10.10.2011 г.

Кафе-сладкарници и ресторанти в Стара София



Крикор Асланян

В предшестващите глави споменах за някои заведения на София от 40-те и 50-те години. Нашият град беше богат на такива места за отдих и забавление. Сега може би са много повече. Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, защото не можех да ги посещавам самостоятелно и по мой избор. Водеха ме там, където им се ходеше на моите родители и на техните приятели.

Преди войната най-ясен спомен имам от ресторанта на вуйчо Хампарцум, първи братовчед на майка ми. Те бяха двама братя майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в голям арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.

Ресторантът се казваше „Роял” и се намираше на бул. Дондуков, точно срещу „Феникс Палас” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния беше кафенето. Беше доста голямо, в дъното на помещението имаше тезгях, там се правеше кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко, чаена лъжичка сладко в чаша студена вода.

В кафенето посетителите бяха главно мъже. Играеха карти, табла, домино. Заплащането за игрите ставаше на час срещу купон. Посетителите имаха възможност да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, за да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка сутрин на рамките се слагаха новите вестници. Основно бяха ежедневници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли днес, имаше прозорче към кухнята. От там се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка беше касата. Там обикновено седеше техният съдружник бай Арис или художникът Хрант Ананян. Вечер той идваше да помага на приятелите си. Във всеки дом на майчиния ми род има множество негови картини. Естествено най-много имаше у вуйчо Хампарцум.

На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия бяха отделни сепарета с различна големина. А на втория беше общата зала за хранене. Тези, които искаха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна обстановка, си резервираха сепаре. Другите се хранеха в общата зала.

Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети, които бяха изключително вкусни. Служителите на турската легация бяха редовни посетители. Ресторанта посещаваха и други чужди дипломати. Не само менюто, но и сервирането беше на високо ниво, макар че това не беше нито ресторант „България”, нито „Юнион Палас”. Фактът, че се е сервирало в сребърни съдове на фирма „Christofle”, вече от само себе си говори за високо ниво. Имам един от тези съдове, подарък за сватбата ми. Те можеха да се поставят и върху спиртници, за да се запази ястието топло.

Двамата братя влизаха в кухнята рано сутрин и излизаха от там след полунощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките в началото на 1944 година ресторантът и цялата сграда бяха разрушени до основи. По-късно там беше построен Партийният дом.

В ресторанта работеха добри и опитни келнери, които след войната сервираха в най-добрите софийски ресторанти. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в ресторант, където работеха те, ни обслужваха като ВИП гости. Дълги години в ресторанта на хотел „Балкан” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с много голям опит. На въпроса как върви работата, винаги отговаряше „не е това, което беше”. Не беше доволен, въпреки че вече нямаше чорбаджия, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки Божи ден, без почивка, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и много отговорно да си чорбаджия.

Друг ресторант, който ми харесваше, беше „Батенберг”. Обичах да ме водят там заради кинематографа - филмчетата, които прожектираха. Водили са ме и в някои бирарии, даже имам снимки в тях, но не помня кои и къде са били.

Един наистина „емблематичен” ресторант на София беше, е и ще бъде ресторант „България". От него имам много спомени, но в по-късни години. След 1954 година всяка година там ставаха традиционните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и затова бяха през март. Нормално ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 човека. Червеният салон беше за тежки клиенти или за гости на хотела. Балконът на сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата-хармоника, която отваряха при балове, големи сватби, студентски празници и др.
Ресторант „България” имаше едно много голямо преимущество, покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха и пушеците излизаха като от кумин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на Първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на добър оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба води към Втори грил. Това е балконът над основната зала на ресторанта, който опасва целия ресторант.

В средата на 50-те години беше станало модно да се пие газиран пелин. Пелинoво вино, газирано. Тогава работех като чертожник в една проектантска организация. Заплатата ми беше 650 лева. Почти най-ниската. С моята приятелка често ходехме да вечеряме и потанцуваме в ресторант „България”. Имаше един симпатичен сервитьор Ванко. Млад мъж с голямо бъдеще.

