. Трябваше да се организира и малко тържество, за да се уважи празника на първите спортисти, долетели за най-голямото спортно събитие на годината. Изпаднали в затруднение, малкото членове на щаба започват да търсят някой от студентите, ангажирани в провеждането на Игрите. Обаждат ми се и молят да отида веднага в Студентското градче. Тогава живеех на ул. Раковска. Взимам тролея и потеглям към 4-ти километър. В щаба цари суматоха, търсят знамето на Индонезия, преводач на английски няма. Ще се задоволят с моя френски. Тичат да доставят леки закуски и напитки за коктейла по случай Националния празник на Индонезия и в чест на първата делегация пристигнала за Универсиадата.

Основната група в делегацията на Индонезия са от отбора по водна топка. С малко английски, малко френски и много жестове и пантомима разговарям с един младеж. Оказва се вратарят на отбора по ватер поло. Докато му обясня, че и аз съм вратар на футболния тим на Филологически факултет, ме заболяват ръцете. До нас стои млад мъж и ни слуша, по точно гледа с интерес нашият разговор. Малко преди да започне краткото тържество, мъжът ме пита за името ми. Казвам му. На следващият ден във вестник „Народна младеж” има репортаж за срещата между вратаря от Индонезия и вратаря на Филологическия факултет на СДУ. Моите приятели, попаднали на статията, ме скъсаха от майтап. Но аз не бях излъгал.

Както и да е, първото мероприятие завърши добре. Спасихме положението.

На 24 август пристигнаха моите люксембургци. Четирима фехтовачи и един атлет, бегач на средни разстояния. Двама от фехтовачите бяха братя. Официалното откриване беше на 25-ти август вечерта, но състезанията на фехтовачите започнаха още на 25-ти през деня. Те бяха елиминаторни боеве и за съжаление и четиримата люксембургци бяха елиминирани и щяха десет дни щяха да бъдат зрители и туристи. Норбер, атлета, се прикрепи към колегите си от отбора на Белгия и почти не го виждах по време на игрите. Не идваше и на вечерните ни излизания, спазваше режима и се готвеше за старта на 3000 метра. Естествено в деня, когато щеше да се състезава, ходихме да го подкрепим. Не взе призово място, но се представи достойно.

Моите фехтовачи не пропуснаха нито един прием, нито една вечеря. Естествено аз трябваше да ги придружавам навсякъде и по всяко време. През деня ходехме да гледаме състезанията, които ги интересуваха - баскетбол, фехтовка, тенис, както и някои лекоатлетически дисциплини. Всяка вечер ходехме на бар до 3-4 часа сутринта. Към пет се прибирах да спя, а точно в осем часа трябваше да съм на оперативката. Там се обсъждаха организационните проблеми, исканията на отделните делегации, страничните мероприятия, организирани за участниците в свободното им време. Присъствието ми беше задължително.

Официалното откриване на Вторите световни летни студентски игри се състоя вечерта на 25-ти август 1961 год., на Националния стадион „Васил Левски”, в присъствието на ръководителите на Партията и Държавата. Настроението беше приповдигнато и празнично. Делегациите на 32 страни дефилираха с развети национални знамена и красиви униформи пред трибуните с официалните лица и хилядите зрители, успели да се доберат до покани за Откриването. Както се полага, имаше спектакъл, речи и палене на Огъня на Игрите и Универсиадата беше тържествено открита.

Различни софийски предприятия бяха поели шефство над делегациите и им осигуряваха транспорт за опознаване на забележителностите на София, за кратки екскурзии до Витоша, посещение на музеи и т.н.

ДЗРЧ - Държавен завод за резервни части, бяха нашите шефове. Един младеж от завода беше на наше разположение с откритата си Шкода Октавия. Шест души се возехме на тази малка кола, но бяхме щастливи, че имахме винаги на разположение транспорт.

Естествено, организацията не беше идеална, имаше закъснели автобуси, които трябваше да закарат отбори на тренировка или състезания, липсваха зали за разбори на състезанията от предния ден или за определяне тактиката за следващите мачове. Особено взискателни към страната домакин и организаторите бяха по-голямите делегации - СССР, ГФР, ЧССР и др.

Но най-капризни се оказаха японците, които изискваха абсолютна точност и идеална организация. Горките Сашо Маринов и Нейчо /не помня фамилното му име/, които всеки ден страдаха от пропуски в организацията или от неточността на шофьорите, които трябваше да возят японските спортисти до тренировъчните игрища или до мястото на официалните срещи. Освен това, те имаха голям технически екип, който заснемаше с камери техните мачове и мачовете, играни от следващите им противници. Всички материали се проявяваха през деня и всяка вечер се правеше разбор на тяхната игра и тази на бъдещите им противници. Дисциплината при тях беше желязна, но не и при нас. Всеки ден имаше разправии и недоволство от страна на ръководителите на японската делегация. Никога техен спортист не си позволи да направи каквато и да било забележка към организаторите. За мен върхът на японския патриотизъм и дисциплина беше на приема, даден от тяхната делегация в салоните на хотел „Балкан”. За да бъдат поканени повече гости, от тяхната делегация присъстваха само определени хора, а всичките им спортистки, включително носителките на златни медали, облечени в традиционните японски кимона, обслужваха гостите като домакини. Ние, българите, се чудехме и тайно се усмихвахме при мисълта българка шампионка да облече красива шопска носия и да обслужва гостите като сервитьорка. Абсурд!

