Новата загадка

Последната загадка за 2012 година! Вие сте на ход. :)

---

Дядо Мраз, Дядо Коледа, сурвакари и коледари

Крикор Асланян

В моето детство Новата година настъпваше цяла седмица преди Коледа. БПЦ честваше Коледа на 7 януари, а на 6 вечерта беше Бъдни вечер. След това БПЦ прие друг календар и Коледа се премести на 25 декември и се чества заедно с католиците. За нас, арменците, такава промяна няма. Ние винаги сме празнували Коледа на 6 януари и продължаваме да спазваме тази 17-вековна традиция.

Затова ми е трудно да си спомня човека с бялата брада, който ми носеше подаръците, дали беше Дядо Коледа или Дядо Мраз. “Гахант баба” е Дядо Мраз и аз него си го чаках с нетърпение. А по-късно, когато се роди братчето ми,  дълги години аз изпълнявах тази роля. И до сега, като се събираме приятели на Нова година, пак раздавам подаръците на малки и големи.

След 1944 година, с решение на новите управници, длъжността на Дядо Коледа беше съкратена и името му анатемосано. Появи се отново след цели 45 години, когато тези, които го бяха анатемосали, започнаха да коленичат в църквата със свещ в ръка. Но това е друга тема и моята цел не е политико-сатиричен обзор на българската действителност през втората половина на XX-тия век. 

За нас, децата, никак не беше важно как се казва старецът с торбата с подаръците. С нетърпение очаквахме да дойде и да ни ги раздаде. Бяхме като днешните политици - не е важно от коя партия си, важно е да си в Парламента и да има “гювеч”, т.е. и ние бяхме “гюведжарчета”, само че в добрия смисъл на думата. Дали в къщи, дали в детската градина или училище, ние с нетърпение очаквахме да се появи Дядо Мраз и да започне да вади подаръците от голямата червена торба. Обърнете внимание, че и той самият беше облечен в червено и обут в червени ботуши. Такива Дядо Мразовци имаше и по предприятията, където работеха нашите родители. Профкомитетът се грижеше децата на “работническата класа” да получат подаръци на Нова година. И всички на една и съща стойност, което страшно усложняваше покупката им.

Когато бях дете, намирах подаръците си под елхата, която всяка година украсявах с помощта на мама. Татко я купуваше, слагаше кръстачката и след това не се занимаваше с нея.  Сега пак си я украсявам и то без чужда помощ. Имам я от 14 години, малка пластмасова и сглобяема. Жена ми е много доволна, че няма да мете хиляди борови иглички по пода.  Нови технологии, нови  традиции. Като дете се радвах много на елхата, в цялата къща миришеше на бор и имах чувството, че се разхождам из борова гора. Сега пък имам друго, по-модерно чувство - разхождам се из “силиконовата долина”.

Коледно тържество, 20-те години

Още доста преди Нова година на пазара се появяваха суровачки и дрянови пръчки. Последните бяха за тези, които искат да имат суровачка “направи си сам”. Според  традицията суровачките биваха два типа - едни прави като пръчки, а другите имаха в горната част кръгъл обръч, та суровачката имаше формата на буквата “Ф”. Украсена с нарязана хартия, лъскава или матова, гладка или крепонирана, суровачката трябваше да е шарена и гиздава. И, естествено, гъвкава, за да не се счупи на гърба на някой, когото суровакаме. Но за да си суровакар не беше достатъчно само да имаш суровачка. Трябваше и да знаеш стихчета, които да рецитираш, суровакайки. С малки варианти тези стихчета много си приличаха и ние децата ги знаехме наизуст. 

“Сурва, сурва, година

Здраве, щастие до амина,

Червена ябълка в градина и т.н.”

И чакахме суроваканият да се бръкне и да даде паричка. Е, случваше се някой много близък да се отпусне и да даде и книжна пара. След като взимахме подареното, задължително целувахме ръка на дарителя. Най-хубавото на Новогодишната вечер беше, когато в полунощ “старата” година си отиваше, а на трона на времето сядаше Новата. Тогава се гърмеше навън, а вътре гърмяха бутилки шампанско, всички се целуваха и поздравляваха, а аз чаках поне малко да се поуспокоят, грабвах сурвачката и карах подред - мама, татко, баба, дядо, чичовци и вуйчовци, лели и вуйни, всеки си обръщаше гърба, за да получи пожеланията ми и да се бръкне за някой и друг лев.