Ето едно често поръчвано меню и цената му през 1955 и 1956 години:

1. Мастики – 2 х100 гр.
2. Шопски салати – 2 бр.
3. Агнешки флейки на скара – 2 порции с гарнитура.
4. Бутилка газиран пелин.
5. Крем „дипломат” или „България” за десерт - 2 пъти.
6. Хляб.

Обща сметка около 22-23 лв. С бакшиша за Ванко - 25 лв. Със супер скромната заплата на чертожник можех да отида с гаджето в най-скъпия ресторант на София двадесет и шест пъти. За вярване ли е? Трудно, но е факт.

Куриозното е, че Ванко стана салонен управител, управител на ресторанта, след това управител на комплекса „ България” и един хубав ден през 1970 година го заварих Председател на Сдружение „Интерпред”. Онемях. Едвам ме взе на работа, въпреки че бях работил там преди него. Естествено, той не ме позна, но аз имах желание да му го припомня. След 2-3 години други му го напомниха. Но това е друга тема.

В комплекса „България” имаше и други заведения. Бирхалето и Градината. Колко телешки език с масло, колко мозък пане, сме изяли там, колко сливова се е изпило, не е за разправяне. Един път в седмицата се събирахме с приятели в Бирхалето. А лятно време Градината беше разкошна. Амфитеатрално разположени маси, на 3 или 4 нива, голям дансинг, оркестър. Беше страхотно заведение. Влизаше се откъм ул. Аксаков. Входът е точно до концертната зала „ България”. Миналото лято ходих да видя какво е положението. Вратата закована, а вътре навярно пълна разруха.

През 1922 год. баща ми и семейството му бягат от Турция и намират убежище в България. Скоро след това, през 1924 г., се основава Арменско туристическо дружество „Орел”. За дейността му вече разказах. Една от интересните дестинации за тези интусиазирани туристи е местността Курубаглар. Сега се нарича Лозенец. Там имаше много известен ресторант „Балкански”. На това място сега се намира хотел „Хемус”. През летните месеци това беше любимото заведение на много софиянци. Закритата част представляваше едно голямо неуютно помещение - като хамбар. Нямам много ясен спомен от него, по простата причина, че съм бил в него само един или два пъти, и то защото заваля дъжд, та се наложи да се преместим вътре.

Привлекателната сила на този ресторант-бирария беше градината. Тя беше огромна и имаше правоъгълна, терасовидна форма. Масите бяха разположени на тези тераси амфитеатрално, на западната страна имаше нещо като сцена, където се настаняваха музикантите, които осигуряваха музиката за желаещите да потанцуват. В средата на правоъгълника близо до оркестъра имаше дансинг. Последното ми посещение датира от август 1960 г. Естествено вече беше държавно. Не помня как се казваше, защото всички продължаваха да го наричат „Балкански”. След поредната студентска бригада из пловдивските села, където сортирахме и редяхме щайги с домати за износ, с една моя състудентка се озовахме в това наистина „емблематично” заведение. Извинявайте, че често употребявам това прилагателно, но много ми харесва и ме разсмива. В моите младежки години не съществуваше.

Но да се върнем в „Балкански”. Седим си с В., пием си аперитива - сливова с хубава мешана салатка. В онези години гроздова и плодова пиеха само каруцарите и хамалите. Ние пиехме сливова или мастика. Водката все още не беше на мода.

След аперитива хапваме сочни горещи кебапчета с гарнитура, поляти със студено бяло вино. Танцуваме под звуците на оркестъра, пак си пийваме и т.н. Топла, приятна вечер на чист въздух в полите на Витоша, хубаво настроение, прекрасна музика. Идилия! След втората бутилка вино градусът на настроението ни се покачи чуствително. Отгоре на това бяхме млади. Студенти - „тате носи, мама меси, да живей, живей труда”, както се казваше тогава. Да но всичко хубаво си има край. Идва момента да си платим сметката, изтърсваме джобовете си, ама не стигат. Студентска му работа. Ами сега? Келнерът или сервитьорката, вече не си спомням, се оказва „наш човек”. Дадох личният си паспорт като залог за почтеност и на следващата вечер занесохме остатъка от дължимата сума. Естествено програмата от предната вечер се повтори, но този път парички си имахме достатъчно.

