2.07.2012 г.

Велика скръб


На 2 юли 1949 година умира Георги Димитров. Общинското списание "Сердика" посвещава на неговата смърт извънреден луксозен траурен брой. Следващият текст и фотографии са публикувани в него.


ВЕЛИКА СКРЪБ

По юнското небе пълзят леки сивкави облаци, които навяват някаква далечна тъга. Защо този ден е тъй тежък, скован от облаци и изпълнен с неизвестността на едно очакване. И хората защо са толкова замислени, съсредоточени в себе си и мълчаливи? Какво далечно предчувствие докосва сърцето и го кара да тръпне от някаква приближаваща се беда?

На улицата ме срещат другари работници:
— Какво става с другаря Димитров, съобщението на ЦК е тревожно?
— Не знам, — вдигам очи и ги поглеждам с няма тревога.
Няколко студенти със затаен дъх питат:
— Знаеш ли нещо повече за положението на бай Георги?
— Не знам, но нека се надяваме.
— Дано...
Разделяме се с мълчание.

Привечер завалява дъжд — ситен и продължителен. Влизаме в една обущарска работилница, докато дъжда спре. Една жена минава покрай работилницата, тъжно кимва глава:
— Затваряйте...
— Защо?
— Другарят Димитров...
Тя не можа да каже повече. Сълзи задавят гласа й. Разбираме я. Сърцето изтръпва. Струва ти се, че цялата земя потръпва в спазмата на жестока болка. Дъждът продължава да вали.

Излизаме навън. Отиваме в дирекцията на печата. Тъкмо изготвят съобщението на Централния комитет. Няколкото минути чакане се превръщат в някаква мъчителна вечност. И все пак си казваш: дано няма съобщение, дано вестта се окаже невярна. Но не — с треперяща ръка държиш хартията със скръбното съобщение.

Излизаме на улицата подкосени.

В градината до Народното събрание стоят група младежи. Една жена ни посреща и някак си несмело пита:
— Истина ли е?
- Да. . .

Хората наострят слух към високоговорителите, чиято тъжна музика налива улиците и площадите със скръб. Чува се бавния глас на говорителя.

Тъжната вест пронизва сърцата, обхваща голямия град, страната ни, целият свят, сякаш огромно черно крило преминава над смълчаното небе, което спира своите сълзи. Часът е осем вечерта. Фабричните сирени с бавен вик разнасят скръбта на милионните хора

Тази скръб е за великия Димитров. Той ни гледа от хилядите портрети и бюстове, из улиците и витрините. Неговият образ е върху знамената със сведени чела. Той е в сърцата на мъжете и жените, които въпреки скръбта с бодра вяра крачат по неговия път.

От фасадата на Централния комитет на Българската комунистическа партия грее образа на великия вожд обгърнат от траурни и червени знамена. От балкона на Министерския съвет трепти образа на министър-председателя на народната ни република и от двете му страни се диплят червени, национални и траурни знамена. Колоните и перилата на балкона са драпирани в черно и червено. Над главния вход на Столичния народен съвет в траурна рамка гледа първият гражданин на столицата и републиката. Колоните на Народния театър се обличат в червено. Разгъват се крилата на траурни знамена.

По улиците, пред клубовете, пред учрежденията, върху фона на червени драперии траурни знамена и цветя са сложени бюстове и портрети на безсмъртния Димитров. Пред тях безмълвно стоят на почетна стража работници и работнички, войници, младежи и девойки. В очите им гори скръб, но те са с изправени глави с изпънати тела, ръцете им са стиснати в юмруци и погледите устремени напред.

Тези мъже и жени, тези младежи и девойки и бойци знаят и са уверени, че техният вожд и учител, техният баща и вдъхновител е жив. И неговите мисли и мечти са в нашите сърца, които той ще вдъхновява в близките и далечни години на нашата борба за щастие...