На сутринта малки групички суровакари, двама-трима, обикновено деца, ни будеха рано-рано, за да ни суровакат и получат я пари, я нещо за хапване, останало от новогодишната трапеза. Слагаха полученото в дълбока торба и отиваха да звънят на следващата къща.

Традицията на Бъдни вечер е известна на всички и няма да я описвам. Но на следващия ден, Коледа, тръгваха от къща на къща “Коледарите”. Обикновено това бяха млади мъже от село, облечени с ямурлуци и с криваци в ръка, които пееха коледни песни и честитяха на хората Рождество Христово. Понякога в групата от 5-6 човека имаше и някое дете. Хората им се радваха и не пропускаха да ги нагостят или дадат малко пари, баница, питка или сушени плодове - “ошав”.

Коледари в Софийско, 20-те години

Всичко това създаваше у хората приповдигнато празнично настроение и за няколко дни всички забравяха ежедневните проблеми. В такива дни хората бяха по-добри, по-толерантни, даже бих казал по-благородни и “прощаващи”. Естествено, когато празниците отшумяваха и “трудното ежедневие” отново излизаше на сцената, мнозина надяваха “вълчите” си кожи и забравяха християнските добродетели - до следващите празници.

---

Новата загадка

Днешното предизвикателство включва един луксозен Мерцедес и неговия шофьор. Къде се намират те, ще кажете вие. :)

П.С. Нашият приятел и любим разказвач Крикор Асланян днес празнува своя 18-и рожден ден. Да си ни жив и здрав, Кико, и да не секва никога твоето вдъхновение, с което радваш всички!

В негова чест първият познал новата загадка ще получи награда - книгата на Крикор Асланян "Моят роден град София". Верният отговор очакваме в коментарите под този текст. Успех! :)

---

Зимна разходка, част втора

 Спомени на един малчуган от Стара София

Крикор Асланян

След обяд се качихме и на трамвай номер 4 и отидохме на разходка из Борисовата градина. Още на входа тя ни посрещна с хубава музика. Под звуците на Щраусови валсове няколко двойки танцуваха върху леда на езерото “Ариана”, а Коцето - учителят по кънки, обучаваше младо момиче, което правеше първите си стъпки върху леда. Много исках да карам кънки и мама ми обеща след 2-3 години да ми купи хубави шведски кънки и действително удържа на обещанието си. Но това стана едва през 1948 година и кънките не бяха шведски. 

Хубавата музика повдигаше настроението и софиянци бяха весели и щастливи през тази 1941 година. Живееха мирно и спокойно и никакви мисли за революции не им мътеха главите. Нямаха никакво желание да унищожават някакви строеве, нито пък да изграждат нови. Тези които не бяха мързеливи и имаха желание да работят, печелеха добре, хапваха и пийваха “екологически” чисти храни и си гледаха кефа. Може да ви е чудно и да не ми вярвате, но неекологически въобще нямаше на пазара. Даже мисля тази дума “екология” още не беше измислена. Ама бях малък, та мога и да бъркам. 

Сега-засега завиждах на децата, които живееха близо до Борисовата и имаха възможност да се спускат с шейните си от Астрономическата обсерватория, та чак до входа на градината при Перловската река. Снегът беше бял и блестеше от чистота, скърцаше под шушоните ми и очите ми се дразнеха от толкова белота. Дърветата, отрупани от прясно падналия сняг, бяха красиви в белите си одежди и само лекият ветрец от време на време разнасяше студен прах из въздуха, който понякога се набиваше в очите. В онези квартали, където имаше улици с голям наклон, децата бяха много щастливи. Улица “Мизия”, "Раковска" при "Дондуков", улица “Милин камък” или при семинарията бяха прекрасни места за пързаляне с шейни, обикновени или “кормилачки”. От "Московска" до "Дондуков", по улица "Бенковска", беше страхотна пързалка. 