Когато започна строежа на хотел „Хемус”, сигурен съм, много софиянци са плакали. „Балкански” Лозенец не беше обикновено място. Така ще плачем някой ден, ако проектът за събарянето на комплекса „България” все пак се осъществи от вандалите, които бушуват из Нашата София. Ще го допуснем ли???

Когато построиха Националния стадион „Васил Левски”, в сградата зад сектор „В” отвори гостоприемно врати ресторант „Спортна среща”. Било е 1955-56 година. Тук също имаше добър оркестър, хубава кухня и се танцуваше на голям дансинг. Имаше простор. Беше младежко заведение, идваха и много спортисти. Имам жив спомен от едно посещение на ресторант „Спортна среща” от 24 май 1956 година. Сутринта имаше манифестация. По улиците задръстено от хора. Млади и стари, деца, ученици и студенти, даскали и професори, всички са на улицата в този слънчев празничен ден. С двама мои приятели и Митко „джуджето” от цирка, специално нает за да привлича децата, продаваме балони на ъгъла на бул. Сталин и ул. Васил Коларов (Витошка и Солунска). Двамата ми приятели надуват и връзват балоните във входа на една кооперация, а ние с Митко продаваме, застанали на двата ъгъла. Той на югоизточния, а аз на североизточния. Продажбата върви страхотно, едвам успяват да надуват и връзват. Купувахме балоните по 80 стотинки, а ги продавахме по два лева. 150% печелба. И вечерта повеждаме приятели и приятелки към „Спортна среща”. Пари колкото искаш, настроение празнично, хубава музика за танци, вино и сливова „бол”, скара, шницели и други, гаджета. Какво друго им трябва на двадесетгодишните, за да са щастливи? Абсолютно нищо. Прекарахме един незабравим 24 май.

По късно ресторант „Спортна среща” стана стол, а над него откриха ресторант „Клуб на спортните деятели”, където се влизаше с карти. На вратата стоеше Гришата, симпатичен човек, никога не ми е искал карта. В това заведение имаше много дефицитни деликатеси като шкембе, мозък пане, телешки език с масло, агнешки чревца на фурна, и то на много ниски цени. Сервитьорите ни познаваха, тъй като клиентите бяха почти едни и същи всяка вечер. Весо беше едър възпълен мъж на средна възраст, Ева беше хубава млада жена. По възможност гледахме да седнем на нейна маса. Беше чевръста и приятна. Тук можехте да срещнете ветераните-светила на българския спорт на чашка ракия или вино с хубави мезета. Имаше и един възрастен келнер, не помня името му. Той пък демонстрираше супер бързо смятане. Написваше консумацията ви и единичните цени, местеше с бясна скорост молива нагоре и надолу и след секунди написваше сбора. Десет пъти да проверите, пак излизаше точно до стотинка. Сервитьорите не надписваха сметките, но всички доброволно даваха щедри бакшиши. Беше много приятно заведение с изглед към свежеста на зеления терен на стадиона. Лятно време имаше маси и на голямата тераса, та дишахме свежия въздух на Парка на Свободата /Борисовата градина/.

Сградата на Софийската опера и балет на ул. Врабча е проектирана от архитект Лазар Парашкеванов още през далечната 1921 година. Строежът е започнат през 1947 г. и завършен през 1953 г. В сградата се помещаваха кафе-сладкарница и ресторант «Опера». Бяха със сравнително луксозен интериор, вкусна кухня и приятна жива музика. Късно вечер в една от залите на ресторанта имаше нощно заведение. В онези години такива нощни заведения наричахме «барове». Такива бяха «Астория» на бул. Руски, «Ориент» на ул. Стамболийски и Леге, под сградата на хотел Империал. През 1970 год. тук се помещаваше Сдружение «Интерпред» . Моят келнер Ванко Стаевски беше издействал от приятеля си Петър Младенов, сградата за седалище на новоучреденото Сдружение. Преди това Дирекция Чужди представителства беше към ДСП «Булет» и се помещаваше в сградата на ул. Граф Игнатиев 10. На стълбичките на малката уличка «Велико Търново» беше бар «Луна».