Като ято черни птици наредени една след друга, бавно текат дните и часовете на очакването. От мига, в който българският трудещ се народ научи за смъртта на др. Георги Димитров, от часа когато тленните останки на безсмъртния покойник бяха изложени в колонната зала на Дома на съюзите в Москва, потънали в палми, в цветя и траурно наредени знамена, когато заедно с членовете на Политбюро на Всесъюзната комунистическа партия, пред ковчега на Димитров стоя на почетна стража великият Сталин, от ранната утрин на смълчаното северно небе, когато от една от гарите на Москва тръгна траурният влак на юг, ние чакаме. Ние чакаме тебе, скъпи другарю и учителю, за последна среща. Бавно следим ритмичният ход на траурния влак през необятната съветска земя, през земята на братския румънски народ за да го посрещнем на родна земя.

Хилядният траурен митинг на родния бряг при Русе, срещата на четиридесетхилядното множество от работници и селяни при Горна-Оряховица, посрещането при Плевен, при Мездра, където работниците и селяните от околиите на славното септемврийско възстание през 1923 г. са се стекли да отдадат последен скърбен поздрав към безсмъртния си вожд, гъстите редици от хора по железопътната линия край Елисейна, Лакатник. Елин-Пелин, Ку-рило, Бов, Своге, където от сивите скали на балкана грее образа на Димитров и светят лозунгите и клетвата на трудещите се край Искър, изпращат траурния влак до София. Пътят е послан с енювче и чемшир, по пътя се веят пламъците на червени знамена, приведени от мъчителна скръб. Тихо е. Само ритмичният и монотонен трясък на железните колела изпълва дефилето, потънало в мътния, бърз шум на Искъра, в който потъват въздишките и тих плач на майките с черни забрадки, на народа, дошел да посрещне и изпрати за последен път своя вожд. Хиляди мъже, жени и младежи падат на колене и се кълнят пред любимия Димитров, че ще пазят свято неговите завети, ча ще осъществят неговите мечти.

Последните минути преди влака да влезе в София народът на столицата чака пред гарата, но улиците и площадите мигът, в който влака ще спре. Любящата ръка на народа е украсила улиците и площадите с хиляди знамена, портргти и бюстове, обсипала ги е с цветя за да изрази мъжествената скръб по своя любим син, водач и баща.

Влакът спира. Точно пред него е арката на гарата от червено и бяло. Пред входа, през който ще мине за сетен път скъпият покойник, чакат официалните лица: членове от Политбюрото и Централният комитет на комунистическата партия, членове на Националния съвет на Отечествения фронт, на Постоянното присъствие на Българския земеделски съюз, министри и представителни групи на масовите организации.

От влака слизат др. Роза Димитрова, членовете на българската делегация др. Вълко Червенков, Георги Чанков и Антон Югов. След тях слиза водача на съветската делегация маршалът на Съветския съюз и член на Политбюро на ВКПб др. Ворошилов и членовете на делегацията, гл. секретар на румънската работническа партия и министър на Външните работи Ана Паукер, водач на румънската делегация и др. Тежък миг, в който хората, придружили траурния влак, довеждат в родната земя великия покойник. Народът пред гарата, по улиците и площадите привежда борческите си знамена пред онзи велик свой син, който призова световната работническа класа и трудещите се хора по цялата земя на борба против кървавия фашизъм и империалистическата война.

Военият министър др. ген. Георги Дамянов рапортува на маршал Ворошилов.

От вагона свалят ковчега на безсмъртния Димитров, драпиран с червен и черен плат. Около ковчега се нареждат на почетна стража верните другари и смелите воини на храбрия вожд. Под звуците на траурния марш и през тясната алея от наведени знамена ковчега се поема от членовете на Политбюро.

Ковчегът е изнесен на ръце на площада пред гарата и го полагат на артилерийски лафет. 

Черните наметала на конете навяват скръб.

