На 20 февруари 1892 г. седмичното френско списание L'Illustration публикува на цяла страница любопитна гравюра от България. На нея, както сочи лаконичният надпис под изображението, е представена "жива картина" от княжеския двор в София.
Неотдавна, като част от проект за дигитализация на фондовете, Народната библиотека включи на страницата си и оригиналната фотография, послужила за основа на гравюрата, появила се тогава в печата.
В търсене на повече информация за символиката и съдържанието на представената "жива картина", попаднахме на подробен разказ за събитието в едно писмо на Робер дьо Бурбулон, личен секретар на княз Фердинанд и участник в живата картина. На 9 март 1891 г. той споделя със своята майка:
"Да се върнем сега на прословутата вечеринка, която не се състоя в събота, ами миналия вторник, заради разболяването на детето на Анна. Бедната Анна бе толкова заета и разтревожена, че, разбира се, дори не помислихме да репетираме и да изиграем нашия „Постскриптум". Но от това вечерта никак не пострада. Започнахме с кадрил на четири ръце, в съвършено изпълнение на Форас и една българска девойка. След това, тъй като бе нужен по-дълъг номер, за да замести комедията, аз изрецитирах „Бедни хора" от Виктор Юго и не би повярвала колко тази тъй различна от нас публика, тези тъй далечни от нашите души, затрептяха, слушайки прочутата морска драма, пълна с възхитителни описания и философски идеи! Князът, който никога не ме бе чувал, стоеше неподвижно, с втренчен поглед, сменяйки изражението си според това дали в поемата ставаше дума за полунощ, за гробове или за мъртвата селянка. Стамболов не изпускаше стих, клатеше глава, силно развълнуван, когато се говореше за изоставените деца. Сякаш не дишаха, тези четирийсет българи, впечатлени до дъното на душата си от перипетиите на драмата. Естествено, всичко това ме насърчаваше и няма да се учудиш, ако ти призная, че имах доста голям успех! После две български дами изпяха с много хубави гласове, силен акцент и никакъв метод „О, сине мой!" от „Пророкът", „Vorrei morire" и руски песни, които изпълниха определено най-добре. Дойде ред на Тъпчилещов - той свири на цигулка, не особено чисто, но с увереност и жар. По искане на княза аз най-после седнах на пианото и изпях няколко стари френски песни. Завърших със „За бога, Марион!", която много се хареса.
Следваше антракт с бюфет, по време на който подготвихме живата картина. Когато всички зрители начело с княза заеха местата си, чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя следната картина: градински декор от палми и парникови растения на фона на облаци. В центъра, върху пиедестал, бюст на княза в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди. В подножието, като символ на стара Франция, седи княгинята с воал от бял тюл на лилиеви цветове, с диамантена диадема в косите, величествена, опряла на пиедестала едната си ръка, в която държи цветя, а другата - на герба на Франция с трите лилиеви цвята на лазурен фон. Около и в краката на княгинята — ние и младите офицери от двореца в носии на български селяни (онази хубава шопска носия в синьо с бяла бродерия и с малка червена шапчица), на колене, подпрени на лакти, седнали, легнали, образувахме хармонични групи заедно с девойки в селски носии и с цветя в ръцете. Вляво, зад газена завеса, се виждаше като видение от миналото г-н дьо Форас, прав, във ви¬зантийския костюм на старите български царе, облегнат на скиптъра си и сочещ с другата си ръка бюста на княза, с цел да привлече вниманието на музата на историята. Ролята на последната, разположена в най-горната част на картината, се изпълняваше от чаровната госпожа Белчева (съпруга на министъра на финансите), която бе обвита в ефирен бял тюл и се готвеше да постави корона на главата на владетеля. Сред зеленината на фона най-красивите жени на София, облечени в рокли от бял, зелен и черешов тюл, напомняха за националното знаме, а шаловете, които ги свързваха, бяха с цветовете на династията. Когато се вдигна завесата, картината бе осветена от електрическа светлина, която последователно преминаваше от бяло в зелено и в червено. Оркестърът в съседната зала шепнешком засвири местни мелодии, а аз, неподвижен като восъчна фигура, натъкмен като шоп с широко разтворена яка на ризата и калпак от меча кожа, изрецитирах от място хубавите станци, съчинени от Форас и съпоставящи с патриотичен патос някогашна и днешна България. Трябва да кажа, че беше великолепно! След края на стихотворението женските гласове запяха националния химн със затворени уста, pianissimo и lentissimo, и завесата бавно се спусна, след което няколко пъти се вдига под възторжените аплодисменти на публиката. Царската осанка на княгинята, красотата на жените, сполучливото разположение на групите, блясъкът на носиите - всичко това образуваше един наистина изумителен ансамбъл. В момента в града говорят само за тази жива картина."