Малки групички деца от различни възрасти се биеха със снежни топки, други въргаляха големи снежни кълба за да направят “снежен човек”. Забиваха в лицето му морков за нос, две тъмни камъчета за очи, някаква пръчка за уста и, ако имаше метла, тя служеше за ръка. 

Снегът беше спрял, небето се беше изяснило и по сините му поля не се виждаше нито едно пухкаво облаче. Слънцето се усмихваше на софиянци, даже и да не ги грееше особено, то им създаваше хубаво, весело и празнично настроение. 

На връщане се разходихме пеша по "Цар Освободител", минахме покрай аперитив “Савоя” срещу Народното събрание, където много обичах да ме водят в неделните сутрини лятно време, където хапвахме кренвирши с горчица и пиехме бира или сайдер, седнали на масите, разположени на широкия тротоар. Пред нас дами и господа от софийския хайлайф, излезли на традиционната си неделна разходка, демонстрираха най-новите си модни тоалети. Облени от слънчевите лъчи, те изглеждаха още по-красиви и по-елегантни. Но сега беше зима и те бяха зад заскрежените стъкла на “Савоя”, кафе сладкарница “България” или си пиеха аперитива в бирхалето, замезвайки с телешки език в масло или мозък пане. А любителите на сладките неща от живота хапваха вкусни торти и пасти в сладкарница “Луксор”, която се намираше на ъгъла на "Цар Освободител" и улица “Бенковска”.

Започваше да се смрачава и хванала ме за ръка, мама ме поведе към скромния ни дом, където ме очакваше бумтящата пернишка печка “Партам” и дядо, който ми разказваше чудни приказки. Най-много обичах да ми разказва приказката за многострадалната Геновева и жестокия Колос. 

Навън снегът пак беше подел своя танец и бавно се сипеше над затихналата стара София. По замръзналите стъкла зимата рисуваше вълшебни плетеници и красиви фигури, които ме караха да чувствам нашия скромен, но уютен дом, като кътче от двореца на “Снежната кралица”. Една от най-любимите ми приказки.

Вижте също част първа

Още от увлекателните спомени на Крикор Асланян можете да прочетете в неговата книга "Моят роден град София".

---

Подготовка за празниците

Две снимки от последните дни на декември на далечната 1929 година ни показват как една колоритна софийска компания се подготвя за посрещането на новогодишните празници. Разбира се, за сметка на прасчо и червеното вино. :)

---

Зимна разходка, част първа

Спомени на един малчуган от Стара София

Крикор Асланян

Три дни снегът валеше на едри парцали. Спускаше се бавно и тържествено и покриваше града с приказна белота. На покривите имаше дебело снежно покривало, а комините бяха надянали половин метрови бели калпаци, от които се виеше пушекът на пернишките печки. Въздухът беше чист, небето сиво, сякаш слънчо никога вече нямаше да се появи, за да развесели зимния пейзаж. 

По улиците, затрупани от снега, препускаха файтони-шейни, а от гърбовете на кончетата се дигаше пара като от локомотив. Файтонджии, облечени в дебели тулупи, с овчи калпаци на главите, размахваха камшиците, за да подканят “дорчовците” да бързат, че мющерията бързаше за гарата. Човекът ще изпусне трена за Филибето. Трябва да се бърза. И отново “Дий, Дорчо, дий” и камшикът плющи във въздуха. Не може да се удрят животинчетата, па нали и те душа носят. И бързаха конете, звънчетата пееха като славейчета, а по зачервените бузи на файтонджията се спускаха сълзи от студа и зимата. Спираха при мустаците му и се превръщаха в скреж. 

От двете страни на булеварда бяха натрупани преспи от сняг и чакаха да дойдат талиги и каруци, на шейни или на колела, да ги вдигнат и извозят към реката. Файтона бързаше покрай дърветата, окичени с ледени висулки и снежни къдели. 

