11.03.2013 г.

Градините и годините


Репортаж от Матвей Вълев, списание "Сердика", април 1940 година

Градините и годините

Възлязох веднъж на терасата над хотел България. Не броих етажите, през които мина подемникът. Но когато стъпих горе, по-високо от целия град, облегнах се на оградения зид и зашарих с очи по четирите столични посоки, обзеха ме странни чувства.

Едно море от къщи се разлива, догдето погледът стига. Из него, като бойници на военни кораби, се издигат кулите на кооперативните домове. Безброй разкривени върлини, дъски, и кръстове на радиоантени стърчат и крещят, че хората се грижат за ред и красота само за показ пред съседите и минувачите.

Надясно видях зеления правоъгълник на Градската градина, далече наляво се бе проснало тъмното наметало на Борисовата. И никъде се не виждаше друго, освен антени, комини, покриви и сиви одимени калкани.

На юг като мощен бряг на това разбунтувано безредно море, тежеше Витоша.

И спомних си тогава за друг един поглед над София.

Преди много години, във времето между двете войни, за първи път рояк дечурлига тръгнахме за Черни връх. Прекосихме полето направо. Излязохме към Драгалевци. Тогава нямаше туристически хижи, нямаше планински шосета и маркирани пътеки. Планината се въздигаше пред нас мощна и мълчалива, ние отивахме към нея с благоговение.

Верни на тогавашните излетнически схващания на родителите си, бяхме обули най-старите, изпокъсани и навързани с върви и телчета обуща, бяхме облекли пробити панталони и палта, на гърбовете си влачехме тежки раници, от които, под навитите по войнишки стари балтони и одеала, стърчаха дръжки на тигани и се чернееха дъна на тенджери.

По тъмно се довлякохме в Драгалевския манастир. Там пренощувахме и призори потеглихме нагоре, към Черни връх.

Когато новото слънце заля с радостта си безкрайното зелено поле под нас, спряхме се да погледаме града.

За пръв път виждах София от толкова високо място, почти от птичи полет. И колко голяма ми се стори тя!

Виждах ясно булевард Фердинанд, който обикаляше целия тогавашен град, виждах улица Витоша и нейните успоредки. Улиците, наистина, личаха. Но от потъналите в зеленина къщи се виждаха само стрехите. В самия център, в няколкото квартала от голъми и по-сгъстени постройки, светеха под слънцето архитектурните шедьоври на младата хубавица на югоизтока.

— Ето покрива на нашата къща! — извика някой и насочи ръка нататък.

Мнозина успеха да открият покривите и на своите домове в зеленината на далечния  град.

Как друга бе тогава София!

Днешният булевард Фердинанд беше по онова време външна граница на голяма част от града. Около Народното събрание имаше футболни игрища. Пред Военния клуб, на мястото на днешната гиздава градинка, зееха трапища и стърчаха стари разкривени тараби. Реката край Борисовата градина течеше през хаос от калища и боклуци. Самата градина свършваше току зад езерото, отгдето почваше едно разровено и пусто поле, което справедливо носеше екзотичното си име Пустинята. Като някаква тогавашна приказка за днешна София галеха детските ни очи белите колони на оградата на Царската детска градина, в която тогава работници косяха трева и градинари садяха зеле.

А празните места...

През всеки две къщи се зеленееха прочутите софийски празни места. Понякога общината нареждаше, стопаните им да ги оградят и затворят с дъсчени стобори. И те ги ограждаха. Но ние, децата, истинските господари на тогавашния град, разкъртвахме дъските и нахълтвахме в поляните с нашите игри. Стопаните наново ги ограждаха, ние пак разкъртвахме дъските. Стопаните ни гонеха, а ние основавахме дружества и пишехме с варосани букви от човешки бой през стоборите: „Спортен клуб Люлин", „Банда Червения Образ", „Футболен клуб  Бенковски".

Тогава улиците не бяха павирани. На пет минути от центъра на града рядко минаваха файтони. Велосипеди имаха само богаташките синове. Мотоциклети нямаше. Автомобилите бяха събитие.

В празните места играехме от сутрин до вечер туда и топка хилка, джелик и дълги магарета, на билета и на копчета. По улиците издигахме чаркми и целехме с ластици, покрай врабците, изолационните крушки на телефонните жици. Често се мъкнехме от единия край на града до другия, към някой прочут гладък тротоар, дето се състезавахме на ашици или задигахме купешките пумпали на баровчетата.

