19.10.2011 г.

Спомен от изборите в София през 1894 г.



Поместената тук статия е публикувана във в. „Мир" бр. 7662 от 9 януари 1926 г. под заглавие „Преди 32 години".


Беше се изминал вече месец, откакто мощният Стефан Стамболов бе паднал от властническата си висина, но духовете в села и градове все още нямаха покой — един от радост, други от злъч. Лятото зовеше за работа в полето, но хората, като тръпни от дълбок сън, сноваха безспирно, и все от София и за София. На върволица се нижеха депутации след депутации от всички краища на България: те идеха в София да изразяват избухналата си радост и възхищение пред княза и Стоилова, че тежкото им бреме и гнет са се свалили от гърба им, благодарение мъдростта на държавния глава и достойнствата на първия му съветник — К. Стоилов. Изблик на радост се чертаеше по лицата на тия делегати, които непреривно влизаха и излизаха от министерския съвет, от министерството на вътрешните дела и княжеския дворец. И наистина като че все още се носеше ехото на знаменитите думи, произнесени тържествено на 18 май от княза на площада пред двореца, връщайки се на кон от разходка: „От днес нататък в моята земя ще царуват законност и свобода". Громкото ехо на тия думи бе пронизало въздуха и в най-затънтените колиби в княжеството и бе възпламенило златни надежди за добруване, правда и сговор. Жива беше картината на салона в хотел „България", гдето радостно събрание създаваше нова партия — „народната партия" и посред което възхищение Петко Гурбанов се провикваше, „че седем години е мълчал, устата му били запушени, а сега може да говори, да му позволят да се наговори, за да му олекне!" Други пък, ако се не лъжа, г. Сава Иванчов предлагаше новата партия да се назове конституционна партия, трети предлагаше друго и пр. и пр. По улиците още тук-там се мяркаше облепено по стените прославеното внушително възвание, редактирано от видни държавници, достойно в стил и форма, което известяваше на народа, че „великият тиранин се е сгромолясал безвъзвратно в трапа, който сам си е изкопал, и че занапред настъпва нова ера на законност, свобода, правда, мир и творчество. Как да не се вълнува сърцето и блика от радост, а душата да се не възнася към светли надежди, когато слънцето така ярко блестеше на ясното небе.

Наистина, при така ненадейното падане на Стамболова, тук-таме в София и провинцията се случиха някои печални сцени, като, например, избиването зъбите на прокурора Л-в, нанасянето побой на тогова, на оногова, изпокъсването от тълпите портретите на Стамболова по локалите, а пък из провинцията възсядане като на магаре или разкарване на магаре и др. Но тия прискръбни инциденти се смятаха като неизбежни след толкова дълги подтиснически години и хармонията на сговора и единодушието в народа изглеждаха ненарушени.

Също така изглеждаха като безспорни единодушието и сплотеността в кабинета на Стоилова. Но някакъв усет на глух, таен, подземен шум, като от подмолен поток се носеше из въздуха и хората си хвърляха някак потайно и скритом въпросителни, за да прозрат какъв вятър ги вее или кому служат.

Беше 22 юний 1894 година. Хубав празничен ден. Предстояха избори за градски съветници, а в този ден бяхме поканени, като свободни граждани, да се съберем в двора на градското училище „Св. Кирил и Методий", за да се определи и състави листата на бъдещите градски избраници. Из улиците стремителен поток от хора течеше все към училището. Пристигам и аз. Дворът гъмжи и е почти натъпкан от хора около една маса със столове в средата на младите акации. Всички сме в очакване. Петко Гурбанов се изправя до масата и моли за тишина. Той предлага за председател на събранието Христо Стоянов — тогавашния председател на Върховния касационен съд, прекоросван „Обер-шопа", Множеството шумно извика: „Приет!" Но някои гласове в тълпата се чуха: „Долу" — „Не бяхте ли на изложбата в Пловдив преди две години? Не видяхте ли го да възхвалява публично в градината Стамболова? Да му държи тост пред народа? Долу-у " — крещеше един, а друг допълваше: „Той осъди дедо Климента! Долу-у!"

Но ето, вдига се Илия Вълчев и се качва на масата. И той поканва за тишина. Но щом проговори, и в тълпата се завика: „Да живее! Приет за председател", едно непрекъснато, громко и бурно.

„Долу! Долу Вълчев!" тресеше въздуха. Тълпата се развълнува й се натисна буйно към масата, върху която стърчеше невъзмутимо Вълчев и чакаше да премине бурята.

Масата се разклати, но Илия Вълчев не слизаше, даже някои, навярно негови хора, го вдигаха и на ръце с викове „Да живее!"

Тогава стана нещо невъобразимо, неразбрано и диво: Едни викаха: „Христо Стоянов! Да живее!" Други викаха: „Вълчев! Вълчев да живее!"— „Долу-у!" „Да живее!" „Ура!"