Мама ме облече с топли дрехи - голф, а под него дълги рипсени чорапи бежов цвят, захванати с жартиери, а на главата ми имаше качулка като на арменския владика, вързана около тънкото ми вратле. Дядо все ме закачаше, че шията ми била тънка като дръжка на череша, защото много ги обичах. Обух дебели вълнени чорапи и новите шушони и бях готов за разходка. Майка ми беше много елегантна в палтото си от хубав вълнен плат и яка от сив астраган. Както обикновено, през зимата обуваше високи ботуши, подплатени с топла подплата от ваталин. Тези ботуши се обуваха с елегантна лека обувка с висок ток. От вътрешната страна на ботушите имаше дълъг цип, който позволяваше лесно и бързо да се обуват и събуват. При по-малка снежна покривка вместо ботуши жените обуваха шушони. Зимно време мъжете също носеха шушони или галоши. Първите бяха по-високи, а галошите достигаха само до горния край на “половинки” обувки. Така се наричаха тогава обикновените обувки, докато ботите се наричаха “цели”. И шушоните и галошите се обуваха върху обикновени обувки “половинки”. По този начин, когато ходеха на гости, на театър или концерт, събуваха шушоните, галошите или гумените ботуши, оставяха на гардероба и влизаха в залата елегантни, вместо да джапат по чорапи по килима или паркета на приятелите си. 

Така облечени и обути топличко, тръгнахме към магазините по улица “Пиротска”. Трябваше да купим подаръци за моите братовчеди, за баба и дядо, за вуйчо и вуйна и за другите ни близки роднини. Макар и с малки подаръци, трябваше да зарадваме всички по случай Нова година. Естествено най-много щяха да се зарадват децата и затова техните подаръци избирахме най-грижливо, знаейки кой на какво ще се зарадва. 

По улица “Цар Симеон” беше оживено. Макар че не беше нито вторник, нито петък, на пазара имаше много сергии и каруци, пълни със стоки. Още щом доближихме ъгъла, усетихме вкусният мирис на печени кестени. На малък ламаринен мангал с решетест капак се печаха десетки леко цепнати кестени. Продавачът, омотан с вълнен шал, с дебел пуловер под изтърканото палто, ги обръщаше с машата и непрекъснато викаше “Топли кестени от Берковица, моля, хайде на печените кестени. Цяла торба само за 10 лева”. Мама ми купи малка кесийка и премръзналите ми ръце моментално се съгряха от топлината на ароматичните кестени, които се топяха в устата ми. 

Около бъчвите с руйно вино се трупаха мъже и жени, за да опитат вкуса на карабунарското, на “заешката кръв”, на станимашката малага и новоселската гъмза. Но най-тънко беше виното от пазарджишки памид, та го продаваха и най-евтино. Ракии в черничеви бурета, туршии в качета, пуйки и кокошки, всичко имаше на пазара. Едър шоп от Петърч предлагаше на мющериите да опитат “армеевата чорба” и кехлибарено кисело зеле, плачещо за малко прасенце сукалче или за постни сърми за трапезата на Бъдни вечер. 

Сушени плодове за “ошав”, леко стафидясало грозде, специално запазено за Новогодишната вечеря, представяха цялото богатство на българската земя. Ама най-много ми се дояде от динята и двата пъпеша, изложени на сергията до замръзналата от студа чешма на ъгъла. Ябълки, круши и портокали съседстваха с мандарини и банани, дошли от далечни топли страни. Голяма загадка за мен бяха тъмните рошкови, които никога не бях опитвал. 

Хората пазаруваха, пълнеха торбите и изпразваха кесиите. Ама нали идваха празници, всеки според възможностите си щеше да нареди на масата вкусотии, които хапваха само по Коледа и Нова година. 

На няколко места продаваха ябълки, жълти и червени, зелени и пъстри, кисели и сладки, но всички с неповторим вкус и аромат. Имаше няколко чисто български сорта - “златна пармена”, “белфльор” и други, които са изчезнали безвъзвратно. На 2-3 места продаваха елхи, които пръскаха своя боров парфюм, залял през последните дни цяла София. На пазара беше много оживено и забавно. Аз много обичах да ходя там и след няколко години там започнах първата си търговия със стари обувки. Тя не продължи дълго, защото татко наложи “ембарго”. По погрешка бях продал и едни нови негови обувки. И сега ходя там, но вече не е същото. Няма ги шопите с дебелите кожуси и рунтавите калпаци, няма го салепчията, нито пък продавача на печени кестени. Никой вече не продава печена тиква кестенка, викайки “медаро, медаро”. Но за сметка на това дебели мургави “софиянки” тихо шепнат “цигари, цигари”. 