По улиците и празните места живеехме ние, а възрастните си имаха дворове. Помните ли тогавашните дворове? Нависнали от плод дървета разстилаха мирни сенки из тях. Грижливи момински ръце отглеждаха с безкрайна любов цветята. С гордост прекопаваха мъжете своя имот и живееха с всяка фиданка и всеки храст. В дъното на дворищата, зад малините и френското грозде, бяха оградените с мрежена тел курници, дето тежко пристъпваха кокошки и пуяци. Сред спокойствието и тишината на малките къщи с големите дворове, столичният жител се радваше на истинска почивка. Всичко там бе задушевно и чисто, семейството бе единно и щастливо.

А имаше и други къщи — на банкери, генерали, бивши министри, на стари знатни българи, дето опитната ръка на чеха-градинар създаваше същински чудеса на градинското изкуство. Пътеките в тях бяха украсени със статуйки и фигурки, а в шадраваните, из гърлата на пеликани, на жаби и голи деца, шуртеше студена витошка вода.

Ние, децата, по цели часове висяхме по пармаклъците на тия богати столични дворове и се зверехме, а някъде дълбоко в нас неусетно потрепваха първите струни на чувството ни за красота.

Когато жежкото слънце ни прогонваше от празните места и улиците, ние се сбирахме на рояци и тръгвахме вън от града — напред големите, отзад маляците. Докато тръгнем, и вече бяхме на полето.

Две бяха нашите летни къпални. Едната, за опитните плувци, бе езерото до Александровската болница, отдавна вече пресушено. Другата бяха вирищата на Перловската река. Докато във вировете из полето бяхме напълно свободни, тежки премеждия ни се случваха през първите години на голямата война в езерото при Александровата болница. Къпането там бе забранено и почти всеки ден войнишките патрули ни устройваха засади. О, те не взимаха работата съвсем на сериозно, пък и ние не се колебаехме, щом ни подгонят, да грабнем вързаните дрехи и да търтим голи през полето, следвани от писъците на жените, които отиваха или се връщаха от болницата.

Някои отраснаха и стигнаха в казармата. Бяха между ония бойци от Желязната дивизия, които с калено тяло и несломимо здраве браниха съдбините на България на три фронта.

А календарът отлистяше месеци и години и заедно с купчинката отвърнати листи растяхме и ние. Войната бе свършена, окупационните войски изпратени с пожелание никога вече да се не върнат. Ние изведнъж станахме големи. Но София — тя още за дълго си остана все същата: град на празните места и полета, град без движение, град на дворовете и на децата, които владееха улиците, поляните и околностите.

В Борисовата градина плахо никнеха първите спортни игрища. Те ни се виждаха далече и ние предричахме лошо бъдеще на ония спортни клубове, които бяха почнали да играят там.

Помня още, че по ония години из столичните градини се разхождаха едни съвсем сантиментални студентки, следвани от цели колони обожатели. Как обичаха те цветята! Неделен ден ходеха на излети из полето около София, зад Семинарията, към Драгалевци или по Витоша. И от обич към цветята, те и техните дузини обожатели се връщаха от всяка разходка с грамадни букети, с цели тонове цветя, та да плуват моминските им стаи в благоухание и да изпадат красавиците във възвишено душевно състояние.

О, времената тъй се промениха! Тия сантиментални цветоскубачки станаха учителки, чиновнички, бакалки или просто на просто си останаха стари моми. Но обезцветените уханни поляни на софийските околности и на Витоша още ги помнят!

А после, като по някакъв чуден знак, минаха цели двадесет години и София се преобрази.

От град на празните места и дворове, тя се превърна в град на хищническо разграбване и партизанска строителна политика и стигна до днешния си най-нов вид — град на кооперациите и на строителните блокове.

Там, дето някога денят кънтеше от детски игри и весел здрав смях, дето някога хората в мирна почивка се радваха на своите градини и курници, изникнаха тъмни дупки, паважи, плочници и сандъци за кооперативен боклук. Полето стана също град, а спортните игрища се изнесоха далече навън. Цените на местата, дори и в Герена, в ония блата, дето зиме се пързаляхме на кънки, се вдигнаха по-високо от Айфеловата кула.

И когато днес идем на гости, хората не ни развеждат из градинкитв си и не ни канят в сянката на дворните овошки, а с гордост ни сочат извърнатите към интернираното слънце листа на филидондрите, на фикусите и на кактусите.

— Вижте, моля ви се, какви цветя имаме... Привеждам се през перваза на прозореца и поглеждам тревожно надолу.

Под мене е столичната пропаст. От три страни са равни, безкрайно високи, тъмносиви стени на кооперации, от които бездушно ме гледат стотина прозорци и осемнадесет балкона, откъм четвъртата страна е улицата.

