15.09.2011 г.

Старата софийска махала



Крикор Асланян

“На вечеря у приятели”, игрален филм на режисьора Яким Якимов, събуди у мен желанието да напиша тези редове, за да знае младото поколение какво представляваше “старата софийска махала”, независимо в коя част на града ни се намираше тя, и какво беше финансовото и обществено ниво на жителите на “махалата”.

Махалата имаше точно опредени географски граници. Следователно жители на махалата бяха всички живущи в нейните рамки. Това беше едно сравнително затворено общество, в което всички се познаваха. Част от това общество бяха и всички дюкянджии-дребни търговци, занаятчии, които в повечето случаи не живееха в махалата, но цял ден бяха там и имаха тесни контакти с живущите там. Това бяха бакали, шивачи, обущари, дърводелци, книжари, зарзаватчии, фурнаджии, ключари, тенекеджии, собственици на млекарници и шкембеджийници, гостилничари, кафеджии и други. Въобще хора от сферата на обслужването, както и дребни производители на стоки. Рядко бяха махалите, където имаше промишлени предприятия. В нашата махала имаше една книжна фабрика и една за производство на шоколад и бонбони. Имаше и работилница за производство на вафлени кори и фунийки за сладолед. Естествено имаше и други занаятчии и търговци, но тяхното изброяване би означавало изброяване на всички занаяти и търговски дейности, което не е предмет на моята статия. Естествено всички тези хора, макар и приходящи, бяха част от махалата, след като прекарваха голяма част от времето си в нейните граници и бяха в ежедневен контакт с жителите й.

По време, прекарано в махалата, хората се делеха на четири големи групи. Родителите ни, които ходеха на работа и по цял ден не се мяркаха из махалата, старите хора, които седяха повече в къщи или на двора, търговците и занаятчиите, които бяха в дюкяните си през целия ден, и нашата група - децата, които по цял ден се мотаехме из махалата. Тези от нас, които бяха ученици или студенти, естествено се застояваха по-малко в махалата. Но и най-заетите обикновено прекарваха поне по 7-8 часа на улицата, особено лятно време, когато дните бяха дълги и се стъмваше след 9 часа.

Независимо дали имаха приятелски отношения или не, всички се познаваха, учтиво се поздравяваха при всяка среща на улицата, в бакалницата или при обущаря. Мъжете със сваляне на шапка, а жените с кимане на глава. Отношенията се характеризираха с взаимно уважение, учтивост и доброжелателство. Естествено някъде може да е имало инцидентни конфликти, но първо, бяха редки, и второ, се изглаждаха много лесно и бързо. Хората се уважаваха взаимно. Това беше основния принцип.

В повечето махали състава на живущите беше смесен, от край време София е била мултиетническа, естествено преобладаващото население е българско. Но от много векове в София живеят арменци, евреи, гърци, цигани, турци. Тези етноси винаги са смятали София за свой роден град, тъй като живеят в града още отпреди Освобождението. Но не помня да е имало и най-малкия конфликт на етническа основа.

“Нашата махала’” е свещен израз и никога никой не допускаше някой да обиди на”махала”, всички бяхме готови да се бием, било с юмруци, било с дървени саби или снежни топки в името на “махалата”. Понятията “Родина” и “Отечество” са много обширни и абстрактни за децата, те трудно ги възприемат , но за сметка на това “ нашата улица” и “нашата махала” са понятни и на най-малките.

Така както, Ричард Трети е бил готов да даде цялото си царство за един кон, така и ние бяхме готови да дадем цял табун коне, за да не ни отнемат “махалата”. Нашата “махала” е нашият храм, нашето царство и никой няма право да се докосне до него или да го обиди. Тя ни обединява, прави ни съпричастни на съдбата й, кара ни да станем войни под нейното знаме, тя възпитава у нас чувство за отговорност и любов към нея.

Приятелите от “махалата”, това е непобедима сила, готова да се притече на помощ или на празненство, независимо от заетост и ангажименти, независимо от ранг и професия. Защото “махалата” ни е вдъхнала любов и привързаност един към друг, тя ни е научила да се уважаваме и да си помагаме, да се грижим един за друг и да се обичаме, без да търсим възнаграждение или компенсация. Няма по-искрено и по-вярно приятелство от роденото в “махалата”. Огледайте се, анализирайте живота си, както и този на хората около вас и ще видите, че изключенията са много, много редки. А както знаем от училище, “изключенията потвърждават правилото”. Затова такива понятия като “махленско кино”, махленска кръчма”, “нашата градинка”, “ нашата фурна” и т.н., навяват толкова много незабравими спомени във всеки през целия ни живот.