Когато покрай нас мина салепчията, силна миризма на канела достигна до ноздрите ми. По улица "Екзарх Йосиф" дюкянджии или чираци чистеха с лопати снега пред магазините. 

В кафенето на ъгъла мъже седяха около масите, пиейки шербетлия кафе, а голямото тенекиено кюмбе буботеше като локомотив и топлеше клиентите. Един четеше вестник, други играеха табла или домино, трети “бистреха” политика и качваха и сваляха поредното правителство. Когато стигнахме на "Пиротска", пред някои магазини имаше сложени мангали на дървени въглища. Те излъчваха топлина и хората се спираха за малко, за да съгреят ръцете си и пак да продължат пътя си към Мария Луиза. Мъже, жени, деца, млади и стари, обикаляха магазините, гледаха, пазаряха се, купуваха и с множество пакети в ръка се запътваха към дома или до следващата цел на разходката. Елегантни жени с “лисичи опашки”, мъже с балтони от “флаконе” или “палмерстон”, с бомбета на глава се движеха по тази стара търговска улица. Едни забързани и делови, други бавно като за разходка. Последните зяпаха по витрините, специално украсени с борови клонки и с разноцветни лъскави топки. 

Тук на номер 10 беше и магазин “Златен лъв”, магазинът на баща ми и братята му. На касата седеше дядо ми, а продавачката в момента помагаше на една дебела жена да пробва нови обувки с висок ток “Луикенз”. Влязохме вътре и аз изтичах към дядо, когото много обичах. Той ме прегърна, отвори чекмеджето и ми даде едно ментово бонбонче. Знаеше, че те са ми любимите. 

Постояхме малко и си тръгнахме. От магазин в магазин, гледахме, избирахме и накупихме сума неща. Когато пакетите станаха много, ги занесохме в магазина и ги оставихме при дядо. На обяд, като си дойдеше, щеше да ги донесе, а ние продължихме нашата зимна разходка към “Мария Луиза” и площад “Света Неделя”. 

На тази централна улица тротоарите бяха изчистени от снега още рано сутринта и по тях бяха подредени десетки сергии, отрупани с играчки за елхи, свещички и бенгалски огън, разноцветни гирлянди и стъклени ледени висулки. Колко красиви и нежни бяха многоцветните топки за украса, ами камбанките и “дядомразовците” с бели калпаци, птици и звезди, красиви върхове за елхи и дървени кръстачки, всичко имаше по тези сергии. Продаваха и играчки за деца - домино и “Не се сърди човече”, дървени камиончета и немски самолетчета, които вървяха и правеха “лупинги”, движени от пружината, която трябваше да се навие. Продавачите, дебело облечени, с шапки и шалове, протриваха ръце или ги грееха на малък мангал и хвалеха шумно стоката си. Когато някой клиент му правеше “сефтето”, той взимаше парите, потъркваше ги на брадата си и ги слагаше в дълбоките джобове на многогодишното си изтъркано палто. 

Тук от сергиите купихме свещички и бенгалски огън, няколко топки, за да обогатим украсата на елхата, която татко щеше да купи от пазара, и влязохме в магазина на Караманлис. Това беше царството на рибите, раците, скаридите и хайверите. Мама купи тарама хайвер, който щеше да разбие сама, а дядо пък беше ненадминат майстор на лакердата - солен турук, който тогава изобилстваше в нашето Черно море. 

“Мария Луиза” беше най-оживена през този период на годината. Освен безбройните малки и големи магазини, сега от двете страни на улицата имаше върволица от сергии, които на 8 януари щяха да изчезнат безследно до следващия декември. 