Долу, в дъното на пропастта, виждам малко квадратно дворче. Някой кръчмар е наредил там маси, наковал е скеля от летви и пуснал по тях власините на пълзящи растения. Тясна ивичка трева се точи покрай двете кооперативни стени. Едно дръвче немощно е накривило клони през желязната ограда към улицата.

Пивница и градина.

Седем маси с бели покривки и един келнер, който, облегнат на входната врата, чака гости.

— Това е нашата махленска градинка, там си пием бирата, — обажда се зад мене домакинята.

На мястото на тая кооперация и на тая пивница някога беше една от богаташките къщи, с градина и чех-градинар, с пармаклъци, по които висяхме, за да се любуваме на статуйките и шадравана.

На улицата играят деца.

Двама гимназисти се въртят наоколо с велосипедите си. Едно момиченце тича след шарения си дървен обръч. Две момиченца скачат на въже. Три забавачета са приседнали на бордюра и унесено бъркат с несръчните си пръстчета в корема на тежко ранената кукла.

Откъм съседната улица завива един автомобил, свири и се заковава току до децата.

— Хей, вие! — вика от прозорчето си шофьорът. — Махайте се от пътя, че като сляза ще ви смажа от бой! Не е ли ви срам да играете по улицата, а, хаймани такива!

Децата се отдръпват на тротоара, но щом той отминава, те пак се връщат там. От близката обущарница излиза посивял мъж с дървен калъп в ръката. Обущар е, стар мой познат. Гледа след автомобила и се заканва:

— Хукнали като бесни... Не оставят децата да си поиграят. Ей го на, и друг иде!

Сега пък иде автомобил от долната страна. Той бърза, децата едва успяват да се приберат встрани. Но шофьорът е майстор, той остро завива зад гърбовете им и профучава нататък. Нищо, естествено, не се случва. Само дървеният обръч остана под колелата, стана жертва на движението. Момченцето си го взима и заплаква. Тръгва да го покаже на майка си в отсрещната кооперация.

Не са виновни автомобилите. Градът ни нарасна, улиците са нужни вече за движението. Децата да играят в градините.

И едва сега аз, един от ония столичани, които живеят от десетилетия в града, вървят по улиците му, пият вода, осветляват къщата си с електричество, приспособени са към всички градски удобства, а гледат на всичко през кисели очи, схванах дълбоката промяна на града.

И се зарекох да обиколя града, да я видя не само по плана. Но много дни би трябвало да снова надлъж и нашир по столицата, за да обходя всичките й градини. Всеки излишен ъгъл, всяко спасено от хищните ръце на строежа обществено място бавно, но неотменно се превръща в лехи с трева, цветя и дръвчета, в алейки и площадчета със слънце и пейки. Нявгашните боклучища и трапищата, дето мързеливите столични слугини изхвърляха лешовете на котките и кучетата си, станаха места, в които днес се отбиваме да си починем, да изпием няколко глътки студена вода. Там младите си дават срещи, там децата излизат да се наиграят и се изпекат на хубавото българско слънце.

Съвременният мизантроп не живее в града, той живее и се движи само в една — две негови улици. Отива по тях до учреждението, в което работи, отбива се от тях до кафенето, връща се пак по тях. Той не познава града си. Той не чувствува, че в София вее нов вятър, особен  пролетен вятър — фонът на едно градоустройство, важна част от което са градините, парковете, зелените ивици, залесителните пояси.

Някога имаше празни места и тихи улици, имаше дворове ъ градинки, имаше богаташки къщи с паркове. Те вече изчезват. Ония от тях, които останаха, замениха пармаклъците си с високи зидове, за да не наднича окото на минувача в потайностите на съвременния семеен живот. Но на тяхно място се явяват отворените градини, алеите, ивиците — многочислените зелени петна, които тъй дружелюбно ни поглеждат от квадратчетата на градоустройствения план.

Шуртят в тия кътчета на почивка бистрите струйки на изградени от скулптори чешми. Гордо се оглеждат изсред тяхната зеленина бронзови сърни и елени. Мъдро надзъртат в тях от подставките си към бъдещето на родната земя бюстовете на българските първенци от миналото. Всеки училищен двор се превръща в градина, трамвайните спирки стават малки оазиси сред пустинята от къщи, по широките булеварди просветват ленти от трева, площадите се кичат с цветя, а по-надалеч, там дето някога бяха циганските махли и градските бацилоразвъдни, там днес се ширят разсадници и паркове, в които растат бодро и здраво утрешните граждани и войници.

Едно будно око, като окото на войник на пост, дебне, дали не ще се открие някоя празнина в масата на тежкия град, за да се засеят няколко фиданки, да се отвори едно площадче със сандък с пясък и въртележка, с няколко чисти скамейки и една каменна чешма.