Когато пораснем, животът ни разделя, не се виждаме с години, понякога и десетки години, но когато едно случайно хрумване на един от нас ни събере у дома или в някое махленско кафене, ние сме същите деца, между нас няма прегради и условности, очите ни излъчват радостни искри от срещата, усмивките ни осветяват лицата ни, държим се непринудено и се превръщаме в онези палави деца, които обираха черешата на баба Ангелина, които пренасяха въглищата на немощния старец от съседната къща.

Стругари, доценти или дипломати, лекари, инженери и шофьори, забравяме моментално всички грижи и постове и запяваме любимите песни на нашата младост, химна на “нашата махала” и сме готови да излезем на улицата и да организираме едно “мачле”.

Децата са една голяма обединяваща сила в “махалата”. Приятелството между децата сближава и родителите им, създават се невидими и неосъзнати духовни връзки и между възрастните. Понякога тези връзки се превръщат в приятелство и така общата атмосфера в “махалата” става по-приятна за живеене. Микроклиматът се обогатява с положителна енергия и животът става по-лесен, по- интересен и най-вече по-спокоен и мирен.

Когато през 2008 година се събрахме десетина “деца” от махалата на кафе, чай и баница, споменахме и тези, които вече не са между нас. Но интересно, това не ни натъжи, настроението ни беше прекрасно, за 2-3 часа забравихме болежките си, както и пенсионерските неволи и се смяхме с онзи невинен и кристален смях, на който са способни само децата.

Бетонните гета, разните му “Младости”,”Люлин” и “Обеля”, сега предлагат панелни килии на новодомци, които са напуснали “махалата”, за да живеят там, където никой не ги познава, където я няма “тяхната улица”. Няма я тяхната “махала”. Няма ги и техните приятели от “махалата”, които сега чистят къщи в Испания, поднасят подлоги на някой стар британец или мият чинии в някой “фастфуд” в Монтреал, Ванкувър или Чикаго. Но най-страшното е, че и децата им няма да имат “тяхната улица” и тяхната “махала”, а затворени в малката стаичка ще блъскат по “киборда” на компютъра. Ще чатят с някой педофил или непознато приятелче от щата Илинойс, ще гледат видеофилми в стаята си, ще слушат музика в “youtube” и затворени в панелката ще се превърнат в придатък на “умната машина”, държейки в ръка “интелигентен джиесем” iPod4.

Унищожено детство, нездравословна храна на “МакДоналд”, голямо наднормено тегло и патологично затлъстяване, липса на движение и чист въздух.

Чувал съм, че в Библията пишело, че Човечеството щяло да загине от собствените си изобретения. Дали пък наистина не сме на път да осъществим написаното там? Струва ми се, да! Ще намерим ли сили да слезем от колите? Да създадем голями озеленени пешоходни зони в центъра на Града, да върнем на децата тяхната “махала”!

Глупав утопист, ще кажат със сигурност мнозина, и може би е така, но има ли друга алтернатива за оцеляване? Според мен, “момчето от нашата махала", няма такава.

Полунощ отдавна мина, клепачите са натежали, очите ми се затварят и вече трудно виждам буквите на клавиатурата. Там, в България, над “нашата махала”, есенното слънце вече огрява старите къщи на “нашата улица”, а тук отвъд Океана, пред очите ми изплува отдавна забравен спомен за първите топли дни на пролетта. Наближава Великден и всяко семейство се готви да посрещне достойно този най-велик християнски празник. Във всяка къща козунаците са вече втасали и десетки малки и големи тави, тавички и други съдове, пълни с дъхави плитки козунак, с набодени тук там бадемчета, тръгват към “фурната на Боре”, носени от децата на “нашата махала”. Цялата “банда” е мобилизирана, за да помогне на всички семейства. След няколко часа, по обратния път ще минат готовите изпечени златисти козунаци с пръхкава и лъскава коричка, носени пак от “нашата банда”. И когато в Неделя камбаните оповестят Възкресението на Спасителя, всеко дете ще има в ръцете си парче козунак и великденско яйце, дарено от всяка домакиня от “махалата” и ще се състезаваме чие яйце е по-голям “бияч”.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...