Но да се върнем в бара на Операта, където свещененодействаше бай Трифон. Беше доста възрастен, над 60 годишен, и с голям опит на барман. Говореше се, че е работил в Щатите. Жонглираше страхотно с шейкъра и правеше фантастични коктейли. Завръщайки се у дома, живеех на сто метра под Операта, понякога се отбивах да пийна едно коктейлче при бай Трифон и да си побъбря с него. Беше много интересен събеседник.

Освен Клуба на Спортните деятели, имаше и Клуб на журналистите на ул. Граф Игнатиев, на писателите на ул. Ангел Кънчев, където влизането също беше с карти и връзки.

В моето детство, освен сладкарницата на хотел «България», известни бяха «Луксор» на ъгъла на Бул. Цар Освободител и ул. Бенковска, където много обичах да ям «сънди», сладолед с плодове. Някои го наричат и «пешмелба». Сладкарница «Пачев» се намираше на ъгъла на ул. Търговска и бул. Дондуков. Имаше много квартални сладкарнички и бозаджийници. Като «При Кипро» в нашата махала. Писателското кафене и арменското на пл. Бански не съм посещавал и нямам преки спомени. Но за тях са изписани стотици страници в мемоарната литература за Стара София.

Любими заведения на софиянци от края на 50-те и началото на 60- те години бяха кафе-сладкарница «Прага», «Будапеща», която не просъществува дълго, и «Бамбука» под сградата на Барон Гендович.

Успехът на тези заведения се дължеше на факта, че в този период мястото за вечерна разходка –«стъргалото» - се премести от бул. Руски на ул. Раковска, която беше прекръстена на «Ръкси». «Движението» беше само по левия тротоар посока пл. Славейков и обратно. И в двете посоки се минаваше пред кафе-сладкарница «Прага» и Унгарския ресторант. Тук софиянци си даваха среща с приятели и гаджета, разхождаха се, пиеха по едно две питиета, хапваха нещо и се прибираха. Нямаше скандали, неприятни инциденти и побоища. И това беше всеки ден. Делник , празник, зиме, лете, пролет или есен все се разхождахме по «Ръкси». Познавах много хора, спирах се да ги поздравя и да разменя 2-3 думи с тях. Понякога на приятелите ми им писваше да ме чакат и продължаваха напред. Знаеха, че ще ги настигна. Нямаше опасност да се загубим, маршрутът беше точно определен.

В този период в София имаше хубави заведения, където ходехме с приятели и приятелки. Едно от тях беше кафе-сладкарницата на хотел «Балкан», сега «Шератон». Там ни познаваха не само сервитьорките и управителите, но и по-редовните посетители. А гардеробиерката толкова добре ни знаеше, че закачаше палтото ми при другите, без да ме пита. Доста години с приятелите ми имахме навика, където и да сме ходили, преди да се приберем в къщи да минем през «Балкан». Часът нямаше значение, докато заведението беше отворено, все някой от тайфата беше там. Кой бил на кино, кой на театър, кой на среща с гадже, след това минаваше през «Балкан», за да се «разпише». Масите бяха големи, но за 4 души, а ние за да бъдем заедно всички се събирахме по десет души и повече около една маса, за ужас на сервитьори и клиенти. Но редко някой ни правеше забележка. Нали бяхме добри консуматори и най вече много редовни посетители. Кой гони такива клиенти! Ако не се лъжа рекордът беше 15 или 16 души на една маса.

В периода 1963-67 година някои арменци започнаха да се изселват за САЩ, минавайки през «чистилището» Бейрут. Формулата беше отказване от българско гражданство чрез съда. Мнозина успяха да заминат благодарение на това, че подариха на отговорни «другари» апартаментите си или дадоха значителни суми в долари. На нашите сбирки това се коментираше полу на сериозно, полу на шега. Все някой питаше какво става с «вапора», или кога пристига «вапора» (кораба). С този вапор ставахме, с него лягахме известно време. Но по-голямата част от приятелите ни не се качиха на «вапора». Останаха да градят «зрелия» социализъм, докато презря и го изхвърлиха на боклука, та Румен Вълка да спечели някой и друг лев, за да си купи «Бугатито».