Тежка борба се води, мълчалива борба, чужда и неизвестна за залисания в грижите си гражданин. От нея до нас достигат понякога резолюциите на тъй наречените общограждански събрания и комитети: Долу зелените площи! Долу плана! Долу градините!

Ние сме възрастни и практични хора, но всъщност все още не сме далеч от ония сантиментални госпожици, които унищожаваха цветята на цялата околия от любов към цветята. Затова ние поместваме тия резолюции във вестниците, не се и опитваме да разберем, че засегнати от плана собственици има, но няма пострадали, та не бива да ги подкрепяме в борбата им против градоустроителя дори с мислите си.

Вместо ние несобствениците, ние грамадната част от столичното население, ние жителите на кооперациите, бащите на заключената в стаите и по каменните улици челяд още по-силно да извикаме :

— И ние плащаме данъци, и ние сме жители на тоя град — искаме градини, паркове, залесителни пояси! Град без градини е град без радост, без простор, без въздух. Децата в него стават хилави и уморени!

Увлякох се ... А и може ли човек да остане спокоен, когато надзърне зад кулисите на тая борба?

Стоя в една градинка в центъра на града. Тя изникна на мястото на трапища и търнаци. Някога това място грозеше столицата, сега го украсява.

Гледам каменната чешма, из която шуртят цял кръг струйки. Пия вода. Една слугиня иде с детето, повдига го, то пие, после и слугинята. Един старец, някаква дама със сребърна лисица през раменете, един работник...

Наоколо, сред тъмнозеления райграс, са разперили вейки декоративни дръвчета и храсти. Наоколо са цели лехи от скъпи цветя. На всяко дръвче и храстче, до всяка леха висят малки таблички, в които е вписано името, може би и кръщелното свидетелство и родословието им. Лампите са от матово стъкло, приличат на големи цветове и са майсторски приютени между люляковите китки.

Такива са градините и в градовете от италианските и френски лазурни брегове.

Сядам на една пейка, радвам се на слънцето, радвам се на децата, които шумно играят на въртележката. Някакво самодоволство ме изпълва, че и ние, българите, хората на далечния югоизток, имаме градини, тъй грижливо подредени. И гордост, като знам, че онова, което там, в богатите западноевропейски градове, се върши с много възможности и средства, у нас се постига с малко пари и с много воля и идеализъм.

Минават учениците на някакво провинциално училище. Те се бавят из градинката, разглеждат цветята. Някои отиват да пият вода, други зачитат табличките по дръвчетата и храстите. Учителят се извръща и вика: — Бързайте! имаме толкова неща още да разглеждаме! Не се заплесвайте вие там!

Поглеждам аз забързания учител и си мисля, че той никога не ще научи децата си истински да гледат, защото сам не е научен. Защото минава през един културен паметник на нова България и хока децата да бързате, вместо да ги спре, да ги накара всичко да видят...

В музея тия невръстни гости на столицата учат историята и бита. Пред огнищата на науката и крепостите на нацията те пълнят сърцата си с любов и вяра към своята родина. Пред паметниците те отдават почит на личността и делото. Но в градините на столицата те могат да научат, как с труд и желание човекът и общността украсяват своя живот и осигуряват здравето на бедните българи.

Ето, че край пейката ми минава една двойка - съвсем млади хора. Момъкът говори нещо, съвсем тихо. Момичето руменее, усмихва се, едва се осмелява да вдигне очи. И за да скрие смущението си, то пресяга, откъсва една люлякова вейчица с няколко листа и я върти между пръстите си.

— Госпожице! — извиквам неочаквано аз. Те спират.
— Не мислите ли, че за вашето щастие е допринесла нещо и тая столична градинка, в която вие всеки ден се срещате? Защо й се отблагодарихте тъй жестоко? Какво лошо ви е сторила, та откъснахте това парченце от зелената й премяна?

Момъкът презрително ме пресича:
— Две листа — голяма работа!

— О, млади момко, две листа са нищо, но ако всеки откъсне по една вейчица с две листа, какво ще остане от градините в нашия град? Знаете ли вие, колко труд е вложен във всяко от тия  клончета, колко ум и колко средства?

— Вярно... — смути се още повече девойката. — Извиняваме се...

Извиняват се ... Пред кого? Пред мене — човекът, който преди двайсет години считаше за проява на мъжество да изскубне всички цветя от столичните градини, за да ги поднесе на своята Дулцинея...

И кажи после, че хубавото дело не превъзпитава, че човек не расте заедно с общежитието и общината си!

МАТВЕЙ ВЪЛЕВ



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...