Никой не можеше да въдвори тишина. Но ето, и Христо Стоянов се покачи на масата до Илия Вълчев. Народът имаше да избере един от тях за председател. Щом се качи Христо Стоянов, и народът с буен вик и ръкопляскане запоздравлява : „Да живее! Ура!" Но Вълчев не само че не слезе, но изгледа съперника си злобно и ядовито. Скараха се и се сбутаха двамата, но никой не отстъпи, Някои блъснаха Стоянова и той слезе. Но викът „Долу, долу, долу Вълчев!" стана още по-яростен, още по-страшен. Никой, макар и мнозина да се опитваха, не можеше да усмири този разбуял се народ, който беше преобърнал политическите си убеждения в необуздани страсти. Да го усмири ли? Та това беше стихия като буйни морски вълни. Един демон липсваше да насъска сега тази тълпа, за да разлее кръв и разкъса меса.

За щастие от невиделица изпъкнаха министър-председателят Стоилов и министър Васил Радославов. Те бяха дошли заедно от любопитство или с цел, без стражари, без охрана като обикновени граждани, навярно, за да подчертаят пред народа спойката на единодушието в кабинета.

Въдвори се тишина, но не гробна, както се казва, а относителна, защото накипелите страсти бяха вече стигнали до последния предел.

Стоилов се покачи на масата и почна да говори на народа, че свобода значи, да можем сами себе си да владеем, че с гълчава и вик нищо не се постига, че разумът диктува да изслушаме противника си и пр. и предложи: Които са за Стоянова, да се отделят на една страна, а които са за Вълчев — на друга.

Но множеството отново завика „Долу Вълчев!" и прекъсна Стоилова. Той слезе от масата, а народът почна да се отделя на две страни, като кози от овце. Тогава веднага Радославов, весел и усмихнат, се покачи и той на масата при Вълчева, който, въпреки виковете против него, все още стоеше и не мърдаше от масата. Радославов започна учтиво, любезно и приятелски тихо да приказва, но не можеше нито да се чуе, нито да се долови. Едно нещо можеше да се разбере само, че Радославов държи страната и симпатизира на Вълчева.

Тогава възмутената гъста тълпа се разлюля, заръмжа и забуча като морска вълна и с гръмотевичен вик „долу", издигнати бастони и шапки нахлу като побесняла към масата, блъсна я и я катурна... В миг всички се повалиха заедно с масата: Радославов по гърба надолу с главата, Вълчев отхвръкна като треска, че всички помислихме, никога не ще се изправи. Не знам как на същата маса ми се зърна и Никола Манов, който също се сгромоляса.

Но, слава Богу! Никому кост не бе се строшила. Гневът народен бе минал като буря през празно поле. Падналите бяха само малко поопрашени, а инак всички здрави и читави стояха на краката си. А бай Илия Вълчев даже бе повдигнат на ръце и го носеха с викове: „Да живее, горе!" Та той стоически понасяше камъчетата и пясъка, които хвърчаха към него и обсипваха главата му. Из навалицата нейде викаха: „Христо Стоянов, тук!" И народът полетя и се изтече към тази страна. Около Илия Вълчев полето се разреди и останаха само малцина, които постоянствуваха да го вдигат на ръце и да крещят: „Горе Илия Вълчев!" А Радославов, като видя, че Илия Вълчев остана сам в полето герой, намери за добре да отиде при Христо Стоянова.

Тук се четеше вече листата на бъдещите градски съветници. Но от шума нищо не се чуваше. Но, като се четеше листата, стана нещо непредвидено — една тържествуваща тълпа носеше на ръце генерал Николаева с възторжени викове: „Да живее, ура!" А генералът с ореола на победител при Сливница поздравяваше. Цял народ се стече около славния генерал, а понеже съмишлениците на Вълчева, макар и малцина, все още вдигаха шум като оня, който прави току-що заклана кокошка, то се разнесе зов, че който е против Вълчева, да отиде в близкото съседно училище. Така и стана: множеството от 7—800 души се изтече в другия двор, дето се прочете и одобри листата, а Илия Вълчев със своите хора си нареди друга листа.

В това време аз видях Стоилова в един ъгъл на двора, уединен и дълбоко умислен. Радославов бе изчезнал.

Така мина този ден, който и до днес не се заличава от паметта ми.

След няколко дена изборите станаха и аз видях избраниците носени на ръце от грамадно тържествуващо множество през улица „Алабинска” към днешното общинско управление, дето избраниците трябваше да оправят, или с надежда да оправят мъгливите общински дела...

Днес повечето от споменатите лица са пред Престола на Всевишния и молят Бога да низпосли на живите разум и сила, за да иззидат сградата на сговора и единодушието, която сграда те повече от 40 години зидат камък по камък и не могат да я довършат...

7 януарий 1926 г.

Д-р В. Балджиев
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...