Поне една вечер седмично, нашата тайфа се събираше, обикновено в петък , в Бирхалето на ресторант «България». Там обикновено сядахме на някоя от масите обслужвани от бай Дамян. Когато представяше сметката, не пропускаше да каже «Сметката ви е еди колко си без бай Дамян».

Състава на тайфата се менеше, но имаше и основни играчи, някои от които вече не са между нас. Светла им памет! Братята Рафи и Рупен Калъпчиян, Еди Аджемян - известен саксофонист, Жирайр-Джоето, Оник Нигохосян – Руски, Оник Куюмджиян - Чончона, Аршо. С Крикор Аллахвердиян, Любомир Димитров, Берч Тепеликян бяхме съученици от техникума, Евлоги -Бешкина, Агоп Ширинян – Профи, Торос Киремидчиян - Тони, часовникарят Агоп Ширинян - Аги, който все още може да ви поправи часовника в ателието си на пл. Македония. Почти всички бяха все още ергени. Едни се качиха на «вапора» и заминаха за Щатите, други като мене се ожениха и отпаднаха от тайфата, трети по други причини се отдръпнаха. Но доста години бяхме непрекъснато заедно. Понякога, след сбирката в « Балкан», отивахме у Еди или у нас, да играем покер. Разиграваха се дребни суми, както се предполага между добри приятели. Бяхме определили «таван» на наддаването, за да бъде спирачка за увличащите се. Повече се майтапехме и смеехме, отколкото да играем сериозно.

Беше лято. Време за Градината на ресторант «България». С приятели от читалище «Емил Шекерджийски» решихме да поседнем в хубава обстановка. Имахме пари колкото за по една бира и 2-3 порции пържени картофи. Случайно на работа беше бай Моис, келнер от ресторанта в Еврейския дом на пл. Възраждане. Настаняваме се удобно, поръчваме студена бира и хрупкави картофки и кеф, Коко, кеф! Не се минават и десет минути и бай Моис ни носи една огромна порция меса на скара, която се казваше специалитет «България» за четирима. Обясняваме на бай Моис, че нямаме пари, а той се усмихва под мустак и ни препоръчва да се наслаждаваме на живота. Ще платим, когато имаме. Оказа се, че някой поръчал специалитета и след това се отказал. Хапнахме за негово здраве.

Понеже споменах за ресторанта на Еврейския дом, не може да подмина невероятните кебапчета от агнешко месо, които се сервираха само там. Управител на ресторанта беше бай Яко. В този ресторант можеше да хапнете прочутите печени яйца, прекрасно мезе за ракийка или водка. Високо качество, ниски цени и уютна обстановка можехте да намерите само в този клуб-ресторант, но само 3 дни в седмицата - сряда, събота и неделя.

На бул.Стамболийски, срещу еврейската банка Геула (Успех), имаше малка сладкарничка с три маси. Казваше се «Марсилия». Правеха изключително вкусен ванилов сладолед, който конкурираше сладоледа на «Белите карамфили».

В София се ходеше на ресторант, по-скоро за забавление, отколкото за хранене. За това в хубавите ресторанти имаше жива музика и можеше да се потанцува. Свиреха добри музиканти, танга, румба, валс отвреме на време, блусове, инглиш валс. Общо взето това бяха танците, които се танцуваха. Най-много се променяха стъпките на румбата. Освен класическите, на мода излизаха ту единичните стъпки, ту двойните. Правехме и «влакчета», много двойки един зад друг, или по-скоро един до друг, танцуващи румба с двойните стъпки. Две стъпки на ляво, две стъпки на дясно и т.н.

Но имаше и ресторанти с много хубава кухня и беше трудно да се намери маса, макар и да нямаше оркестър и не се танцуваше. Такъв ресторант беше «Червено знаме». Намираше се на ъгъла на Витошка и Кърниградска (Гочо Гопин). Беше на два етажа. В този ресторант обядвах за последен път като ерген на 2-ри януари 1961 година. Само 4 часа след този обяд, неочаквано се оказах женен. И вече 50 години си спомням за необикновения вкус на «шницела по милански», който си бях поръчал в този фатален ден. Сега вече това ястие го няма в менютата на софийските ресторанти, но ние със съпругата ми си го спомняме често.