Два–три дни след началото на игрите, пристигнаха като туристи родителите на братята фехтовачи. Минали са точно 50 години и съм забравил имената им, за което много се извинявам. Но помня другите двама – Жан Пиер Волф и Едуард Дидие. Бащата беше лекар и веднага ми заговори за откритието на д-р Пасков, нивалина. Медикамент, който тогава беше много нашумял, за лечение на полиомиелит /детския паралич/, и който се произвеждаше от блатни кокичета. Когато моят „човек” мина покрай мен, хванах се за дясното ухо и му казах за интереса на доктора към вълшебното лекарство на д-р Пасков.

Бях силно затруднен, когато младежът, който ни возеше с Шкодата, реши да ни покани на гости у тях. Ами сега? Това не беше предвидено. Но имахме указания да не водим чужденците към бедните квартали на Столицата, нито пък по селата. А момчето живееше някъде след Илиянци и нямах представа в каква къща живее. Как да откажеш такава покана, а чужденците много искаха да видят българска къща. Нямаше как, приехме. Посрещнаха ни много сърдечно, с вкусни български ястия, баница, точена на ръка и др. Обстановката не беше луксозна, но чиста, спретната, къща на обикновени хора. Прекарахме приятни часове сред сърдечни хора. Естествено, бяха и родителите на двамата братя. На следващия ден информирах моя „човек”, готов да бъда нахокан, но реакцията беше изненадваща. Нашето посещение беше одобрено. Да видели колко гостоприемни са българите. Като се замисля сега, струва ми се, че е била предварително съгласувана със съответните инстанции.

Бар „Астория” всяка вечер беше наша, слушахме джаза на „Оптимистите” и Ахинора Куманова, пиехме си питието, а когато с нас имаше момичета и дансингът беше наш. Една-две вечери поканихме мои състудентки от Университета, хем да упражняват френския език, хем да имаме дами за танците. Бяха интелигентни момичета и вечерите минаха в приятна приятелска атмосфера, без авантюри и неприятности.

Българските спортисти се представиха достойно и извоюваха 14 медала. от които - 2 златни. Двата отбора по волейбол, жени и мъже, спечелиха сребърните медали. Като се има предвид изключително силната конкуренция в този спорт, второто място беше изключителен успех.

Баскетоболистките ни извоюваха златните медали, а мъжкият баскетболен отбор се окичи със сребърните, веднага след фаворитите - отбора на СССР.

Така се нижеха ден след ден. Десет дни, в които не ми се събираха и 30 часа сън. Когато на 4 септември след обяд изпратих моите нови приятели на Софийската гара, прибрах се в къщи и спах непробудно 30 и няколко часа.

Но преди това, на 2 септември, в ресторант „Лебеда” в Панчарево, председателят на Организационния комитет, Министър Ганчо Ганчев, даде прием за всички делегации. Естествено, при големите делегации не всички можеха да присъстват, но ние бяхме една каруца хора и петимата се насладихме на приятната вечер край Панчаревското езеро. Хапнахме, пийнахме и танцувахме до късно през нощта, когато специалните автобуси ни върнаха в Студентските общежития на 4-ти километър.

Официалното закриване на Универсиада 1961 се състоя на 3 септември вечерта. Пак имаше спектакъл, поздравления и благодарности. Огънят на игрите беше загасен и 1270-те спортисти-студенти се разделяха вече като приятели. Състезанията бяха свършили. Пак всичко беше тържествено, както при откриването, но във въздуха имаше и голяма доза тъга от предстоящата раздяла. Това се почуства особено силно в момента, когато изгасна Огънят. Като че ли в този момент у всички нас нещо изгасна. Изгасна онази искрица, която беше превърнала до вчера непознатите момчета и момичета в добри приятели. Беше хубаво! И сега, когато си спомням и пиша за Универсиада 1961, си мисля, че и тогава е имало нещо хубаво, нещо неповторимо в живота ни, нещо което с лека ръка оплюхме и отрекохме тотално. Не знам как ще ме разберете, но за мен това беше едно изключително преживяване. Единствено по рода си в целия ми живот.

Дано съм успял поне малко да предам атмосферата, в която се проведоха Вторите световни летни студентски игри – Универсиада София 61.