Дебелият сняг затрудняваше движението на трамваите и те вървяха бавно, претъпкани със столичани, излезли на пазар, както и с гости от провинцията, дошли да се възползват от богатството на асортимента в Столичните магазини и пазари. На обяд се прибрахме в къщи. След малко цялото семейство се събра в кухнята за обяд. Тук живеехме задружно две семейства. Мама, татко и аз, а вуйчо, съпругата му, баба и дядо образуваха другото. В действителност бяхме едно семейство, но по административен признак ни деляха на две. Когато през войната ни даваха с купони и бележки храна, дърва и въглища, това се оказа изгодно. Кухнята ни беше доста голяма, имаше чешма с голямо корито от мозайка, бюфет за чинии, чаши и други домакински съдове и прибори. Имаше готварска печка с фурна, в която вуйна печеше незабравими бюреци и баници, а баба сутрин ми пържеше хрупкави банички със сирене. Тази печка гореше почти цял ден и освен за готвене служеше и за отопление. С дърва и въглища татко ни снабдяваше още в края на лятото или в началото на есента. Те се съхраняваха в бараката на двора, и от там с кофи ги носеха вкъщи. На обяд дядо винаги изпиваше 50 гр. мастика. Другите мъже не пиеха в работните дни. Само аз си позволявах да топна пръстче в дядовата мастика и с кеф да си го ближа. Обожавах аромата на анасона и всички предсказваха, че ще стана “пияница”. Но не познаха. И аз като дядо не пия повече от 50 грама и то 2 пъти в месеца. 

Втора част

---

София преди и сега: Музеят "Земята и хората" и Музеят за съвременно изкуство

Редактираме и допълваме с нови фотографии публикацията от 2009 година.

На първите две снимки се вижда Школата за запасни офицери в София, заснета през 30-те години на XX век. В този период школата се пренася от Княжево в сградите, построени за Софийски арсенал. На третата е показан съвременният изглед на музея "Земята и хората". При сравнение между двете фотографии се оказва, че постройката, която се намира зад трамвая, е сградата на днешния музей.

На фотографията се вижда и порталът на комплекса с двете караулки, чието възстановяване беше обещано като част от целия проект за изграждане на Музея за съвременно изкуство.

 На общия план се вижда и запазената сграда, в която от скоро се помещава новият Музей на съвременното изкуство.

Върху тази карта на трамвайните линии е отбелязано къде е обръщал трамвай 2, който се вижда на първата снимка - при сегашния мол CCS в непосредствена близост до музея. На картата е маркиран и комплексът сгради на школата.

Още нещо интересно - няколко снимки от вътрешността на столовата на школата. Ако ги сравним със съвременния изглед от вътрешността на музея, ще се убедим, че сградата е същата.

Снимка - Уикипедия

За финал, публикуваме и една снимка от спалното помещение на школата.

Ако някой знае повече подробности кога са премахнати останалите постройки или други детайли за съдбата на комплекса, ще бъдем благодарни да ги сподели. :)

---

Новата загадка

И днешната загадка е от снежна София. Къде се намираме?

---

Новата загадка

Днес сме на едно оживено столично кръстовище. Къде точно се намираме?

---

Блог "Стара София" навърши 4 години

Навъртя се неусетно още една година, в която заедно споделяхме и се вълнувахме. Иска ни се да вярваме, че с вас, нашите приятели, ни очакват още поне десет пъти по толкова, за да откриваме и преоткриваме тайните на Стара София!

Сега, когато снегът продължава да се трупа навън, не ни остава нищо друго освен да се скрием в старата бирария и да си кажем "За много години"!

---

Първият сняг

Натрупалият пухкав първи сняг ни вдъхнови да потърсим малко повече за зимната радост в някогашна София. Ето една първа страница от 20-те години на миналия век:

Първия сняг в столицата

Декември хвърли над калната земя бялата покривка на снежната зима. Красиви изгледи в парковете и улиците. Картина на съзерцание, идилия и спорт, всичко се очертава в белия фон на снега. Но зимата има и своите тежки грижи, за да се чувствуват по-добре нейните наслади. 

Изгледи от Борисовата градина, столичните паркове, площади и градини. "Илюстрована седмица" пожелава на своите читатели весели настроения в бой със снежни топки, катане, зимни излети, скиорско състезание и люш.

---

Строежът на "Ал. Невски" погребва трима работници

Дълъг и нелек бил пътят на идеята да се изгради храм-паметник в чест на Освобождението на България от турско робство. Макар решението за това да било взето още през 1879 г. на Учредителното събрание във Велико Търново, били нужни повече от 40 години за пълното му осъществяване. 