От тук тръгва траурното шествие към сърцето на любимата димитровска София. Начело е венеца от живи цветя на великия учител и приятел на покойника другаря Сталин. Следват венците на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), на Централният комитет на Българската комунистическа партия, на Националния съвет на Отечествения фронт, на Министерския съвет, на първия съратник на другаря Димитров — др. Васил Коларов. Следват безбройните венци, които любящият народ от села и градове е изпратил на своя вдъхновител. Траурната музика от голям духов оркестър прозвучава над площада. Гора от знамена се приближава напред. След знамената ордените, с които е бил награждаван великия покойник. Върху червена възглавничка млад офицер носи най-голямия орден, Орденът на Ленин. Две редици от по трима млади офицери носят другите ордени С бавна стъпка пристъпя коня на офицера, който държи сабя, грееща като светкавицата. Тя напомня, че Димитров беше пръв войник и вожд на армията на труда, която победи. С тържествена стъпка се тегли лафета със скъпия ковчег. В дълга редица следват близките на другаря Димитров: членовете на Политбюро, на Министерския съвет, на Националния съвет на Отечествения фронт, офицери от народната войска, септемврийчета, работници в сини облекла, селяни, младежи, курсисти от партийната школа.

Неповторим миг на скръбно величие, което никога в своята история не е преживяла столицата. Сякаш времето е тръгнало с бавната стъпка на процесията, сякаш хората, хилядите хора, които вървят след великия покойник и стоят на почетна стража, в шпалир, като жива алея, която криволичи по улицата пред гарата, отправя се по широкия прав булевард носещ името на Георги Димитров, стига до площад Ленин. От мрачния травертин на старите храмове вее мъка. Плачущите върби под куполите им са навели тъжно клони. В широкия кръг на площада се навеждат знамената и твърдо гледат лицата в ковчега на покойника, сякаш шепнат своето „последно прости". По булеварда ,Ал. Стамболийски", по ул. «Левски" шествието минава през площад „9 септември". От балкона на Министерския съвет бди над хилядното множество образа на първия министър-председател на Народната република България. На среща под кичестите стволи на градинските дървета синеблузите трудови войници с героични усилия градят последното жилище на храбрия вожд.

Десети юли. Този ден е пълен с неизразима мъка. В този ден е погребението на безсмъртния Димитров. От рано сутринта е спрян огромният поток от скръбни поклонници, които минаваха с благоговейно мълчание край великия вожд. Сякаш живота е спрял своя дъх. И природата внася съответствие с великата скръб на народа и човечеството. Небето е натежяло с влажни облаци. Не се наплака небето в тези дни на велика скръб. Тишина. Три по три сиви соколи — самолетите от въздушните Димитровски сили, прелитат под смълчания небосвод. Те изпълват площадът пред Народното събрание с тревожен шум и се изгубват. Тържественото скръбно мълчание отново завладява площада, улиците, градът.

Командирът на почетната рота пред Народното събрание командва: „За среща за по чест".
Стройните редици застават като заковани. Лицата на бойците изразяват смелост и устрем напред. Бавно изнасят от залата на Народното събрание венците от живи цветя, които изразяват неувехващата любов към Димитров.