В края на 50-те и началото на 60-те години, като учащи се в Алма Матер, често ходехме в «емблематичното» студентско заведение «Грозд». Разположен на прекрасно място на бул. Руски, срещу паметника на Съветската Армия и в непосредствена близост до Университета, през деня беше заведението на студентите, имащи «прозорец» в дневната си програма или доброволно пропуснали някоя лекция.

Тук ще си позволя да разширя малко темата. Тъй като вече споменах, че ходенето на ресторант за софиянци беше по-скоро забавление, искам да ви разкажа и за други забавления.

Освен в ресторантите младите софиянци можеха да се забавляват и на тъй наречените танцови забави. Нещо като съвременните дискотеки, но коренно отличаващи се по форма и съдържание.

Танцовите забави биваха два вида. Организирани от дадена организация, училище, читалище и др. С ограничен достъп за външни лица. Други пък се организираха за свободно посещение срещу заплащане на някаква входна такса. Тя не беше голяма и всеки можеше да си го позволи при желание. Често пъти организаторите наемаха зала и оркестър и печелеха пари. Съгласно съвремената терминология беше бизнес. Такива забави се организираха в салона на Алианс Франсез, на «Учителската каса», в ресторант «Аризона» на ул. Денкоглу, в салона на у-ще Любчо Баръмов- на ул. Кирил и Методи и Отец Паисий, на бул. Дондуков в салона на «графиците», сега Битов комбинат и други. Те се организираха събота вечер и много често неделя следобяд. Обикновено свиреше малък оркестър - барабани, акордеон, кларинет или саксофон, тромпет, китара, понякога цигулка и др. Младежите ходеха с познати момичета или с приятели, разчитайки на момичета, които отиваха сами. Свалката ставаше на място. Понякога връзката приключваше с края на танцовата забава, но се случваше и да продължи по-дълго, ако двете страни намираха съвместните забавления за интересни. Облеклото на тези забави не беше особено изискано, но младите хора се стараеха да се облекат прилично и по възможност модно. Особено момичетата. В края на 50-те години излезе модата на полите от тафта на едри карета, които се носеха отдолу с фусти. И силуета на момичетата стана доста обемист. Ние момчетата ходехме с тесни панталони-кюнци. Долу широки 15-16 см. И с маншет широк 7-8 см. Трудно се обличаха, но мода - няма как. Ризите бяха на едри карета в ярки цветове с широко столче, закопчаващи се с две копчета. Панталоните се носеха с тесни тиранти. Коланът на панталона също беше доста широк и се закопчаваше с три копчета. На главите си носеха каскети с пречупени козирки или жокейки. Така изглеждаха софийските «апапи» от онези години. На краката беше модно да се носят «алпинки» с широки езици отгоре или обувки от велур с цветни шевове.

Когато нямахме с нас момичета, чакахме да засвири оркестъра, момичетата да започнат танца с приятелка и ние отивахме да ги разделим. Беше прието за нормално и обикновено не отказваха. Ако си допаднехме в танца, често пъти танцувахме заедно цялата вечер.

Ученици от нашия техникум бяха съставили малък оркестър на име джаз «Асансион». Бяха 5-6 души, свиреха много хубаво и почти всяка неделя ги ангажираха за някоя танцова забава. Ръководител им беше акордионистът Сашо Америката, Христо Рашков - Масажиста свиреше на тромпет. На барабаните беше Бъц, който в училищния духов оркестър свиреше на най-голямата туба. Като я наденеше на главата си, целият се загубваше в инструмента. На кларинет свиреше Христо от по-горния курс. С моя съученик Любо често ходехме на танцови забави, където свиреше джаз «Асансион». Те свиреха и на всички забави в нашия техникум.

От време на време са ставали и сбивания на тези танцови забави, но сравнително рядко. Оръжието беше отверка. За огнестрелно оръжие не можеше даже да се мечтае. Сега. законно или незаконно, мнозина имат патлаци - «ютии» - според жаргона от 50-те години.

Кафенета, сладкарници и ресторанти има и сега. Дискотеки също. Но атмосферата вече е друга. Сега даже редовните посетители на някое заведение рядко се познават. Сега понякога се гърми и даже убива в дискотеки и в ресторанти.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...