На 19 февруари 1882 година лично княз Александър I Батенберг положил основния камък на бъдещата катедрала на възвишението край древната „Света София“. Неуредиците забавили реалния градеж чак до 1903, но за сметка на това до 1912 година строителството завършило. Заради войните и последвалите национални катастрофи, освещаването на новия храм се извършило едва през 1924 година. 

Строежът на катедралата

Строежът на „Св. Александър Невски“ не минал без трагични инциденти и човешки жертви. Един от най-драматичните моменти в хрониката на градежа се случил малко преди окончателното му завършване. 

От Русия през варненското пристанище в София пристигнали 12-те храмови камбани, изработени от мед и олово в московска леярна. На 11 септември 1911 година те били осветени и започнало поетапното им поставяне във високата 53 метра камбанария. Първо, издигнали най-малките камбани, а трите гиганта, тежащи 3, 7 и 11,5 тона, останали последни. За тяхното монтиране дошъл специален екип от Москва, а от Виена били поръчани телени въжета и макари. 

Камбаните на „Св. Александър Невски“ на варненското пристанище

На 26 септември започнало издигането на десетата по ред камбана с тегло точно 2911 килограма. Работата вървяла успешно и камбаната постепенно достигнала третия пункт на скелето, където трябвало да бъде окачена на предвидените за това куки. Руският монтьор Анисим Мойсеев се изкачил върху камбаната, за да я постави, подпомогнат от двама български работници - Георги Русев и Димитър Трънчев.

Внезапно спокойната вечерна разходка на софиянци била смутена от мощен тътен, идващ от катедралата. „Завчас църквата беше блокирана от няколко хиляди народ“, пише един тогавашен вестник. Придошлата тълпа, струпала се да види причината за разнеслото се над столицата оглушително „д-ъ-н-н-н“, била изправена пред грозна и спираща дъха гледка. Затиснати от огромната камбана, в собствената си кръв лежали полуживи тримата работници. При опита огромното туловище да бъде поставено на мястото му в камбанарията, поддържащите го стоманени въжета не издържали и се скъсали. Камбаната повлякла строителите, прелетяла десетките метри надолу, помитайки всичко по пътя си, и се стоварила на земята. 

Жертвите, обезобразени и с откъснати крайници, били натоварени на носилки и отнесени с файтони. Руснакът Мойсеев починал половин час по-късно от множеството си наранявания. Димитър Трънчев, който изгубил и двата си крака си под тежестта на камбаната, загинал на място. Георги Русев също издъхнал в мъки на път за болницата. 

Трагедията разтърсила София. Дни наред любопитни тълпи се трупали около храма, за да видят откъсналата се камбана. Архитектът, ръководещ строежа, написал специално писмо до Антон Франгя, министъра на железниците, пощите и телеграфите, в което се обяснявали причините за инцидента. Там се казвало, че надзирателят на работите е отправил предупреждение до руския монтьор да вземе допълнителни мерки за обезопасяване на камбаната. Мойсеев лекомислено отказал с аргумента, че има гаранция за въжетата от фабриката и поема цялата отговорност. Според писмото, скъсването на въжето било причинено от търкането му в два пирона, поставени около него, за да не се върти и люлее камбаната по време на издигането й. 

Разследването на властите също дало своето заключение. При опита на руския монтьор да закачи поддържащата кука в ушите на камбаната, куката засегнала стоманеното въже, камбаната се е откъснала и повлякла със себе си нещастните жертви. 

Трагедията на спряла строителните работи. Министър Франгя разпоредил загиналите да бъдат тържествено погребани, а на техните семейства да се отпусне държавна парична помощ. До близките на загиналия руски монтьор било изпратено съболезнователно писмо. 

Днес, сто години по-късно, имената на тримата работници отдавна са забравени. Славата на катедралата като едно забележително строително дело изместила спомена за трагедията. И все пак, повод за размисъл оставят думите на един очевидец: „Нещастните работници, които строят дворци, а спят в бараки, станаха жертва на камбаната, звънтящите топове на която ще призовават вярващите да се молят на милостиваго Бога!“

Храмът бързо се превръща в един от символите на София

---