Часът е дванадесет една минута и тридесет секунди. От сводестия траурен вход се задава саркофага с тялото на другаря Димитров, носено от неговите бойни другари и съратници, членовете на Политбюро на Българската комунистическа партия, начело с другаря Вълко Червенков, от маршал Ворошилов и Горкин. Те бавно слизат по стъпалата и полагат ковчега върху артилерийския лафет. След ковчега с бавна стъпка пристъпва другарката Роза Димитрова с двете си деца. Сякаш небето слиза по-ниско и облаците искат да докоснат като крила от траурни знамена ковчега на великия покойник. Мигът е неповторим, когато трите двойки коне трепнат под черните наметала и потеглят лафета към вечното жилище на незабравимия син и вожд на народа. Между шпалир от юнкери, с бляснали върху пушките щикове, траурната процесия потегли към мавзолея. Широкият красив булевард, от който сега се веят траурните знамена, булеварда „Цар освободител" от Народното събрание до площад „9 септември", където е мавзолея на Георги Димитров, великият безсмъртен син на борещото се човечество, е последният път, който той ще премине. По тротоарите, от двете страни на този скръбен път, стоят работници и селяни, мъже и жени, чийто замислени лица изразяват дълбоката човешка мъка. Между подвижния шпалир от младите димитровски воини бавно се движат младежи и девойки, които носят хилядите венци за Георги Димитров. Начело е венецът на великия Сталин и от двете му страни—венците на Централния комитет на Всесъюзната Комунистическа партия и Централния комитет на Българската комунистическа партия. След тях носят венците на Министерския съвет на Народната република България и венецът на първия съратник и неразделен приятел на Димитров, другаря Васил Коларов, венците на Националния съвет на Отечествения фронт, Съвета на министрите на СССР, на делегациите, дошли от всички континенти на света, от дипломатическите мисии в столицата ни, от централния съвет на ОРПС, от Българския народен женски съюз, от централните ръководства на другите масови организации и още три хиляди венци, които се полагат при мавзолея. Гора от приведени знамена развяват своя пламък, своите помрачени от креп светлини, за да изразят скръб на народите и комунистите на България, на Съветския съюз на демократичните народи и целия свят. знамена с неугасващия червен пламък на пролетарския интернационализъм, на борящите се хора от всички страни.

Бавно се движи лафетът с ковчега на безсмъртния Димитров. Бавно потрепват върху ковчега диплите на червеното и траурно знамена. Бавно стъпват от двете страни работниците, работничките и младите бойци от Военното училище. Бавно след лафета вървят другарката Роза Димитрова с децата си, членовете на Политбюро на Българската комунистическа партия, маршал Ворошилов и другите членове на съветската делегация, др Петру Гроза с почти целия Министерски съвет на румънската народна република, членовете на Политбюро на братските комунистически партии, между които се разпознават широкоплещестата фигура на бившия миньор Морис Торез, сега вожд на трудящия се народ във Франция, героят на Съветския съюз легендарния партизанин Ковпак, който води делегацията на братска Украйна и редицата други представители на делегациите на Австралия, Белгия, Швеция, Германия, Швейцария, Аржентина, Холандия, Албания, Дания, Израел, Венецуела и на градовете — герои Москва и Ленинград.

В тези дни на дълбока скръб, трудящото се човечество и борящите се народи и комунистическите партии от всички страни са изпратили някои от своите най-видни синове и прославени вождове, за да ни подкрепят в тежките дни на великата скръб, за да ни утешат и почерпят сами сили от неизчерпаемия извор на борческия Димитровски дух.

Заедно с редиците на бойците от Централния комитет, на министрите, на генералите на народната войска и видни общественици и културни дейци, ние вървим след ковчега на непрежалимия Димитров. Бавно стигаме до площада пред министерския съвет, срещу който вече се издига величественият белокаменен мавзолей Георги Димитров. Този площад, който е видял толкова шумни и бойни манифестации, този площад, където се разнасяше гласът на другаря Димитров, сега е потънал в тържествено мълчание. Народът от авангарда на партията и масовите организации, бойците и офицерите на народната войска, хорът от три хиляди души са обкръжили площада. Тишина. Тежките колела на артилерийския лафет бавно и за сетен път поскърцват в мокрия пясък пред мавзолея. Другарите от Политбюро на партията свалят от лафета и слагат върху високата поставка ковчега на другаря Димитров. Изведнаж хорът от три хиляди мъже и жени, съпроводен от духови музики запяват траурния пролетарски марш: „Вий жертва паднахте в неравна борба". Никога столицата на българския народ, никога старинната София, запомнила през вековете толкова събития, не е запазила по-тържествен миг на величава скръб! Траурните знамена се навеждат и подреждат в страни. С неуловима стъпка народните партизани сменят бойците от военният караул. Траурният марш постепенно се усилва и звуците му изпълват целия площад, улиците и градът под смълчаната в този миг сиво-синя грамада на Витоша.

Членовете на Политбюро на Българската комунистическа партия, водачите на чуждестранните делегации и членовете иа Министерския съвет, заемат местата си на трибуната пред мавзолея. Тези първи хора на нашата страна и на другите страни, на нашата Комунистическа партия и на другите братски комунистически и работнически партии, се изправят тук върху една трибуна, от която ще бъде изразена световната скръб, ще бъде произнесена бойната клетва и новият борчески подем в последните часове, когато образът на безсмъртния Димитров ще бъде за последен път под открито небе. Човек гледа тези най-видни представители на борещото се за мир, демокрация и комунизъм човечество и почва да разбира по-ясно колко велик е нашият мил, нашият непрежалим, нашият роден баща, учител и вожд— Димитров. И колкото приживе да сме го обичали и почитали, ние чувствуваме в тези мигове, че тази обич и почит все пак не са били така безпределни, както е безпределна мъката ни по неговата загуба. Но, ние не сме изгубили нашия роден Димитров, ние чувствуваме, че изгорял в пламъците на борбата на народите, на народа ни против войната, фашизма и империализма, той излита из горещата пепел на борбата против смъртта като птицата феникс от легендата, жив и безсмъртен днес и през вековете...

Старият борец и верен другар и последовател на Димитров, народният генерал министър Добри Терпешев, открива траурното тържество с думи, които\олкото и да са кратки, са задавени със скръб и скрити сълзи.

На трибуната пред микрофона се изправя едрата и мощна фигура на другаря Вълко Червенков. 
Мъжественият му глас е твърд, суров, но за миг той сякаш пресеква, може би, защото верните и родни очи поглеждат ковчега пред мавзолея, замрежват се от траурните крила на знамената и искат да влезат в сърдечно съприкосновение с очите и душите на хилядите мъже и жени, обградили безкрайно скъпия покойник. Но в следния миг гласа му се подема, става по-плътен, и по-ясен, въпреки заглушеното ридание на сърцето.

КРЪСТЮ БЕЛЕВ


Траурния влак, носещ тялото на Г. Димитров

Траурната процесия—ковчега с тялото на Г. Димитров, следван от др. Роза Димитрова с децата си.

Официалните лица и гости, начело с маршал Ворошилов, др. В. Червенков и др.

Народът коленичи и навежда своите знамена, при преминаване на лафета с тялото на Г. Димитров

Народът не може да задържи сълзите си от загубата на своя незабравим учител.

Трудящите се с нездържана скръб наблюдават преминаването на траурната процесия

Внасяне ковчега с тялото на Г. Димитров в Народното събрание

Членовете на Политбюро на ЦК на БКП др. Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Дамянов на почетна стража пред тялото на Г. Димитров

Септемврийчета се прощават с своя любим учител и вожд

Др. Вълко Червенков и др. официалните лица приемат съболезнование

Г. Димитров на смъртния одър

Народа се прощава със своя учител и вожд

Всенародното поклонение пред тялото на Г. Димитров, изложено в залата на Народното събрание

Всенародното поклонение от всички краища на родината

През нощта и в дъжда не спира народното поклонение пред тялото на Г. Димитров

Народното поклонение продължава и през нощта

Тялото на Г. Димитров на път към мавзолея.

Пред мавзолея полагане ковчега с тялото на Г. Димитров, носен от марш. Ворошилов, Петру Гроза, В. Червенков и др.

Септемврийчета се прощават със своя учител и вожд

Траурната манифестация, на която трудещия народ дава своето обещание да построи социализма

Народната войска ще брани делото на Г. Димитров

Венецът на СГНС, носен от управата, преди полагането пред тялото на др. Г. Димитров

Венецът на генералисимус Сталин


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...